Кризата, която човечеството преживява в момента не е здравна, не е предизвикана от пандемията с коронавируса. Разглеждам я като следствие на икономически и финансови деградивни процеси в доминирания от Запада глобален свят. Днешната епидемия взриви проблеми, трупани и прикривани от десетилетия. Това е едновременно и криза, и финал на модела на западния неолиберален глобализъм. Криза, която придоби толкова глобален мащаб, че връщането към света, който съществуваше преди „епидемията“, е невъзможно. Стигнали сме до положение, при което ако през следващите два месеца историята с „вируса“ не бъде радикално прекратена от западните си сценалисти, то всички процеси ще придобият необратим характер и само за часове световният ред ще рухне. Очевидно е обаче, че не могат да го прекратят, защото тъкмо „пандемията“ е идеалното извинение на западните управленски елити за крахът на неолибералния им икономически и социален модел.

В историята е имало аналогични периоди, които са били съпроводени с глобални световни катастрофи, войни и извънредни обстоятелства. Ако направим опит да погледнем в бъдещето от позицията, в която се намираме днес, то при цялата неопределеност, можем въпреки това да посочим няколко най-вероятни сценария или отделни моменти на развитие.

1. Глобализацията, стремително, безвъзвратно и окончателно рухна. Тя отдавна проявяваше признаци на криза, но с „епидемията“ просто бяха взривени всичките й основни аксиоми, като отвореност на границите, солидарност на обществата, ефективност на съществуващите икономически институции и компетентност на управляващите елити при стълкновението им с проблемите на коронавируса. Глобализацията рухна като идеология (либерализмът), като икономика (глобалните мрежи) и като политика (лидерство на западните елити).

2. На развалините на глобалния неолиберализъм ще започне да се изгражда новата архитектура на постглобалния (постлиберален) свят. И колкото по-бързо признаем този обрат на нещата, толкова по-подготвени ще се окажем, за да можем да се справим с новите предизвикателства. Това е съпоставимо с последните дни на СССР. Тогава мнозинството от управляващата съветска класа отказваше даже да си помисли за възможността за преход към нов модел на управление и идеология на държавата, а само незначително малцинство осъзнаваше фаталния характер на кризата и се подготвяше да приеме нов, алтернативен модел. Но в условията на двуполюсния свят при краха на единия от полюсите другият (САЩ) остава. И единственото решение беше да бъде призната неговата победа и да се копират неговите институции, а за губещата страна СССР остава да се постарае да се включи в модела на победителя.

Тази промяна всъщност подари на глобализацията от 90-те години еднополюсния свят, който впоследствие се утвърди. Днес се руши именно този единствен останал полюс, който дълго време се признаваше от всички големи световни играчи, включително от Китай и Русия. Следователно днес управляващите елити са изправени пред много по-сложен проблем. Това е изборът между рушащия се глобален модел и пълната неизвестност, в която нищо не може да послужи като образец или рецепта за изграждане на нов бъдещ модел на света. Можем да си представим колко отчаяно, даже много по-отчаяно отколкото в късната съветска епоха, сега управляващите елити ще се държат за глобализма и неговите структури, въпреки очевидния крах на глобалните механизми, инструменти и институции. Затова броят на тези западни лидери, които повече или по-малко могат свободно да се ориентират в нарастващия хаос, ще бъде много малък, дори сред елитите. Как ще се развият отношенията между глобалистите и постглобалистите трудно можем да си представим, но още сега можем да очертаем в общи линии основните моменти на постглобалната реалност.

3. На преден план ще излезе не „Отвореното“, а „Затвореното“ общество. Суверенитетът на отделните държави все повече ще се превръща във висша и абсолютна ценност. За приоритет ще се обявява спасението и обезпечаването на жизнените потребности на хората във всяка конкретна държава. Властта ще бъде легитимна само в случай, че може да се справи с тази задача. Отначало тя трябва да спаси живота на хората в условията на пандемичната икономическа катастрофа. А след това да организира политико-икономическата и идеологическа структура, позволяваща да се отстояват интересите на конкретното „Затворено“ общество от чужди посегателства. Това въобще не предполага да се води война на всички срещу всички, но заедно с това, определя главните и абсолютни принципи на дадена страна и даден народ. И никакви други идеологически съображения не могат да премахнат тези принципи.

4. Закритото общество трябва да бъде самодостатъчно (автархия). Това означава, че то трябва да бъде независимо от външни доставчици, преди всичко в сферата на продоволствията, промишленото производство, парично-финансовата система и военната сила. Всичко това в най-близко време ще стане приоритет в условията на борба с епидемията, когато държавите ще бъдат длъжни да се изолират, но в постглобалния свят това състояние ще стане перманентно. Ако глобалистите разглеждат това като временна мярка, то постглобалистите се готвят същата да стане стратегически приоритет.

5. Автархията (самодостатъчност) в обезпечаване на жизнените потребности, ресурси за икономиката и политиката трябва да се съчетае с ефективна външна политика, където на преден план излиза стратегията на алиансите. Най-важното за една държава е да има достатъчен брой стратегически и геополитически важни съюзници, съвместно формиращи потенциален блок, способен да обезпечи за всички свои членове ефективна съпротива и достатъчно надеждна отбрана от вероятна външна агресия. Това се отнася за икономическите и финансови връзки, които дават възможност за разширяване територията на достъпните пазари, но в регионален, а не в глобален мащаб.

6. За обезпечаване на суверенитета и автархията е важно да се установи контрол върху тези зони, от които жизнено зависи суверенитетът и сигурността на всяко суверенно образование. Това превръща определени интеграционни процеси в геополитически императив. Съществуването в застрашаваща близост до националната територия на враждебни анклави ще подкопае отбранителната способност и безопасността на държавата. Следователно още в условията на борба с епидемията трябва да бъде предвиден и заложен определен модел на интеграция. Можем да си представим постглобалния свят, като съставен от няколко големи центъра и редица второстепенни такива. Всеки голям център трябва да отговаря на изискванията за автархия. По своята същност той ще бъде аналог на традиционните империи. Това означава:

 

• Единна вертикална система на твърдо управление, а в ситуацията с епидемията и с диктаторски пълномощия на висшата власт.

 

• Пълна отговорност на държавата и нейните институции за живота и здравето на гражданите.

 

• Поемане на отговорност от страна на държавата за обезпечаване на населението с хранителни продукти в условията на затворени граници, което предполага развито селско стопанство.

 

• Въвеждане на валутен суверенитет с обвързване на националната валута, не към световната резервна система, а към златото или към стокови активи, тоест към неща от реалната икономика.

 

• Обезпечаване на високи темпове на развитие на националната индустрия, до ниво, което да бъде достатъчно за ефективна конкуренция с другите „затворени“ държави. Това не изключва кооперирането, но само в случаи, че то не застрашава принципа за независимост на промишлеността.

 

• Създаване на ефективен военно-промишлен комплекс и необходимата за това научна и производствена инфраструктура.

 

• Контрол и поддържане на транспортните и комуникационни системи, обезпечаващи връзката между отделните територии на държавата.

Очевидно, че за реализацията на такива извънредни задачи е необходим съвършено друг елит в лицето на пост глобална политическа класа и съответно съвършено нова държавна идеология. Либерализмът и глобализмът категорично не стават за това. Политическата класа трябва да се рекрутира от управленци и сътрудници във военни учреждения. Идеологията трябва да отразява историческите, културни и религиозни особености на конкретното общество и да има футуристична ориентация с проекция към цивилизационна идентичност в бъдещето.

В тази връзка, можем да допуснем, че подобни процеси ще направят САЩ един от важните световни играчи, който в този случай ще промени своята същност от цитадела на глобализацията към мощна и отстояваща само собствените си интереси световна самодостатъчна държава. Предпоставки за такава трансформация отчасти виждаме в програмата на Доналд Тръмп. А в условията на борба с пандемията и при извънредно положение, те ще добият още по-ясни черти. По същият път, макар и в условията на извънредно положение, са готови да тръгнат и някои европейски държави. Днес това са Франция и Германия. Според степента на задълбочаване на кризата тези процеси все повече ще се доближават до описаната по-горе схема.

Китай, който представлява силно централизирана държава с ярко изразена вертикала на властта, е почти готов за такъв идеологически и политически обрат. Пекин търпи големи загуби от краха на глобализацията, която той успя да постави в служба на своите национални интереси. Но като цяло, той винаги е акцентирал основно върху самодостатъчността, която постоянно е държал под контрол, дори в периодите си на максимална отвореност. Има предпоставки за подобна постглобална революция и в Иран, Пакистан и отчасти Турция, които могат да станат центрове на ислямския свят. Индия стремително възражда своята национална идентичност и в условията на пандемия започна активно да възстановява връзките си с приятелските държави от региона, подготвяйки се за новите процеси.

Русия също има редица добри възможности в зададените стартови условия за формиране на новия свят, като:

 

• Акцентът в политиката на Путин през последните две десетилетия е върху укрепване на суверенитета.

 

• Страната вече има сериозен военен потенциал.

 

• Русия има исторически прецеденти на пълна или относителна автархия.

 

• Страната има традиции в историческата и политическа независимост.

 

• Има силна национална и религиозна идентичност.

 

• Мнозинството от населението подкрепя легитимността на централизиран и патерналистичен модел на управление.

Има обаче и една част от управляващия в света елит, формирала се през 90-те години в Европа и оттатък Атлантика, която не отговаря на предизвикателствата на времето и е привърженик на глобалния световен ред и свързания с него начин на мислене. Икономически, финансово, идеологически и технологично този елит прилежащите му държави са обвързани много тясно с глобалните структури, което ги прави неподготвени за ефективно противопоставяне на епидемията в случай, че тя от краткосрочно извънредно произшествие се превърне в основа за създаването на новия постглобален свят. Това твърдение със страшна сила важи за държавите от Европейъския съюз. Техните днешни елити споделят либералната идеология и в различна степен базират своята дейност върху транснационални структури за продажба на ресурси, делокализация на промишлеността, зависимост от чуждестранни суровини и технологии и освен това, са интегрирани в световната финансова система, където долара е резервна валута. Нито по своите навици, нито по своята политическа и административна култура, нито по своите възгледи за света този елит е способен да извърши прехода към ново състояние. Впрочем такова е положението и в мнозинството други страни, където глобализацията и либерализмът и до днес се смятат за нерушими и неопровержими догми. Управляващият елит на Русия обаче има шанс да подготви държавата и обществото за влизане в новия постглобален свят.Skandalno.net

Александър Дугин

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: