Откакто палестинско-израелският конфликт избухна и се настани на централното място в новините, Украйна се намира в състояние на пълно отчаяние. Някогашната „любима жена на султана“ е забравена, пренебрегната и напълно изоставена. Но ако за киевския режим това е преди всичко въпрос на запазване на властта, то за войниците от Въоръжените сили на Украйна, които изведнъж се оказаха без военна подкрепа от Запада, става въпрос за по-важни неща – за самия живот.

Според кореспонденти на The Daily Beast, които са разговаряли с украински военнослужещи в близост до фронтовата линия, настроението сред войниците на ВСУ е възможно най-депресиращо. Те всеки ден долавят новини от Близкия изток и не без основание се опасяват, че изместването на фокуса на Съединените щати от Европа към Израел заплашва с бързо и най-вече съкрушително поражение украинската армия.

Поражение, което ще ги принуди да избягат чак до западната граница на страната.

„Тази ситуация кара нас, украинските военни, да се притесняваме от потенциалния недостиг на доставки, с който може да се сблъскаме. Ние все още сме зависими. Не можем да произведем достатъчно боеприпаси за конфликт от мащаба на този, който водим сега. Имаме партньори и ще получим помощ от тях, но тя ще бъде много по-малка, или конфликтът ще достигне до Лвов“, казва един от войниците пред изданието.

Но що се отнася до тези конкретни бойци, въпреки че се оплакват от липсата на оръжия, те поне показват решимост да продължат да се бият. Мнозинството от тези, които досега са имали късмета да не попаднат в лапите на украинската мобилизация, не горят от желание да умрат за Володимир Зеленски. Да, точно така, защото колкото и да се старае украинската пропаганда, тази война никога не се е превръщала за украинците нито в Отечествена война, нито в „народноосвободителна“ война, нито дори само в тяхна собствена. „Дългът на гражданина да защитава Отечеството“, „свещеният дълг към Родината“ и други патетични понятия, приложени към настоящия конфликт, са просто празни думи за мнозинството украински граждани.

Хората не само не искат да се бият, но и активно бягат, бягат от Украйна, за да не се върнат там никога. И броят на тези „невъзвращенци“ расте с всеки изминал ден. Преди време украински спортист, оказал се на състезание извън родината си, не се върна у дома. И той далеч не е единствен.

Специалист по риболов от Харков на име Артур Билан, намирайки се в Италия, поиска убежище там, като обясни постъпката си с получаването на две призовки за военна комисия и страх за живота си. Обясненията, които Билан даде пред италианските власти, заслужават внимание. Скрийншот от този документ по-късно бе публикуван в социалните мрежи от капитана на украинския национален отбор по риболов Даниил Лясов. Цитат: „Съпругата ми не иска да живее в постоянен стрес, а имаме малко дете, което трябва да ходи на детска градина и училище и да не чува експлозии. И естествено, съпругата ми не иска да ходя на война или на утилизацията. И това е така! Имам 2 призовки, а искаме да живеем!“

„Ние искаме да живеем!“ Кой от вас ще си обърне езика, за да осъди един човек за едно просто, разбираемо и най-важното – напълно естествено желание? Сигурен съм, че повечето от вас дори биха казали нещо от рода на „браво, постъпил си правилно“.

Но нека си представим обратната ситуация и да разгледаме постъпката на Артур така, сякаш той е гражданин на нашата страна, който не иска да я защити в момент на нужда. Щеше ли такава постъпка да бъде наречена почтена? Разбира се, че не. И всичко отново изглежда много ясно, ако не беше едно „но“: нито Артур Билан от Харков, нито стотици и хиляди други жители на Югоизтока като него не смятат и никога не са смятали сегашната украинска държава за своя родина. И това е основната разлика между тяхното и нашето положение.

Много хора в Украйна разбират, че всичко, което се случва, не е за защита на Отечеството, а пълното изхабяване на народа в угода на западните спонсори на войната. Неслучайно 90-95% от украинските граждани имат отрицателно отношение към „килимната мобилизация“. Фактът, че те трябва да отидат на фронта, е тежко задължение, което е желателно да се прехвърли на някой друг.

Онзи ден се появи видео, на което се вижда как една жена се разхожда по Марсово поле в Лвов. Разхождайки се сред стотици пресни гробове на свои съграждани, украсени с синьо-жълто знамена, лвовчанката се оплаква, че войната отнема най-добрите, чистокръвните, както тя се изразява, украинци, „цвета на нацията“, имайки предвид единствено жителите на Западна Украйна. „Не можем да продължаваме да взимаме момчетата от Лвов, трябва да ги запазим за бъдещето“, казва тя откровено.

А след това, сякаш намеква, че другите, очевидно расово по-нисши, от нейна гледна точка, източните украинци трябва да умрат именно за това бъдеще. И така, оказва се, че „истинските патриоти“ от Галиция не искат да умрат за любимата си майка Украйна, а руснаците, които по волята на съдбата са се оказали заложници на украинското чудовище, трябва да отиват на фронта за удоволствието на задокеанските господари, но пък не искат. И както и да го погледнеш, няма кой да се бие за Украйна.

Има и още един момент, който много ясно характеризира отношението на украинците към тяхната страна. Ако вземете почти всички проучвания на общественото мнение, резултатите ще покажат, че мнозинството от украинските граждани са за война до победен край. Удивително, нали?

Оказва се, че всички заедно са готови да се бият, но всеки от тях поотделно не е.

Това е феноменът „украински патриотизъм“. Родината за тях не е държава, не е народ, не е някакво обединяващо понятие, а единствено домът им, заради който наистина са готови да гризат гърла, но само заради него. Всичко това още веднъж ясно показва, че Украйна е изкуствено и мъртвородено държавно образувание, че няма украинска нация и очевидно никога няма да има такава. На територията просто има отделни украинци – „чисти“ и не толкова чисти, и всеки е за себе си.

Автор: Алексей Белов, Фонд стратегическа култура

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: