Преди десет месеца по повод завземането властта в Бразилия от Жаир Болсонару видяхме как съвременният „либерален“ глобален капитализъм ражда фашизъм, особено в слабите си звена – в т. нар. „нови либерални демокрации“. Това се случва и в България. И съвсем не се свежда само до предизборни анти-БСП нападки или до анти-комунистически пропагадни заклинания на градските десни пред неумолимо задаващия се 30-годишен юбилей на „демократичния преход“.

В руски блог видях остроумен коментар на изявлението на гербаджийското МВнР по повод широко рекламираната от тях руска изложба за 9 септември: „Прави са – Червената армия наистина подложи на „репресии“ нацистите в Европа и откъсна източноевропейските страни от „цивилизацията“, родила нацизма“. Копче не можеш да им кажеш по този въпрос на руснаците. Е, освен ако не си платен соросоиден либералстващ градско-десен „демократ“, чийто дядо – фашист Народния съд е осъдил да лежи в Белене за зверствата си… и тази история теб лично много те натъжава. На такива аргументи и факти не са им нужни – те мразят Русия и „комунизъма“ по дефолт.

На анти-комунистическата и анти-руска НПО-соросоидна добре заплатена пропаганда, пригласят и управляващите от ГЕРБ… да не би геополитическият гарант за властта им САЩ да ги разлюби… че втасахме я!

Истина обаче е, че тези пропагандни действия на режима на Борисов и НПО-тата само увеилчават интереса към хуленото. След произволните арести на известен ляв опозиционен журналист и другите набедени за руски шпиони, казват, на проведения 2 дни по-късно събор на русофилите на „Копринка“, броят на участниците нараснал с 50 %, сравнено с предишни години. Бас държа, че пренаписването на учебниците по история и замяната й с груба анти-комунистическа пропаганда, и почти пълната реабилитация на фашизма, ще направят почти всички български ученици – комунисти.

Но е истина също, че зад упоритата нацистка пропаганда на нашите десни – оневиняването на осъдените от Народния съд, грубите фалшификации около самия Народен съд, около Девети септември и въобще на историята на България преди, по време на и след Втората световна война, техния глупашки Луков марш, истерията им срещу т. нар. от тях „МОЧА“ (паметника на Съветската армия в София), фалшификациите им за природата на фашизма в посока – реабилитирането му, отъждествяването на фашизма и „комунизма“ – зад всичко това стои и определена политическа реалност.

Това е европейската реалност на все по-сериозно загрубяващия режим на „либералния“ глобален капитализъм, особено осезаема – в по-слабите му звена в Ицточна Европа и в частност в България, дето медът му все не докапва до масите, но затова пък жилото му им е много добре познато.

Всички машинации на ГЕРБаджийския режим след евроизборите – орязване финансирането на опозицията, натискът над медиите и гражданското общество, вкл. арестите и уволненията на журналисти и опозиционери, спиране излъчването на националното радио, бясната, нямаща спирачки русофобия – говорят за бърза фашизация на България в украински стил.

По усърдието си в коловоза на русофобията например – да повторя за пореден път, пък дано се чуе – днешните градски десни и Гербаджии далече задминават своите предполагаеми образци – осъдените от Народния съд военопрестъпници, да не говорим за по-старите домашни русофоби като късния Стамболов и Захари Стоянов.

Да, Борис III и премиерът Богдан Филов присъединяват България към фашистката Ост Рим-Берлин-Токио. В края на 1941 г. Оста обединява почти цяла континентална Европа или двойно повече територия от тази на днешния ЕС. У нас квартируват немски войски с репутация на непобедима свръхсила, гътнала Франция за пет седмици. Координацията между Берлин и София тогава е дори по-тясна, отколкото между Брюксел и София днес. Царят и премиерът общуват с немците всеки ден без преводачи, а също с италианците, унгарците и другите тогавашни съюзници на Хитлер. Филов е уважаван немски професор, в Италия разговаряше свободно на италиански. София тогава е била много по-задължена на Оста, отколкото днес на Брюксел – пресен е триумфът в Добрич и Скопие.

Но нито царят, нито Филов са допускали дори мисълта българската армия да иде на фронта срещу Русия. Особено пък след обрата във войната при Сталинград. А не е Хитлер като да не ги е притискал да се включат. Като вменяеми люде за тях лоялността към съюзника си е имала железни граници. Ген. Луков, който мисли другояче, е маргинална и корумпирана фигура с основно занимание – клеветене на българските управници пред немците, че били много меки към Русия и комунистите.

Отношението на десните българи към Русия по това време е формулирано от Атанас Буров: „Ако не бе дошла Русия тука през 1877 година и ако беше останала турската власт – щеше и нас да изтреби… Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и на руснаците, защото ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесовете и да пеем „Аллах акбар“… Българинът, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките, не. Обичам руснаците и Русия.“

В интервю за сп. „Тайм“ пък, през януари 1941 г. Цар Борис III казва: „моят народ е русофилски“. А през лятото на 1942 г. дори уверява Рибентроп, че „ако се прати наша войска на Волга, тя ще мине на страната на руснаците заедно с музиката“.

За сравнение, в наши дни не само крайните десни ястреби като Соломон Паси, но и премиерът Борисов Банкянски открито и небрежно говорят, че „ако стане война, ние ще се бием на страната на НАТО“.

Отношението на левите българи в 40-те години към Русия и СССР е добре изразено в „Селска хроника“ и други стихотворения на Вапцаров. През лятото на 1940 г. на Варненския панаир съветският павилион е на поляната зад университета, която днес е „Червеният площад“, наречен така от народа в памет на огромните тълпи граждани и селяни, които вечер се стичат да гледат съветските филми.

За българската десница през 40-те години не само война срещу Русия е невъзможна, но и изостряне на отношенията не е допустимо. Премиерът Богдан Филов, популярно наричан „Германофилов“, в разгара на войната на Източния фронт, с десанта в България на парашутисти и подводничари от СССР, се съпротивява упорито на искането на немците да затвори съветските консулства във Варна и Русе, смятани от Берлин за командни пунктове за саботаж срещу немските войски. Много трудно дава разрешение за обиски в консулствата да се търсят експлозиви – и обиските не водят до нищо.

През декември 1942 г. една неделя „Германофилов“ отива на кино да гледа „Ленин през октомври“ по покана на съветската легация, за да „демонстрира добрите ни отношения“, и пише в дневника си, че „филмът е много интересен, но твърде дълъг“ – закъснял за бридж.

Трудно ми е да си представя Соломон Паси, Александър Йорданов или ръководството на герберското МВнР да определят такъв филм за „много интересен“. Но пък бях приятно изненадан да чуя драскача по „Паметника на съветската армия“ Асен Генов да говори по телевизията на чист руски, без акцент. Оттогава казвам на събеседниците си от Русия по форумите, че в България и русофобите говорят руски, докато в геополитически любимата им днес Сърбия не само никой не говори, но не могат и да произнесат правилно руските имена, дори когато са техни собствени.

При всичката си умереност спрямо Русия колаборационистът на Хитлер Филов бе надлежно осъден на смърт от Народния съд с одобрението на съюзническата контролна комисия в състав – Русия, САЩ и Великобритания. Поучително за днешните десни!

Така че с настояването си, че Червената армия не ни била освободила от нацизма – което всъщност си е руски комплимент за нас, че все едно не сме били съзнателни съюзници на Райха – герберското МВнР иска да каже, че България си е била от горе до долу нацистка. Така зачеркват и плахите опити на царя и Филов да запазят някакъв скромен суверенитет пред Хитлер, вкл. със спасяването на евреите от старите български земи – станало възможно благодарение промените на Източния фронт след Сталинград.

Плиткоумите градско-десни пропагандни трикове за нефашисткия кабинет на Муравиев, с които десните са тролили руския посланик в София на откриването на изложбата на 9 септември, са за непретенциозната дясна публика. Която не знае, че нацистка България бе във война със САЩ (която сама им обяви!) чак до 28 октомври, а американските бомбардировки над нашите градове продължиха до 17 септември 1944 г. Страната ни се смяташе за вражеска от САЩ чак до Парижкия договор от 1947 г. А в ООН бяхме приети едва 1955 г., заедно с другите сателити на Райха.

И така, що е фашизъм?

Най-правилното определение си остава на Георги Димитров от седмия конгрес на Коминтерна в 1935 г., съгласно което фашизмът е „открита терористична диктатура на най-реакционните… кръгове на финансовата олигархия“. Героят от Лайпциг и най-именит българин за всички времена тогава е избран за лидер на Коминтерна заради опита си в борбата срещу фашизма чрез тактиката на единен фронт на всички антифашистки сили.

Това е класово определение на фашизма, което изразява същността на тази политическа идеология и режим и не се оставя да бъде заблудено от несъщественото, мимикрията и lifestyle мъглата около него.

Жертва на заблуждение са всички, които се взират в несъщественото – от Чърчил („фашизмът и комунизмът – две страни на една монета“) до нашия (тогава доцент) Драгомир Драганов в СУ („фашизмът е десен болшевизъм, болшевизмът е ляв фашизъм“).

Затова повтарям, че терминът „тоталитаризъм“ не казва нищо съществено за политическата, т.е. класова, природа на режимите и значи от него няма особена полза. Той визира техническата обвивка на диктатурата по времето на радиото, киното и въобще телекрана (telescreen) на Оруел. Във филма „Бразилия“ това бе показано в стил steampunk – тоталитаризмът като нещо от жанра на италианския футуризъм от 20-те години на ХХ век. Днес, във времето на Гугъл и Фейсбук, стилистиката е съвсем друга. Но класовата природа е същата.

Фашизмът изразява откровено и брутално интереса на горния 0,1% от населението и в същото време разединява, атомизира и хипнотизира останалите 99,9%.

Всичко друго в маркетинговото оперение на фашизма – свастиките и други рунически заврънтулки, Кубратово-ликторските снопове, режещите модни силуети и Ар Деко значките на Уго Бос, струящите знамена над възторжено маршируващи тълпи спортсмени – е хитра мимикрия на финансовата олигархия с цел упояване на експлоатираните и пренасочване гнева им от истинските виновници за положението им към изкупителните жертви – левите, интелигенцията, малцинствата-евреите-мюсюлманите-чужденците, феминистките-ЛГБТ. Преекспонирането и натрапването на джендър идеологията с нейните гей-паради, толерирането на неграмотните цигани за сметка на мачкания от същата тази система държавотворен български народ – това са все умишлено използвани прийоми с цел фашизиране на масите.

Мимикрия са и социалната демагогия, и национализмът, и псевдодуховността, псевдовеличието, „отборният“ дух, спортните и псевдофолклорни фиести, псевдоисторическата и природническа романтика на фашизма. Фашизмът хитро използва модните lifestyle тенденции и не се отказва от нищо привлекателно, което не пречи на основната му цел. Особено обича да се опира на всичко най-долно в „човешката природа“. Тя е податлива на измами. „Лъжливи уста слуша със вяра“, даде й дигнозата Ботев.

Фашизмът като диктатура на финансовата олигархия и последно средство за нейното спасяване, често става неизбежен за удържането юздите на колесницата на историята. Така в България превратът от 9 юни 1923 г. се роди от ужаса на финансовата олигархия от новата изборна победа на земеделците, които вещаеха вечен дружбашки режим, а като втора политическа сила пък излязоха комунистите. Тогава имаше „следвоенна революционна криза“, поне според старите учебници.

Буров сладкодумно обяснява как деветоюнският режим спечелил занаятчиите и селяните с намаляване на данъците и опрощаване на дълговете, а военните и чиновниците – с увеличаване заплатите, но ожесточението на народа и спонтанността на Септемврийското въстание, възпято от Гео Милев, ни кара да се съмняваме.

След отказа на върхушката на КПСС от социализма с пълна сила се възстанови историческата тенденция на капитализма, напоследък преоткрита убедително и от Тома Пикети, да увеличава неравенството сякаш със силата на гравитацията. Нарушен бе ефемерният баланс на капитализма от златните три десетилетия след Втората световна война.

Увеличеното неравенство влезе в противоречие и с „пазарната икономика“, като намалява съвкупното търсене отдолу и ражда монополи отгоре. То прави„либералната демокрация“ химера, като овластява корпорациите отгоре и маргинализира, атомизира и хипнотизира масите отдолу. При липса на силна социалистическа алтернатива съвременният глобален капитализъм с необходимост обрасва и с фашистко оперение.

При това лесно, по привидно демократичен начин. Дясната пропаганда допада на по-ограничените умове, каквито са повечето, а левите идеи искат благородство на духа и сила на въображението, които рядко се срещат. Носталгията по силната ръка е присъща на мнозинството във всички т. нар. демократични страни.

Замяната на фокуса на класовата политика в общественото съзнание с фокус на политиката на идентичността е перфектната точка над и-то в полза на олигархията и фашизма. Всяка „говореща глава“, всеки opinion maker, който – вместо на недъзите на капитализма, на рисковете на неравенството – акцентира на джендъри, гейове, феминацистки, мангали, москали, пиндоси и подобни, участва в тази измама.

Антисоциалистическата пропаганда е сърцето на фашизма. Хитлер в “Mein Kampf” казва, че мразел комунистите за техния интернационализъм. Но това е заблуда, предполагам искрена. Противоречието между фашизма и комунизма е в отношението им към господството на финансовия капитал, към господството на горния 0,01%. Знаем, че и комунистите могат да бъдат националисти, и фашистите да имат свой интернационал.

Антисоциалистическата пропаганда у нас служи също и за замъгляване на истинската история на социализма. Когато тя започне да се изучава обективно, ще стане ясно, че комунистическата диктатура беше антикапиталистическа по природа и че жестокостите й бяха предизвикани от яростната съпротива на капитала на социалистическите реформи. Червеният терор бе реакция срещу белия булжоазно-фашистки терор.

Докъде ще стигне с фашизацията си нашата десница и какъв ще бъде изходът?

Засега фашизацията в България си остава на бутафорно равнище, няма дълбоки корени и изглежда няма да има много време за задълбочаване. Водещите глашатаи на фашизацията са предмет на презрение и присмех от поне 80% от българите. Почти всичките са пребоядисани комунисти или деца на комунисти. Електоралната немощ на фашистващата десница е пословична. Международното положение ще се променя не в тяхна полза.

И както в 1944 г., възможно е „международното положение“ да реши въпроса и у нас. Дали от изток или запад, или и от двете страни – скоро предстои да видим. Skandalno.net

Автор: Валентин Хаджийски

 

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: