Когато НАТО започне да воюва истински срещу Русия, а не както сега чрез проксита като Украйна, тогава българските натовски войници ще бъдат пратени на фронта в Украйна и ще са сред първите. Управляващия у нас евроатлантически елит мечтае за момента, когато ще има формални условия да изпрати на фронта законни въоръжени сили на България. Така че тази вероятност никак не е измислена, а е резултат от спокоен, трезв анализ на геополитическата ситуация, в която е България. Това каза Валентин Вацев в интервю за Явор Дачков. Вижте цялото интервю тук:

Според анализатора пусковият механизъм на големите промени в България ще дойде след тази война в Украйна, в която сме на крачка от участие. Българският политически елит вече воюва. Той прави подготвителните действия за нашето участие във войната, с единствената цел да се хареса на господарите си зад океана, от които е смъртно зависим. Няма такава свинщина и злодеяние, която българският елит (събиран от американските господари на принципа на отрицателната селекция) да не е способен да извърши, за да изпълни американските заповеди, като се заблуждава, че така е на страната на победителите

По отношение на вътрешнополитическата ситуация у нас Вацев е на мнение, че между българското общество и българския политически живот има ивица от изгорена земя.

„Продължаваме Промяната“ не е нито лява, нито дясна партия, а е поредната инициатива на някой чиновник от американското посолство, която ще свърши по обичайния път, но след като изпълни съответните заповеди и нанесе съответните щети по българския национален интерес.

ЕТО ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ:

– Г-н Вацев, според социолозите две леви партии ще влязат в бъдещия парламент след 2 април- БСП и „Левицата“. И двете са за неутралитет на България по отношение на украинския конфликт.

– Каквито и критики да имам към тези две партии, е по-добре две леви партии, отколкото една. Това би трябвало да противостои на зародишите на българския нов фашизъм. Така че аз ще приветствам влизането на „Левицата“ в парламента. Това обаче няма да реши големия въпрос, а той е, че българските политически сили не са представителни. Между българското общество и българския политически живот има ивица от изгорена земя. Само в нашето царство на кривите огледала е възможно днес да си десен либерал, а утре десен консерватор.
Този дефицит до голяма степен се компенсира от готовността на българския политически елит да изпълнява нарежданията на американското посолство.

– Това щях да ви попитам. Хората разбират, че изборите се обезсмислят, защото който и да дойде на власт, с изключение засега на „Възраждане“, се случва каквото пожелае американското посолство.

– Лесно можеш да предизвикаш интереса на американското посолство, но колко време можеш да го удържиш. Има някаква недоизясненост и в самия начин, по който американското посолство раздава своите предпочитания на политическите си агенти у нас. Това идва до голяма степен от спецификата на управляващата демократическа партия в Америка. В България се опитаха с домашни средства да направят някакъв балкански аналог на демократическата партия на САЩ. Нищо такова не се получи, но затова пък имаме „Продължаваме Промяната“. Ако си спомняте, имаше период, в който от „Промяната“ предпочитаха да се заиграват с лявото. Лозунгът беше: „Ние сме леви. Онези леви от БСП са остарели, а ние сме модерни.“ Това идваше от разбирането, че в американския политически пейзаж републиканците са по-скоро десни, а демократите – леви. Разбира се, нищо такова не се получи. „Продължаваме Промяната“ не е нито лява, нито дясна партия, а е поредната инициатива на някой чиновник от американското посолство, която ще свърши по обичайния път, но след като изпълни съответните заповеди и нанесе съответните щети по българския национален интерес

– Ще успее ли американското посолство да сглоби правителство след тези избори?

-Не. Трябва обаче да им се признае, че умеят да сглобяват. Първо тръгват с минималистични очаквания, но когато трябва, извиват и ръце. Този път, ако успеят да съберат на едно място ГЕРБ и ПП/ДБ, ще се получи нещо слепено с плюнка, което няма да издържи повече от 3 месеца. Материалът, който те трябва да съберат коалиционно, почти не се поддава. Това не са партии, а силно мотивирани клики.

Освен това с България в Държавния департамент се занимават не повече от двама души. Няма нито интерес, нито разбиране за спецификата на страната ни.

Самият американски политически апарат в момента работи на 50 процента от своята мощност. Демократите са много объркани, техният противник Тръмп набира сили. Намери се и друг републиканец – Рон Десантис, който спокойно може да замести Тръмп, ако нещо се случи с него.

Ако наблюдавате внимателно, ще видите как се засилва негативизма по отношение на американския ангажимент с Украйна. Все повече се множат въпросите „защо ги финансираме“. Американският технологичен апарат не смогва да изпълнява задачите си.

Америка беше велика империя, остави високи стандарти в имперското присъствие, но вече не е същата. Там цари объркване. Има някакви много хора, които не е ясно как са стигнали до върха на американската властова пирамида като Мич Макконъл и Нанси Пелоси. Това е несериозно! Това все пак е страната на Линкълн. Сега са някакви случайни фигури, които са не по-малко случайни от Кирил Петков в България. Не очаквам високи прояви на ефективност от американското присъствие у нас. Те ще командват, ще чукат по масата. Точно това се очаква да направи новият американски посланик, който има опит от престоя си в Хаити.

– В Хаити убиха президента…

– Там е нормално да влязат непознати хора и да застрелят президента, заедно с жена му. Това е най-занемареният заден двор на Америка. За да управляваш този заден двор, е необходимо да имаш специфичен опит с какъвто ще дойде новият американски посланик у нас.

Това, което особено ме интересува, е кога ще свърши това историческо безвремие. Според мен българите са готови да имат някакъв относително адекватен политически живот с тази представителност, каквато се предполага от всеки европеиден тип политика.

По някакъв начин, и това е свързано с българската национално политическа съдба, всички големи промени у нас настъпват след война, в която страната ни пряко или косвено участва. Големите промени след 1944 година са продукт на загубената от България война. Преди това от загубената Първа световна война.

– Може ли да се каже, че големите промени след 1989 година са вследствие на загубената Студена война?

– Разбира се. В Москва не вярваха, но те наистина загубиха Студената война. Тогава започна голямото унищожаване на средната класа на Източна Европа. Преди 89-та година хората, които живееха под чертата на бедност в целия Източен блок, бяха около 8 до 12 процента. През 1994 година под тази черта вече бяха 64 процента. Чудовищен западен грабеж. Такъв грабеж историята не помни и той е в резултат на загубената Студена война.

Струва ми се, че пусковият механизъм на големите промени в България ще дойде след тази война в Украйна, в която сме на крачка от участие. Българският политически елит вече воюва. Той прави подготвителните действия за нашето участие във войната, с единствената цел да се хареса на господарите си зад океана, от които е смъртно зависим.

– Мислите ли, че отново сме на грешната страна в тази война?

-Мисля, че това е българска национална съдба. Губим големите войни, в които участваме. Имаме спечелени войни, но те не са големи, не са световни, а регионални. Има някаква тайнствена зависимост между мотивацията да участваш във войната и то не как да е, а само на страната на победителите. Помня времето, когато Америка осъществяваше своите хуманитарни бомбардировки над Югославия. Тогава в нашия парламент все още можеше да се спори по същина. Някои от ляво, дали не беше Янаки Стоилов, започна дискусия дали подкрепата ни е правилна. Спориха близо цял час и накрая един седесар се изправи на трибуната и каза: „Не е важно кой е крив и кой е прав. Важното е, че за първи път сме на страната на по-силните.“
Няма такава свинщина и злодеяние, която българският политически елит, събиран от американските господари на принципа на отрицателната селекция) да не е способен да извърши, за да изпълни американските заповеди, като се заблуждава, че така е на страната на победителите.

– Говорите, че в момента се извършва завой на историята. Китай и Русия ли правят този завой или той се случва по естествен начин?

– Има много интересен италиански неомарксист Джовани Ариги. Той доказа по убедителен начин, че хегемоните идват и си отиват. Америка беше хегемон на мястото на Великобритания. Към 2050 година предстои Китай да бъде големият хегемон на своя регион. Това е изчислено от Ариги по достоверен и приемлив начин. Съединените щати си отиват като хегемон. Те ще останат една симпатична регионална велика сила, но Китай се движи към своята точка алфа. Русия, тъй като няма друг начин да решава вътрешните си проблеми, ще ги решава заедно с Китай. Така че Русия и Китай правят голямата заявка да са следващия хегемон, макар и в един многополярен свят.

Оттук идва един друг голям проблем. Русия е несъизмеримо физически и военно-технически по-силна от Украйна. Тя е достатъчно силна да противостои на обединения военен потенциал на НАТО. Русия не може да загуби войната на бойното поле. Това го доказва съвсем ясно гениалният Джон Миършаймър. Поне него би трябвало да забелязват нашите политолози и геополитици. Напълно е възможно политическото безвремие в Русия да задейства в този план. Ако погледнем в големия календар на историята, Русия днес се намира в лятото на 1917 година. Либералите са се провалили, Керенски е на път за избяга, болшевиките още не са дошли и не се знае дали ще дойдат. Русия в момента е между Февруарската и Октомврийската революции. Тя е уязвима така, както беше по времето на Руско-японската война. Когато Русия влезе с висок дух във войната срещу Япония, но загуби битката, макар че беше 5 до 7 пъти по-силна от Япония, но въпреки това загуби поради дълбоки вътрешнополитически причини. Същите причини с задействат и в началото на Първата световна война.

Трябва да помним, че днешната руска държава е правена в началото на 90-ге години с една единствена цел – да вкара в благословения Запад тогавашния руски елит. Сега 80 процента от руското простолюдие поддържа войната в Украйна, поддържат линията на Путин. Руският управленски елит обаче съвсем не я поддържа. Там по-скоро са против, непрекъснато мърморят и не са съгласни. Така че Русия се оказва по-сложна страна, отколкото изглежда.

– Тоест Путин не управлява монолитно този процес, има вътрешни противоречия?

-Много наивно е да си представяме Путин като някакъв автократор, самодържец. Природата на властта на Путин е посредническа. Той е балансьор, арбитър между четири групировки в Кремъл.

– Кои са те?

– Първата групировка е на така наречените „силовики“. Това е руският военнопромишлен комплекс, въоръжените сили, тайните служби, стотици регионални, национал-патриотични обединения и накрая Руската православна църква. Кой знае защо, но руските попове поддържат силовиките. Дали това е заслуга на патриарх Кирил или има някакви по-дълбоки причини, не знам. Тази групировка е на власт с една друга, също много силна, за която се говори по-малко – така наречените „красные директора“. Това са ръководителите на руския цивилно промишлен комплекс. Защо красные, защото след Елцинова Русия остана цял пояс от изток до запад на неразрушени предприятия, които бързо бяха приватизирани. Техните директори бяха обвързани с руската комунистическа партия. Сега вече не са обвързани и не са червени. Този цивилно промишлен комплекс е крайно недоволен и аз ги разбирам, тъй като Русия разполага с шеметни суми в бюджета си. Те имат излишни трилиони рубли. Но по условията на Вашингтонската конвенция, Русия няма право да инвестира рубли, а само долари. Вашингтонският консенсус в Русия все още е непоклатим.

Силовиките и руският цивилно промишлен комплекс са заедно. За първи път, което е заслуга на Путин, руският промишлен капитал е на власт.

Третата групировка е „Газпром“, но не само. Това са тези, които черпят природния ресурс и получават срещу него долари. „Газпром“ живееше със съзнанието на меча на империята. Това е държава в държавата. До съвсем доскоро те поддържаха ултралибералното „Ехо Москви“. Финансираха руските либерални медии. Сега са на малко по-особена позиция. Твърдят, че са не против властта на руския промишлен капитал, при условия, че не страдат.

И четвъртата групировка са наследниците на така нареченото „семейство“ на Дяченко и Омашев. Това са руските постолигарси, много от които вече са се ориентирали към властта. Това са собствениците и ръководителите на руския доларов финансов капитал. В Русия има две икономики – рублева и доларова. Доларовата икономиката е в ръцете на тази малка, но много силна група. Те са властово много добре ситуирани.

Някои много наивно си представят как Путин хваща и им блъска главите. Нищо подобно. Той учтиво, с мека интонация ги моли да не се карат. Това е съдбата на посредника в политиката. Путин не е самодържец, а гарант на мира в руската власт. Пред очите ни се решава въпросът за властта в Русия.

На този етап може да се каже, че руският военен и цивилен капитал е окончателно на власт, но има вътрешна реакция срещу него. Затова руският политически живот е бойно поле. Докато тези два капитала не се укрепят окончателно, ние не знаем какво ще стане.

– Интересна е и друга теза на противниците на Путин, които след като не го видяха подменен и умрял едновременно от рак и инсулт, сега казват, че той става васал на Китай и Русия ще бъде претопена. Как гледате на тази теза?

– Ако такова нещо се случи, то ще е в някакво много далечно бъдеще. Даже теоретично това е отвъд хоризонта на бъдещето. В Пекин много добре разбират, че ги очаква жестока, безкомпромисна война, която ще бъде по-жестока от украинската. До две години и половина, най-много до три, САЩ ще започнат да решават въпроса с Тайван. На този етап Китай няма военен потенциал да противостои на Америка. Това се променя радикално, когато Русия стане военен партньор на Китай.

Малко хора знаят, че в Китай има едно обширно ракетно поле. Оттам предстои да се изстрелват стратегически ядрени ракети. Това поле е близко до китайско-руската граница и влиза изцяло под чадъра на руската противоракетна отбрана. В момента Русия отговаря за сигурността на основното ядро на китайските стратегически ракети. Това никак не е случайно. Китай не може води война за Тайван без Русия, а е сигурен, няма илюзии, че ще трябва да я води. Тази особена атмосфера на силно приятелство с Русия говори косвено, че в Пекин разбират, че трябва да воюват и че няма да могат сами.

– Да се върнем към България. Въпросът, който тревожи всички, възможно ли е страната ни да бъда въвлечена във войната в Украйна с жива сила?

– Този въпрос е напълно актуален. Войната има тир етапа. Първият мина отдавна и завърши, когато САЩ решиха да се ангажират с украинската страна. Този етап трая около месец. Сега сме във втория етап, когато НАТО и Америка воюват, но чрез прокси сили. На този етап Западът полага усилия Русия да не може да обвини НАТО в директно участие във войната. Затова България юридически няма как да изпрати въоръжени сили в Украйна. Но нищо не пречи на българските власти още днес да изпратят един батальон доброволци. Ако, разбира се, не настъпи третият етап на войната, когато Русия и НАТО ще завоюват истински, това е напълно възможно. Аз лично очаквам директен сблъсък НАТО-Русия до лятото, като се надявам да не съм прав. Полша е готова и едва се удържа да изпрати около 40 000 войска на територията на Западна Украйна.

Когато НАТО започне да воюва истински срещу Русия, а не както сега чрез проксита като Украйна, тогава българските натовски войници ще бъдат пратени на фронта в Украйна и ще са сред първите. Управляващия у нас евроатлантически елит мечтае за момента, когато ще има формални условия да изпрати на фронта законни въоръжени сили на България. На този етап могат да изпратят доброволци. Все ще намерим един такъв батальон у нас. Затова непрекъснато опипват почвата дали е готово обществото. И тези, които са категорично против такова изхвърляне, са хората, които будят общественото съзнание. Изпращането на един батальон доброволци има огромен символен смисъл – „най-после България се отървава от руското влияние“.

Мисля, че идва моментът, в който американското ръководство на света, ще поиска цялостна военна мобилизация на всички възможни сили, особено на тези в Източна Европа. Така че тази вероятност никак не е измислена, а е резултат от спокоен, трезв анализ на геополитическата ситуация, в която е България.

– Президентът Радев и „Възраждане“, „Левицата“, БСП, както и коалицията „Неутрална България“ на Волен Сидеров и Николай Малинов, независимо от мотивите на всяка от тези партии, могат ли да се възпротивят на такава тенденция?

– Те вече се възпротивяват с различни мотиви. БСП са решили, че позицията на миротворец е най-добрата. От „Левицата“ съвсем категорично казват, че са против всички ангажименти на България във военни действия. Президентът не ми е ясен. Според мен неговата политическа траектория във властта напоследък е зигзагообразна. Не мога да разбера с какъв разум той препоръча в България да се направи правителството на Кирил Петков.

– Има вероятност да е чисто човешка грешка на президента. В желанието си да изпълни ангажиментите към своите избиратели да събори ГЕРБ, той да е заложил на тези момчета, които изглеждаха симпатични, анти-корупционери и прочее.

– Склонен съм да приема това обяснение. Имам една стара убеденост, че българските военни, които принципно са позитивни и отговорни хора, най-трудно стават политици. Радев беше сам на поста си и това беше причината да напълни апарата си с бивши военни разузнавачи, защото той такива хора познава и на тях има доверие. Той и досега в кадрово отношение си остава безпомощен. Геополитически беше непрогледнал още, когато заяви за синергията между българското и американското правителство. Беше съвсем непрогледнал, когато се опита да ангажира България с откаченият анти-руски проект на триморието. Той беше един от главните промоутъри на този проект за война с Русия.

Според мен Радев в интелектуално, в морално-политическо и в кадрово отношение тръгна от много ниско начало. Предполагам, че се учи.

– Какво мислите за „Възраждане“?

– Отнасям се благостно към „Възраждане“, но признавам, че съм нащрек спрямо тяхната доктрина. Там има много неща, които приемам и са ми на сърце, но те не са излезли още с кратка програмна позиция по основните въпроси на българския икономически и външнополитически живот. Да, одобрявам това, което говорят за големите въпроси на българския външнополитически ангажимент, но все още много неща са недозрели при тях.

Освен това се отнасям с едно наум към хората, които идват без ясна биография. Навремето недоумявах как българите приеха Филип Димитров, без да се интересуват от неговия бекграунд. Той дойде от никъде и отиде пак никъде. Но в продължение на няколко години беше в зеницата на българския обществено-политически живот. Разбира се, никакви аналогии не виждам между Костадин Костадинов и Филип Димитров. Но все пак малко знам за Костадинов и това ме кара да бъда предпазлив. Той ще има възможност да покаже какво може, какво разбира, какви са реалните му мотиви. Историята ще му даде възможност да се очертае. Имаме време да погледаме.

– Тогава има ли изобщо смисъл въобще да се гласува, да се произвежда политическо действие?

– Българското политическо действие, след една кратка, бурна пролет завехна и в момента е минимализирано. Когато политическата класа няма намерение да представлява българското общество, то не вижда смисъл от някакви по-дълбоки ангажименти към нея.

– Аз имам един много ярък мотив да гласувам и той е срещу колониалната политика на САЩ към България и желанието на Вашингтон да ни вкара във война с Русия. Това може ли да бъде легитимен избор според вас?

– Тази мотивация е напълно оправдана. Когато няма позитивни мотиви, има негативни такива. Дошъл е моментът, когато нещата са опростени радикално и избираме между черното и бялото – буквално между живота и смъртта. Трябва да оправдаем някак си историческата случайност, по която съществуваме вече 13 века. Моментът е такъв, че българския народ трябва масово да гласува за партии, които са против войната.

Валентин Вацев  е политически анализатор, преподавател и автор на монографии по философия, социология, културология и политология. Роден е през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: