Революцията от 2020 г. е кулминация и край на 31-годишния ни „преход“, в който най-после народът, препатил и дивия колониален капитализъм, и още незабравил авторитарния социализъм, и обогатен с опита и духа на младите, видели развит свят и пожелали достоен живот у дома си, стана „себе си“. „Народът порасна на няколко века“. И най-сетне пожела да поеме съдбата си в собствените си ръце.

Месец и половина от началото на народната анти-мутренска революция от 2020 г. – време за първоначална равносметка.

Дами и господа, днес Имаме Революция. За първи път от 44-та година насам. Онова на 10 ноември, 89 г. не беше революция, а банален дворцов преврат, след който така и не настъпи революция. Революция нямаше нито през 89 г., нито през 97 г. И това беше логично. Защото задачите на победилият в Студената война Запад в колонията България през 90-те години не бяха революционни, а контрареволюционни – да се преразпредели едрата собственост от държавния към частния сектор. Ставаше дума за реставрация на капитализма. През 1990 и 1997 г. Западът и местната му колониална администрация у нас направиха всичко възможно да заблудят масите, че контрареволюцията е в техен интерес. Разбира се, те не зовяха открито за „див колониален капитализъм“, а за „демокрация“, „правова държава“, „нормална държава“, „пазарна икономика“, „евро-“ и „евроатлантическа“ интеграция… И на българският народ му трябваше много време да проумее значението на всичко това. А с идването на ГЕРБ деградиращите процеси стана очевиден и нетърпим!

Световната криза от 2008 г., усетена у нас година по-късно, и режимът на ГЕРБ създадоха у нас „истински“ западен колониален капитализъм, доста подобен на този отпреди 1944 г., изчистен от заблудите и идеалите на 90-те и от илюзиите на нулевите години, от оптимизма от притока на горещи пари. Уродливостта на герберския режим стана почти веднага очевидна за мнозинството, но културната хегемония на капитала – мисирските медии и „евроатлантическото“ съзаклятие на елитите, подпомогнати от компрадорски чужди фондации НПО и цялата държавна авторитарна машина – не даваха на опозиционните настроения да се изявят.

Така Народното въстание на „грозните“ от февруари 2013 г., в което се самозапалиха 13 души, остана без мозъчен център и угасна бързо, осмяно и обругано от НПО-грантовата интелигенция. И паническото бягство на Диктатора Борисов остана без резултат. Платеното въстание на „умнокрасивите“ НПО-грантаджии срещу Пеевски и ДПС през лятото на същата година бе в полза на ГЕРБ и в края на краищата ги върна на власт. Неопитността на Радев през есента на 2016 г. също предотврати възможна революция. Все пак народното надигане на президентските избори от 2016 г. бе непосредствен увод към революцията от 2020 г.

С какво се характеризира революцията?

Революционна ситуация по Ленин има, когато върховете не могат, а низините не искат да живеят постарому. Затова Борисов сега е тъй уплашен, бръщолеви за „рестарт“, т.е. за връщане с машината на времето в 2009 г.. А като отговор народът му отвърна с идеята за Великото народно въстание на 2 септември – наместо „Великото народно събрание“ на Борисов.

Борисов разбира, че хората, мнозинството – 62%, но мисля, че става дума за поне 80% – не искат да живеят и няма да живеят постарому. И това е така вече от близо 4 години насам, когато констатирахме наличието на изблик на силен морален гняв у мнозинството срещу мафиотската групировка на власт, но сега стана открито и необратимо. И Борисов усеща, че ГЕРБ не може вече да управлява, пък напоследък не се и опитва, ако не се смятат паническите лобистки маневри на по-глупавите гербери и коалиционери. Самият Борисов фактически е в нелегалност вече много седмици. Говори се, че се е покрил в Барселона.

Освен това революцията се нуждае от субективен фактор – и го има в лицето на президента Радев и на радикалната интелигенция, която всекидневно рискува благополучието и сигурността си, за да поддържа огъня на площада. Досега го правеше от дивана, но вече е на площада.

Каква е целта на революцията?

Като на всяка друга революция – властта! И по-точно – да се изметат мутрите от властта, да се прочисти държавата от метастазите на мафията ГЕРБ, да се проведат честни избори. Целта на българската Революция- 2020 не е някой конкретен сегашен политически субект да дойде на власт. Субектът, който ще дойде на власт в резултат на тези избори, е много вероятно още да не съществува. И точно това много тревожи ГЕРБ, защото няма срещу кого да насочат милиционерските си активни мероприятия. Няма! Защото просто няма, а не защото се крият от тях. Ченгетата от ГЕРБ стрелят напосоки, но дикиш не хващат. А нападките срещу Радев само му добавят нови привърженици.

Ясно е, че всякакви линейни прогнози на базата на досегашните ни политически реалии – коя от сегашните партии колко процента щяла да вземе, как партията на Слави Трифонов щяла да бъде балансьор и т.н., са сметки без кръчмар. Революционните процеси са нелинейни. Не знаем и не можем да знаем какво точно ще стане, щом видим Борисов да се качва в камионетката с белезници на ръцете. Ще бъде като в първия ден след сътворението. Дали ще съмне с ГЕРБ на другия ден? Какво ще стане с ДПС, щом Доган и Пеевски се разходят с белезници пред камерите? Предстои да видим с интерес. Ще има ли все пак партия или коалиция с лидер Румен Радев? Как ще се преструктурира дясното? Как ще се погаждат левичарите и твърдите десни в ДБ, чиито привърженици, но не само, са гръбнакът на днешната революция? Доколко българският капитализъм и евроатлантизъм ще продължат да се отъждествяват за хората с пари у нас, с персоната на Борисов? Колко олигарси ще потънат с него? Какво ще стане с про-герберското крило в на БСП, което не спира да трови Нинова? Какво ще остане от „патриотите“? Ще останат ли и каква ориентация ще приемат „Възраждане“ и „Боец“? Въпроси, въпроси.

Защо днес, през 2020 г. имаме тъкмо революция, а не пак контрареволюция, както през 90-та и 97-ма?

Защото става дума за свалянето на особено зловреден, противозаконен, анти-народен, диктаторски, клептократичен режим в угода на малцинство олигарси, бюрократи и герберски клиенти, и заменянето му с демократично управление с честни избори, върховенство на закона и активен граждански контрол върху всяка бъдеща власт. Става дума и за премахването на особено одиозен, нагъл, примитивен мутренски режим и замяната му с просветено, цивилизовано управление. Имаме мегдан за прогресивно развитие! И може би най-важното: у младите, които са острието на днешната революция, вече е отслабнала нетолерантността към лявото. От възрастните над 60 г. 83% са носталгици по соца. Но и при младите до 30 г. носталгиците преобладават, показа скорошно социологическо проучване. Българите вече отказват да бъдат разделяни, противопоставяни и яхани на тази напълно лабораторно измислена анти-комунистическа основа.

Може ли революцията да не успее?

Не може. Жребият е хвърлен. Тя ще продължи до успех, може и на приливи и отливи, но войната на свободния народ срещу мутро-режима ще е вечна – противоречието им, казано по марксистки, е антагонистично – то ще приключи само с с унищожаването на едната от страните, или на общата основа, която ги е породила.

Как може Революция-2020 да ускори успеха си?

С повече активност на свободното гражданство и с повече единство. Скоро свършва отпускарският сезон – нека всяка вечер има пак толкова хора на площада, колкото в звездните мигове през юли, когато се говореше и за „85“ хиляди, и за „100“ хиляди. Това ужасява и поболява ГЕРБ и ни приближава до развръзката. Наближава есента и зимата, приближава ни и първата вълна на чудовищното икономическо цунами, което Западът прикрива зад фикцията „коронавирусна криза“.

Колкото до единството, ние, протестиращите, сме широка тематична коалиция, която се обединява от две-три конкретни искания: оставка на Борисов, оставка на Гешев, служебно правителство на Радев, което да осигури честни избори. Всички хиляди други въпроси, в които се различаваме, оставяме на гардероб и ще си ги гледаме после, след победата. Левите не бива да се оплакват, че на палатковия лагер на Орлов мост младежи щели да гледат филм за лагера в Белене. Десните не бива да се оплакват, че Шипка била иззета за партийни цели от левите русофилски партии БСП и Възраждане. Тези иначе фундаментални различия между левите и десни протестиращи трябва да бъдат загърбени и оставени за след победата срещу мафията. Както младите скандират, „няма леви, няма десни, всичките сме бесни“. Всеки фактор, помагащ за тормозенето на режима, за по-скорошното му падане, трябва да се използва максимално.

Онези граждани пък, които симпатизират на революцията, но са заели изчаквателна позиция, не бива да се страхуват, че ще изгубят работата си за това, че протестират срещу мафията ГЕРБ. Тя си заминава. Не бива и да се дразнят от блокадите на кръстовища и другите временни неудобства. Ясно е, че случките като бабата с бастуна, зъболекарката, газеща хора на полусъединител и политологът с татуировките са герберски провокации. Политологът вече се извини, значи мисли за утре, зъболекарката – не. Тези инциденти не бива да получават такава широка разгласа. Не бива да се ловим и на плитките капани на ГЕРБ за конституции и други тъпоумия, целящи да предизвикат дискусии по същество, в които не само да забравим за какво сме се събрали, но и да започнем да спорим помежду си и дори да се съгласяваме с ГЕРБ по отделни пунктове. Никакви дискусии с ГЕРБ, а единствено оставка… и точка! Трябва да знаем също, че всеки ден ще слушаме плачове за „горящия Париж“ и колко е грозна революцията. Тя е толкова грозна, колкото контрареволюцията на окопалата се във властта мафия ГЕРБ я принуждава да стане. Засега революцията ни е въздушно-копринена в сравнение с френските жълти жилетки, американските расови безредици или гръцките микровойни.

Какво преживява сега Борисов и колко още ще издаяни?

Казват, че се бил спазарил за кожата си. Не вярвам! Никой сега не може да му даде никаква гаранция, дори да иска. Борисов е страхлив и се бъхти като „скот в скотобойна, върти се – в очите му ножа“. Той обаче, да не забравяме, е преди всичко нарцис (narcissistic personality disorder) и има нужда от всекидневни нарцистични доставки, хвалене, подмазване (narcissistic supply). А вече месец и половина не получава дозите си. Това му предизвиква душевни и физически страдания, сравними по интензитет със страха, изпива го, пресушава го. Болката на Борисов от черните чували пред къщата му в Банкя беше истинска! Всекидневните нападки, обиди и подигравки, които сигурно за пръв път стигат до ушите и очите му през разнищилите се филтри на ГЕРБ, и които вече преобладават дори на стената му във фейсбук, му докарват постоянни конвулсии на нарцистичен гняв (narcissists rage). Но страхът му пречи да даде публичен израз на гнева си. И това допълнително го пресушава. Сдържането на гнева не може да е безкрайно. Предполагам, постоянно тормози околните си, които вече го избягват и се ужасяват от него.

Преди две седмици гледахме във Варна чудесната местна постановка на операта „Макбет“ от Верди, напълно на равнището на Метрополитън опера в Ню Йорк (която всъщност не работи и от първи април уволни всичките си музиканти). Борисов сега изживява нещо подобно, но не величествено като у Шекспир и Верди, а фарсово, в чалга аранжимент. Краят на феномена Борисов ще е ужасен – много му се насъбра да изкупува, твърде далече отиде, за да има връщане или тихо оттегляне с пазарлък като Елцин. Ужасен край, за поука и назидание, за морално очистване и възраждане на нацията.

Каква е разликата между нашата революция и белоруските протести?

Вижда се по ролята и по реакцията на ЕС. В Белорус има събития, подклаждани от ЕС и САЩ, затова и предизвикали мигновената им реакция. У нас имаме автохтонен процес, който все още не може да привлече вниманието на ЕС върху себе си. За разлика от 2013 г., когато посланиците на Германия и Франция всекидневно наливаха масло в огъня срещу Орешарски. Ясно е, че ЕС в сегашния си вид с ЕНП напред, крепи своята креатура ГЕРБ. От което следва, че Нашата Революция е напук на ЕС, макар да не е чак „против ЕС“. С това казваме, че най-сетне имаме българска европейска политическа нация, на която не й пука от сегашния ЕС, защото България Е Европа и не се нуждае от ничие признание за това. Тази именно нация не може да продължи да живее под мутро-режима. А ЕС в сегашния си вид е пътник, както си говорим от няколко години вече, и не може да ни влияе сериозно. Без значение от ситуацията и кой ще управлява, у нас ще е и „Козяк“, със сигурност поне до преизборния и преходния период до март. За после – не знам. Мисля също, че Евгений Дайнов не е прав като твърди, че Беларус изживявали своята 1990 г. Там най-вероятно протестите няма да успеят – примерът на злощастния про-западен майдан, който доведе Украйна до тотална разруха и мизерия им е твърде близък. Имайте предвид, че заплатите и пенсиите в Беларус са 3 пъти по-високи от тези в днешна Украйна.

Какво да се прави с „мисирките“ на Борисов?

Да ги водим старателно на учет и да не ги допускаме утре да обърнат пак хастара и да ни се появят – ни лук яли, ни лук мирисали. Гледам, че вече и герберската политологична машина ИПИ тръгнаха да критикуват ГЕРБ за нещо си. Политологън Огнян Минчев дава във фейсбук експертни съвети за бъдещите избори. Но ние никога няма да забравим и простим подлата роля на казионните соросоидни НПО-та за укрепването на мутро-режима и преченето им на появата на истинско гражданско общество у нас. Слава Богу, то най-после се роди въпреки тях. Тези спонсорирани от САЩ НПО няма да имат място в България и техните грантови хрантутници ще познаят горчивината на хляба, изкарван с честен труд.

Чувам, че колегите се оплакват много от артистите, едва ли не като съсловие – тези дни бях удивен от душевната мизерия на някога големия Георги Мамалев. Понеже го помня от време оно. От писателите се оплакват, че не пишат пак колко е красив протестиращият човек, както мислеше живият класик Георги Господинов за протестърите през 2014 г. Жалка е ролята на евродепутата Андрей Слабаков като герберски лакей. Човекът за пръв път се видял с пари в джоба, Страсбург му станал като таквоз… и дето се храни, там хвали. Силното присъствие на Николай Милчев във фейсбук е безценно писателско изключение. Захари Карабашлиев с два месеца закъснение научи за снимките с кюлчетата и пачките, но пак е нещо. Въпреки, че в 2013 г. хвалеше „умно-красивите“ и окайваше „грозните“ протестиращи.

Колегите журналисти, които от години – или пък изненадващо напоследък – се опетниха с медиен слугинаж в полза на ГЕРБ – по-груб или по-фин, няма значение – според мен не бива да продължават в професията след падането на режима. Добре ги знаем кои са, спестявам им имената от възпитание. Лично никога няма да забравя и простя професионалното им и човешко падение през последните месеци и през отминалите 11 години. Да се възмущаваш, че протестиращите хвърлят яйца, без да отрониш думица за брутално пребития пред камерите от полицаите (или паравоенните) предишната вечер младеж – за мен е дъното на нравственото и професионално падение на журналиста. Никакъв страх за работното им място или от други репресии не може да оправдае такова падение. То е доброволно, с хъс. То е продаване душата си на дявола. Като доносничеството на ДС някога. Какво получават в замяна от рогатия – е загадка, която бих искал някога да науча.

Петте вечери и сутринта, които прекарах на площада в София, и трите вечери във Варна, ми бяха щастливо преживяване. Срещах много щастливи хора. Голяма беше радостта ми да протестираме заедно с племенниците ни, които бяха активни на паважа лятото на 2014 г. Но за разлика от тогава, днес те и аз сме вече от една и съща страна на барикадата. Чувствах се у дома си, както бях и на антиглобалисткия протест „Окупирай „Уолстрийт“ в 2011 г. и на митингите на социалиста Бърни Съндърс през 2016 г. Никога не съм бил повече у дома си на Ларгото, по „Царя“, пред СУ, на Орлов мост сред палатките. Децата, които избутаха кофите за смет в средата на „Сан Стефано“ за блокадата на БНТ, после си ги върнаха по местата. Момичета бяха. Чудесни деца! Гражданка по пеньоар излезе от кооперацията срещу някогашното „Телевизорче“ да се скара нещо и племенницата ми, журналист и поет, рече гневно: „Това е революцията, госпожо с ролки, и ще я имате всеки ден, ако гласувате за ГЕРБ!“

Революцията от 2020 г. е кулминация и край на 31-годишния ни „преход“, в който най-после народът, препатил и дивия колониален капитализъм, и още незабравил авторитарния социализъм, и обогатен с опита и духа на младите, видели развит свят и пожелали достоен живот у дома си, стана „себе си“. „Народът порасна на няколко века“. И най-сетне пожела да поеме съдбата си в собствените си ръце. И това е най-ценното и може би единственото ни достижение на „прехода“. Skandalno.net

Автор: Валентин Хаджийски

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: