За да разберем, колко илюзорна е американската мечта за разделянето на Сирия е достатъчно да си припомним повтарящите се провали на Вашингтон – първо при освобождаването на Алепо, а след това на Дейр ез-Зор, както и при форсирането на Ефрат. Въпреки натиска, заплахите, а нерядко и пряката американска агресия, сирийската армия продължава да прочиства провинция Дейр ез-Зор от ислямистите, доближавайки се плътно до богатите петролни находища. Благодарение на подкрепата, предоставена му по време на конфликта от Военно-космическите сили на Руската Федерация, режимът в Дамаск се сдоби със „защитен чадър“, необходим за да може успешно да противодейства на опитите на САЩ да балканизират страната.

Колебанията на американските съюзници

Друго потвърждение за провала на стратегията на Вашингтон за разделянето на Сирия по „постюгославския“ модел е стратегическата промяна в поведението на най-лоялните американски съюзници в региона и извън него. През миналата 2017, в рамките на само няколко седмици, в Астана и Москва бяха проведени редица важни срещи на Путин и Лавров с техните турски, саудитски и израелски колеги.

На тези срещи бяха очертани основните направления на бъдещото развитие на Сирия, благодарение на „червените линии“, установени от Москва, особено по отношение на желанието на Израел да съдейства за смяната на режима в Дамаск и агресивната му позиция към Иран. Тоест, виждаме, че дори и най-верните съюзници на САЩ започват да демонстрират прагматична промяна към постигане на помирение с фракциите, които очевидно печелят сирийската война и вероятно ще играят ключова роля при определянето на бъдещето на страната. С отдавнашните мечти и желания на шейховете (саудитски и катарски) и „султана“ (Ердоган) да преформатират Сирия и Близкия Изток по свой „образ и подобие“ вече е свършено и те самите също са наясно с това. Съюзниците на Вашингтон са разочаровани. САЩ се оказаха неспособни да изпълнят обещанията си за смяна на режима в Дамаск. И последиците от това за Америка едва сега започват да се очертават достатъчно ясно.

Без наличието на военно-политическа концепция, способна да привлече на тяхна страна американските противници или приятели, на САЩ ще се наложи да се съобразят с новата реалност, която включва и компромиси, и преговори, а истината е, че Вашингтон не е свикнал с това.

Пример за онова, което може да се случи, ако Съединените щати решат да действат срещу някой бивш свой съюзник, е т.нар. катарска криза. Както е известно, след началото на агресията срещу Дамаск, малкото емирство от Персийския залив се превърна в център на плановете и схемите, целящи въоръжаването и финансирането на джихадистите в Близкия Изток и Сирия. Шест години по-късно (през които похарчи милиарди долара без да постигне нищо в тази страна) Съветът за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), както можеше да се очаква, затъна в братоубийствен сблъсък между Катар и други държави от региона, като Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ и Египет. Последният обвини Доха, че финансира тероризма, което между другото е неопровержима истина.

Само че всички тези държави, кой знае защо, забравят за собствените си връзки с джихадистите (с изключение на Египет, който и днес продължава борбата с поощряваните от „Мюсюлманските братя“ терористи, действащи на Синайския полуостров), което говори за огромно лицемерие, сравнимо само с това, което напоследък проявяват големите западни медии.

Последиците от действията на Рияд против Доха, които бяха подкрепени от по-голямата част от американския елит, доведоха в крайна сметка до сближаването на Катар с Иран и възстановяването на дипломатическите отношения между двете държави. Както е известно, те дълги години бяха на коренно противоположни позиции по много от конфликтите в Близкия Изток, отразяващи различията и разногласията, свързани с политиката, провеждана, съответно, от Техеран и Рияд. Сега изглежда, че всичко това вече е в миналото, а Катар и Иран сближават подходите си и преодоляват съвместно санкциите и блокадите. Несъмнено тази промяна представлява стратегически провал за Саудитска Арабия.

Ако си припомним последните шест години, ще видим, че сред причините за избухването на конфликта в Сирия беше прословутият тръбопровод, който Иран възнамеряваше да изгради за да свърже Ирак и Сирия. Изглежда невероятно, но краят на конфликта вероятно ще доведе до появата на нов маршрут за транзит на енергоносители между две държави, които в течение на дълги години преследваха противоположни стратегически цели.

Днес Иран и Катар обсъждат търговски сделки, говори се също, че подготвят изграждането на нов тръбопровод, който ще пресече Ирак и Сирия и ще стигне до Средиземно море. Става дума за съвместната експлоатация на най-голямото в света петролно-газово находище Южен Парс/Северен купол и организиране на доставки на енергоносители за Европа, която търси възможност да диверсифицира енергийния си пазар. Ако това се случи, Рияд и Вашингтон ще трябва да си поделят отговорността за един наистина гигантски провал.

Поведението на Израел също илюстрира скоростта на промените в региона и извън него. Дори и еврейската държава беше принудена да се откаже от плановете си за териториална експанзия в Сирия, въпреки няколкото опита на Нетаняху да убеди Путин, че иранското присъствие в тази страна представлява изключителна опасност за Израел. Прагматичният руски президент даде на израелския премиер да разбере, че всички опити да бъдат поставяни условия на руснаците или на техните съюзници в Сирия ще бъдат категорично отхвърлени.

В същото време Москва и Тел Авив продължават да поддържат добри отношения. Очевидно руските политици са достатъчно умни за да си позволят двойна игра със своите стари съюзници от Близкия Изток или пък да подценят възможността Израел да се опита да дестабилизира региона, хвърляйки го в хаос. Да не забравяме също, че Асад покани в Сирия не само Русия, но и Иран и Хизбула. И дори, ако Путин е склонен да помогне на Нетаняху, което е доста съмнително, той няма как да го стори без да наруши международното право. А въпреки твърденията на някои, за разлика от много други държави, Русия уважава международните закони.

Всички останали външни играчи, които действат в Сирия или оперират в сирийското въздушно пространство, всъщност нямат право да се намират там, да не говорим за прокарването на решения, касаещи една суверенна територия.

Ако първоначалните цели на Тел Авив бяха свързани с разширяването на контролираната от Израел територия в зоната на Голанските възвишения и смяната на режима в Дамаск, шест години по-късно, ситуацията изглежда съвършено различно. Иран разшири влиянието си в Сирия, благодарение на помощта, която оказа на Дамаск в борбата му с тероризма. На свой ред, Хизбула натрупа военен опит и увеличи арсенала си, освен това разшири своята мрежа от контакти в Близкия Изток.

Мнозина в региона вече възприемат и Хизбула, и Иран като ключови играчи в борбата срещу терористичната зараза на джихадизма, както впрочем и против Израел и Саудитска Арабия, която през последните шест години се опитваше по всички възможни начини да подпомага терористичните групировки с оръжие и финансови средства. Днес обаче, Вашингтон, Рияд и Тел Авив се оказват в съвършено различни условия, с враждебни съседи и все по-малко склонни за сътрудничество приятели, а Близкият Изток, като цяло, все повече бива въвличан в орбитата на иранската и руската сфери на влияние.

Упадъкът на американската мощ

Друг показател за ерозията на американското влияние, включително в чисто военен план, е случващото се на Корейския полуостров. Северна Корея се сдоби с впечатляващ ядрен арсенал, упорито развивайки собствената си програма без оглед на заплахите от страна на САЩ, Южна Корея или Япония. Очевиден императив за Пхенян беше създаването на средства за ядрено сдържане, с цел да бъдат попарени желанията за смяна на режима в страната. Истината е, че тази смяна изцяло се вписва в руслото на американската стратегия за сдържане и обкръжаване на Китай, която пък е част от прословутата доктрина на САЩ за „обръщане към Азия“.

Всъшност, освен корейският ядрен арсенал, пречка за евентуално нападение срещу Северна Корея представляват и конвенционалните средства за сдържане, които Пхенян търпеливо и упорито продължава да укрепва. В същото време, президентът Тръмп и неговите генерали продължават да използат реторика в стил „огън и ярост“, вкарвайки Сеул и Токио в опасна игра. Не е учудващо, че думите на Тръмп тревожат всички държави от региона и най-вече Южна Корея, която ще плати и най-високата цена при евентуален въоръжен конфликт. Предвид това си струва да напомня, че военното решение на корейския проблем е просто немислимо, затова не бива да изключваме, че Сеул, а вероятно и Токио, могат да скъсат с американския си съюзник, ако Вашингтон все пак реши да предприеме фатални едностранни действия срещу Пхенян.

Ким Чен Ун, също както и Асад и други световни лидери, които са подложени на натиска на Вашингтон, напълно осъзнават ситуацията и опитват да се възползват от намаляващата военна мощ на Америка. Тръмп и кръгът от висши военни около него продължават да блъфират, отправяйки гръмко звучащи заплахи към противниците на САЩ, но истината е, че вече не са способни да променят хода на събитията в който и да било регион на света – от Близкия Изток до Корейския полуостров. Без значение, дали става дума за преки действия или задкулисни операции, осъществявани с помощта на местни марионетки, това не променя особено нещата, а резултатите си остават същите, демонстрирайки постоянния провал на американските цели и намерения.

Фундаменталното правило, от което се ръководят американските политици е, че ако една стратегически важна държава не може да бъде контролирана така, както САЩ контролират саудитския режим с помощта на петродоларите например, тя е безполезна и следва да бъде разрушена за да се попречи на конкурентите на Вашингтон да я включат в своята сфера на влияние. Либия е съвсем пресен пример в това отношение. За щастие на останалия свят обаче, Русия вече започва да се намесва с военна сила и неведнъж успя, съвместно със съюзниците си, да попречи или да удържи американските военни от необмислени действия с фатални последици (Украйна, Сирия, Северна Корея).

В този смисъл, поражението на Хилари Клинтън на последните президентски избори, в по-голяма степен, отколкото победата на Тръмп, помогна на част от американския елит да осъзнае новите реалности. Въпреки острата реторика, която Белият дом продължава да използва, мнозина, дори и в самата Америка, изтръпват при мисълта, какво би сторила Клинтън в сегашната ситуация, предвид склонността и открито да се конфронтира с Русия| в Украйна, Сирия или Северна Корея.

Тръмп и неговите генерали бавно започват да свикват с новата реалност, когато САЩ не само че не могат да контролират другите държави, но и все по-трудно могат да ги рушат. Старата доктрина за „контролирания хаос“, целяща увековечаването на глобалната американска хегемония, все повече изглежда далечен спомен. Достатъчно е да видим, какво се случва в Близкия Изток, където дори Сирия, въпреки безпрецедентните мащаби на разрушенията в тази страна, тръгва по пътя на възстановяването и омиротворяването.

Вероятно руската военна, както и китайската икономическа, мощ са изиграли ключовата роля за ограничаването на военната машина на САЩ. Но дори и по-малки държави, като Северна Корея, създавайки опасна комбинация между ядрена и конвенционална мощ, демонстрират че могат ефективно да блокират възможностите на Съединените щати да влияят върху случващото се в тях, сеейки разрушения и хаос.

Макар че за Вашингтон е трудно да признае тази нова реалност, в крайна сметка САЩ ще бъдат принудени да я приемат. След почти седем десетилетия имперска политика на хаос и разрушения по цялото земно кълбо, приятелите на Америка, както и нейните противници, започват да реагират адекватно на така очерталата се ситуация. И макар че президентът във Вашингтон продължава да сипе гръмки, но празни заплахи, реалната военна политика и глобалните оперативно-стратегически планове вече са в миналото.

Финансовите механизми, които позволяваха тези гигантски военни разходи, се основават на неразривната връзка между американския долар и петрола (петродолара) и ролята на долара като световна резервна валута. В този смисъл, преходът от еднополюсен към многополюсен световен ред е тясно свързан с икономическата и дипломатическа стратегии на Русия и Китай. Затова по-долу ще се спра на ролята на златото, инвестициите, дипломацията и петроюана, като решаващи фактори, ускорили трансформацията и преразпределянето на властта в глобален мащаб.

Стратегията на Китай и Русия: от петроюана към златото

Причината, поради която доларът играе толкова важна роля в света, е свързана с три основни фактора: петродоларът, доларът, като световна резервна валута, и решението на Никсън от 1971 да се откаже от златното покритие на долара. Както е известно, петродоларът влияе много сериозно върху съдържанието на кошницата на т.нар. СПТ (специални права на тираж – безналични международни резервни активи, създадени от МВФ през 1969 и включващи долара, еврото, паунда и йената, а от есента на 2016 и китайския юан – б.р. ), превръщайки долара в световна резервна валута, което оказва сериозно влияние върху глобалната икономика заради решението на Никсън да премахне златното покритие на американската валута. Повечето проблеми на целия останал свят се дължат именно на комбинацията между тези три фактора.

Долар – петродолар – злато

Вероятно най-голямата геоикономическа промяна през последния половин век беше постигнатото през 1973 споразумение между ОПЕК, Саудитска Арабия и САЩ продажбите на петрол да се извършват само с долари. Никсън, в частност, се споразумя със саудитския крал Фейсал, че страната му ще осъществява петролните си сделки и ще покрива разходите по добива на енергоносители единствено с долари, трансформирайки по този начин доларовите излишъци в държавни ценни книжа на САЩ и други основани на долара финансови инструменти. Срещу това, Саудитска Арабия и останалите държави от ОПЕК си гарантираха американска военна защита. Тоест, ставаше дума за сделка в типично мафиотски стил: Саудитите се задължаваха да осъществяват бизнеса си в долари и при условията и рамките, наложени от САЩ (с някои незначителни изключения), а срещу това Вашингтов великодушно им предлагаше своята протекция.

Вторият фактор, който вероятно имаше още по-сериозни последици за глобалната икономика, беше превръщането на долара в световна резервна валута, която продължава да играе основната роля в кошницата на международните резервни валути на МВФ, от 1981 насам. Ролята на долара, очевидно свързана с търговията, осъществявана с петродолари, му гарантираше (почти винаги) дял от над 40% в кошницата на СПТ, докато еврото – от 2001 насам, стабилно държеше дял от 29-31%. За да осъзнаем значението на осъществяващите се в момента икономически промени е достатъчно да посоча, че днес в кошницата на СПТ вече е включен и китайският юан с първоначален дял от 10%, т.е. по-голям от този на йената (8,3%) и паунда (8,09%), но много по-малък от дела на долара (41%) и еврото (31%). Постепенно, но неотклонно, юанът все повече навлиза в глобалната търговия.

Причината САЩ да могат да покриват глобалното търсене на долари е свързана с потребностите на другите държави да притежават американска валута за да могат да купуват необходимият им петрол и други стоки. Така, ако някоя боливийска компания изнася банани за Норвегия, механизмът на плащане изисква използването на долари. Следователно, Норвегия трябва да разполага с американска валута за да плати и получи закупените от нея стоки. По същия начин, получените от Боливия долари ще се използват за закупуването на необходимите и вносни стоки, например на петрол от Венецуела. Може да изглежда невероятно, но съвсем доскоро практически всички държави използваха американския долар в търговията помежду си, като това се отнасяше и за онези, настроени откровено антиамерикански.

Това постоянно използване на долара имаше опустошителен ефект за планетата, като цяло. На първо място, интензивната употреба на американската валута, в комбинация с решението на Никсън от 1971, създаде икономически критерии, основани изцяло на долара, който постепенно замени ценните метали, като златото, дълги години играещо ролята на стандарт за глобалната икономика. Това обаче доведе до гигантска нестабилност и появата на икономически системи, които през следващите години генерираха пагубна финансова политика, пример за което са кризите от 2000 и 2008.

Вместо златото, в основен „източник“ на икономическа сигурност и стабилност се превърна доларът и, в частност, американските ценни книжа. Тази фундаментална промяна позволи на Федералния резерв на САЩ да започне да печата неограничени количества долари (през последните години, при почти нулеви лихви за заемите, отпускани от Резерва), отлично съзнавайки, че търсенето на долари никога няма да престане, на което се крепи съществуването на огромен брой частни и държавни предприятия (като онези, занимаваши се с „фракинг“, т.е. с добив на шистов газ). Това формира и основното направление на развитието на глобалната икономическа система, базиращо се на такива виртуални финансови инструменти, като дериватите и другите вторични ценни книжа, вместо на реални, като златото например. Действайки по този начин (което е изключително изгодно за тях), САЩ обаче създават условия за появата на нов гитантски финансов балон, чието евентуално „спукване“ може да срути цялата световна икономика.

И така, Съединените щати се оказаха в завидно положение – те можеха да печатат неограничено количество хартиени банкноти (своеобразни дългови разписки), необезпечени със злато, и след това да ги обменят срещу реални стоки. Налагането на този механизъм в глобалната икономика позволи на Вашингтон да постигне несравними стратегически предимства по отношение на геополитическите си противници (първоначално СССР, а днес Русия и Китай), а именно – практически неограничената възможност да харчи долари, макар и натрупвайки астрономически държавен дълг (около 21 трилиона долара). Тази способност на САЩ да акумулират гигантски държавен дълг, без да се вълнуват от последиците или дори от възможното недоверие към долара, което би могло да възникне на международните пазари, се превърна в дестабилизиращ фактор за глобалната икономика. Останалите държави се нуждаеха от долари за да могат да търгуват и купуваха американски ценни книжа за да диверсифицират финансовите си активи.

Продължаващото използване на долара като средство за заплащане на почти всичко, наред с почти неограничената възможност на Федералния резерв да печата пари, а Държавната хазна – да емитира облигации, доведе до това, че доларът се превърна в основното безопасно убежище за различните организации, държави и отделни лица, легализирайки тази порочна финансова система, която в течение на десетилетия упражнява негативно влиняние върху глобалния свят.

Доларът и войната: краят?

Проблемите за САЩ се появиха в края на 90-те години на миналия век, в хода на разширяването на американската империя след разпадането на Съветския съюз. Постигането на глобална хегемония вече беше обявено за основна геополитическа цел на Америка. Предвид неограничените финансови възможности и идеологията, основаваща се на тезата за американската изключителност, изглеждаше, че тази цел действително е във възможностите на Пентагона и Уолстрийст. Ключовият елемент на стратегията за постигане на глобална хегемония беше да не се позволи на Китай, Русия и Иран да формират гигантска евразийска зона на интеграция. Дълги години и по различни причини тези три страни продължаваха да използват американския долар в мащабните си търговски операции, подчинявайки се на икономическия диктат на мошеническата финансова система, създадена и работеща в полза на САЩ.

Във Вашингтон разчитаха, че Китай ще продължи да играе ролята на „световна фабрика“, продавайки продукцията си за долари и купувайки американски ценни книжа за стотици милиарди. Русия на Путин обаче, почти веднага се ориентира към „дедоларизация“, изплащайки външните си дългове в долари и опитвайки се да намали този икономически натиск. Днес Руската Федерация е една от държавите с най-малък държавен и частен дълг, номиниран в долари, а наложените сравнително наскоро забрани за използването на долари в руските пристанища, са най-пресния пример за това. За Иран пък, основният проблем винаги са били санкциите, стимулиращи стремежа му да „заобиколи“ долара и да намери алтернативни платежни средства.

Решавашият фактор, който промени начина на мислене на държави като Китай и Русия, беше финансовата криза през 2008, както и нарастващата агресивност на САЩ, започвайки с бомбардировките на остатъчна Югославия през 1999. Войната в Ирак, както и редица други фактори, попречиха на Саддам да започне да продава своя петрол за евро, което застрашаваше финансовата хегемония на долара в Близкия Изток. Тази война и продължаващото американско присъствие в Афганистан подчертават стремежа на Вашингтон да продължи да „обкръжава“ Китай, Русия и Иран за да попречи на евразийската интеграция. Естествено, колкото повече се използва доларът по света, толкова по-големи са възможностите на САЩ да изразходват гигантски средства за въоръжение. За Вашингтон не беше проблем да плати 6 трилиона долара, на колкото се оценяват войните в Ирак и Афганистан, и това е огромно тяхно предимство по отношение на такива държави, като Китай и Русия, чиито военни разходи са, съответно, 1/5 и 1/10 от американските.

Повтарящите се неуспешни опити да бъдат завоювани, подчинени и поставени под контрол токива държави и региони като Афганистан, Грузия, Ирак, Либия, Сирия, Донбас, Северна Корея, Египет, Тунис, Йемен и Венецуела, сериозно повлияха върху възприемането на американската военна мощ. В чисто военен план, Вашингтон претърпя многобройни тактически и стратегически поражения – Русия например успя да си върне Кримския полуостров без нито един изстрел, а Западът се оказа неспособен да и попречи. В Донбас пък местните бунтовници нанесоха тежки загуби на подкрепяната от НАТО украинска армия. В Северна Африка Египет днес се намира под контрола на военните след провала на опита страната да бъда предадена в ръцете на „Мюсюлманските братя“.

Разрушената и опустошена Либия е разделена на три части и, също както и Египет, започва да гледа с надежда към Москва и Пекин. В Близкия Изток, Сирия, Турция, Иран и Ирак все повече си сътрудничат за преодоляването на регионалните конфликти, а там, където е необходимо, получават подкрепата на руската военна мощ и китайската икономическа сила. В същото време Северна Корея продължава да игнорира военните заплахи на САЩ и вече разполага с пълния спектър конвенционално и ядрено въоръжение, което прави заканите на Вашингтон несъстоятелни и нереални.

Цветните революции, хибридната война, икономическият тероризъм и опитите с помощта на едни или други марионетки да бъдат дестабилизирани тези страни, имаха катастрофален ефект за военната надеждност и ефективността на Вашингтон. Оказа се, че много държави възприемат САЩ като чудовищна военна машина, поставяща си изключително амбициозни задачи, но лищена от ресурси, позволяващи и да контролира дори такива страни, като Ирак и Афганистан, въпреки огромното си военно превъзходство.

Вече никой не се бои от Америка

Само допреди двайсетина години самата мисъл за отказ от петродолара се възприемаше като директна заплаха за американската глобална хегемония и изискваше незабавен военен отговор. Днес обаче, предвид загубата на доверие в резултат от водените от САЩ войни срещу различни малки държави (да не говорим за държави, като Русия, Китай и Иран, чиито военни потенциали са такива, с каквито Америка не се е сблъсквала от Втората световна война насам), все повече страни изглеждат склонни да излязат от системата, основана на долара.

През последните години за много държави, противопоставящи се на Вашингтон, стана ясно, че единственият начин за адекватно ограничаване на негативните последици от колапса на американската империя е постепенният отказ от долара. Това ще ограничи възможностите на Вашинтгон по отношение на военните разходи и ще стимулира появата на алтернативни инструменти във финансовата и икономическа сфери, което пък ще ерозира доминацията на САЩ. Същността на руско-китайско-иранската стратегия е обединяването на Евразия и, по този начин, лишаването на Съединените щати от сегашната им глобална роля.

Дедоларизацията се превръща в стратегически приоритет за Пекин, Москва и Техеран. Лишаването на Федералния резерв и американската икономика от възможността да изразходват неограничени количества хартиени долари означава ограничаване на имперската експанзия на САЩ, както и на мащабите на глобалната дестабилизация. След като САЩ вече не разполагат с достатъчна военна мощ да укрепват и налагат използването на долара, Китай, Русия и Иран предприемат целенасочени усилия за осъществяването на сериозни промени в съществуващия световен ред.

Истината е, че САЩ допуснаха сериозна грешка, като сами ускориха този процес с решението да лишат Иран от участие в платежната система SWIFT (отваряйки пътя на китайската алтернатива, известна като CIPS) и налагането на санкции срещу държави като Русия, Иран и Венецуела. Това само ускори темповете на добива и изкупуването на физическо злато от страна на Китай и Русия, което е в рязък контраст със ситуацията в САЩ, където все по-упорито се говори, че Федералният резерв вече почти не разполага със златни запаси.

Не е тайна, че Пекин и Москва се стремят към въвеждане на обезпечена със злато валута – ако, и когато доларът рухне. Всичко това стимулира американските противници да започнат да работят в не-доларова среда и да използват алтернативни финансови системи. Отличен пример, как точно става това е Саудитска Арабия и нейните проблеми, свързани с използването на петродолара.

Дедоларизацията:

Както е известно, напоследък Пекин оказва все по-силен натиск върху Рияд да започне да продава петрола си за юани, а не за долари, както го правят и други държави, като Руската Федерация например. За Саудитска Арабия това на практика е въпрос на живот и смърт. Страната се намира в деликатна ситуация, тъй като продължава (както и в миналото) да запазва обвързаността на американския долар с петрола, въпреки че основният и съюзник САЩ се придържа към доста противоречива стратегия в Близкия Изток, илюстрация за което са заплахите на президента Тръмп, че САЩ могат да напуснат Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) между Иран и Великите сили от групата 5+1, станал по-популярен като „иранската ядрена сделка“.

Както е известно, Иран, който е основния регионален противник на Саудитска Арабия, успя да постигне отмяна на санкциите (в частност, от страна на европейските държави), именно благодарение на този план. Освен това, Техеран, заедно със своите съюзници, постигна историческа победа в Сирия, извоювайки си ключова роля в региона и разчитайки да се превърне в негов „локомотив“. Рияд пък е принуден да се подчинява на САЩ, макар че Вашингтон не се вълнува особено от съдбата на Саудитите в региона (Иран печели все по-голямо влияние в Ирак, Сирия и Ливан и дори се конкурирас с Рияд на петролния пазар).

Още по-неприятно за САЩ е, че Китай вече е най-големия клиент на Саудитска Арабия, а предвид споразуменията си с Нигерия и Русия, Пекин вече е в състояние, без особен риск, да спре да купува петрол от Саудитите, ако Рияд продължи да настоява плащанията за него да стават само в долари. Това би нанесло силен удар по петродолара и цялата свързана с него порочна система, най-големите потърпевши от която са Китай и Русия.

За Китай, Иран и Русия, както и за редица други държави, дедоларизацията се превърна в насъщен проблем. Броят на държавите, които започват да осъзнават ползите от децентрализираната система, като контрапункт на системата на американския долар, непрекъснато нараства. Иран и Индия, както и Иран и Русия, все по-често търгуват с енергоносители, като получават срещу тях различни стоки от първа необходимост, заобикаляйки по този начин американските санкции.

По аналогичен начин, икономическата мощ на Китай му позволи да открие кредитна линия от 10 млрд. евро на Иран, за да заобиколи наложените през август 2017 от САЩ нови санкции. Дори Северна Корея, както изглежда, ползва различни криптовалути от типа на биткойна за да купува петрол от Китай, заобикаляйки американските санкции. На свой ред, Венецуела (която разполага с най-големите петролни запаси в света) предприе стъпки към пълния отказ от продажбата на петрол за долари, обявявайки, че вместо това ще използва за целта другите валути от кошницата на световните резервни валути (СПТ).

Пекин пък вече ще купува газ и петрол от Русия, плащайки с юани, а Москва ще може моментално да конвертира получените юани в злато на Шанхайската международна енергийна борса. Този механизъм газ/петрол – юан – злато илюстрира революционните икономически промени, водещи до прогресивен отказ от долара в глобалната търговия.

Постамериканският свят

През последните години Русия, Китай и Иран извлякоха голяма изгода от упадъка на икономическата и военна мощ на САЩ, който беше ускорен от нарастващото недоверие в дипломатическите и политически способности на Вашитнгтон, както по времето на Обама, така и на сегашния президент Тръмп.

Успехът на евроазиатската „тройка“ се основава на умението на нейните членове да превръщат противниците си в неутрални играчи, а неутралните играчи – в съюзници, както и непрекъснато да подобряват своите отношения със съюзните държави. За да се осъществи всичко това на практика се полагат мащабни икономически, военни и дипломатически усилия, както по отношение на конкретните държави, така и на региона на Евразия, като цяло. Гъвкавостта, която Пекин и Москва демонстрират в преговорите, позволиха да бъдат постигнати няколко исторически сделки не само в енергийния сектор, но и във военната сфера, а също и в тези на образованието и намаляването на бедността, както виждаме в Африка например.

Саудитска Арабия, Турция и Сирия са три държави, на чиито пример можем да видим, как точно се реализира така очертаната стратегия на Русия, Китай и Иран. Има няколко причини, акцентът в нея да бъде поставен именно върху Близкия Изток. На първо място, това е регионът, където упадъкът на американската военна мощ, която се оказа недостатъчна за постигането на геополитическите цели на Вашингтон в Сирия, се съпътства с прогресивна ерозия на икономическото влияние на САЩ, илюстрация за което е все по-рисковата позиция на петродолара, застрашена от евентуалните бъдещи енергийни сделки в петроюани между Саудитска Арабия и Китай.

От противници към неутрални играчи

Военното поражение на противниците на режима в Дамаск е заслуга най-вече на сирийската правителствена армия, подкрепена от Иран (плюс Хизбула) и Русия, без да забравяме и дипломатическата и икономическа подкрепа на Пекин. Благодарение на стратегията на руския президент Путин в Сирия, Москва успя да спре вече напредналата реализация на проекта на САЩ, Саудитска Арабия, Турция, Катар, Франция, Великобритания, Йордания и Израел за разпадането на тази държава. В хода на постепенната намеса на Руската Федерация в сирийския конфликт, военните резултати от нея почти веднага обърнаха развитието на събитията в полза на режима и неговите локални съюзници, докато САЩ се оказаха неспособни да се намесят пряко за да променят тази тенденция.

Сред последиците от това развитие беше, че историческите съюзници на Вашингтон от Близкия Изток започнаха да се съмняват, дали САЩ действително са склонни да се ангажират с региона, както и, дали те въобще са способни да осъществят военна намеса в конфликтите в Близкия Изток и Северна Африка, променяйки развоя им в интере на Рияд, Доха, Анкара или Тел Авив. Новата администрация на Доналд Тръмп демонстрира очевидно нежелание да подкрепи плановете на Саудитска Арабия за регионална хегемония, дори и след като Кралството склони да купи американско въоръжение на обща стойност 110 млрд. долара и да инвестира допълнителни средства в икономиката на САЩ.

Всъщност, Рияд се намира в още по-опасна позиция, отколкото смятат повечето анализатори. Именно Саудитска Арабия е основният „стълб“, на който се крепи петродоларът, но сега този стълб започва да се клати, в резултат от намерението на Китай да елиминира плащанията в долари за сметка на лансирания от него „петроюан“. Освен това, Рияд не получава осезаема подкрепа от САЩ за своята агресивна антииранска политика, въпреки, че Тръмп се отнася много критично към „сделката с Техеран“, постигната от предшественика му Обама. Саудитска Арабия има общи интереси с Израел в региона, като и двете държави са силно обезпокоени от намаляващата ефективност на действията на Вашингтон в него.

От гледната точка на Саудитите, за съвсем кратко време, всичките им амбициозни планове се оказаха застрашени от провал. Така, поражението в Сирия съвпадна с постигането на т.нар. „ядрена сделка“ между Иран и държавите от групата „5+1“. И в двата случая, Рияд се почувства тотално предаден от своя стар северноамерикански съюзник. Сегашният китайски икономически натиск върху Саудитска Арабия да започне да продава петрола си за юани, наред с нарастващата способност на Москва да осъществява ефективна намеса в региона, както и възобновената дипломатическа и политическа роля на Иран, благодарение на Съвместния всеобхватен план за действие (СВДП), приет през 2015, поставят Риад в изключително опасна ситуация. Единственият изход е осъществяването на стратегическа промяна в саудитската политика, която да засегне целия регион.

В това отношение посещението на крал Салман в Москва през октомври 2017, по време на което двете страни подписаха редица търговски споразумения (включително за създаването на инвестиционен фонд от над 1 млрд. долара), имаше знаково значение. Личното участие на владетеля в преговорите беше признание за новата доминираща роля на Русия в Близкия Изток, в резултат от постепенното изтегляне на Америка от него. Освен това, сред причините за появата на крал Салман в Москва беше и неговото твърдо намерение да гарантира, че именно синът му Мохамед бин Салман ще бъде следващия владетел на Саудитска Арабия, въпреки провалите в Йемен и т.нар. „катарска криза“.

Намирайки се в изключително слаба позиция, при това на фона на прекалено ниските цени на петрола, Саудитите разполагат с твърде малко „козове“, които биха могли да разиграят, затова бяха принудени да започнат диалог с Москва и, евентуално, да стартират някакво сътрудничество с руснаците в различни сфери, свързани с енергетиката и инвестициите. Първоначалното обяснение за срещата между краля и президента Путин беше необходимостта да се координират добивите и продажбите на енергоносители, заради падащите цени на петрола през последните 24 месеца. Първата цел, която двамата постигнаха, беше да стабилизират тези цени на приемливо равнище, след провала на възприетата преди време от Вашингтон и Рияд стратегия да докарат Русия до фалит, съзнателно провокирайки срив на цените на енергоносителите. На второ място, Саудитска Арабия прие своя провал в Сирия и на практика призна Асад за единствения легитимен лидер на страната.

Много неща очевидно са се случили зад кулисите на въпросната среща, доказателство за което е, че Рияд вече смята политическото решение за единствения начин да бъде прекратен конфликтът, което досега не се споменаваше от нито един саудитски официален представител. Несъмнено, за Саудитите ще бъде изключително трудно да се откажат от проекта си за смяна на властта в Сирия, въпреки нарастващия натиск от страна на Китай и Русия. Рияд и Тел Авив споделят сходни позиции по този въпрос и неслучайно неколкократно, но безуспешно се опитваха да убедят Путин да се откаже от подкрепата си за Асад и Иран.

Впрочем, лоялността на Москва към Техеран и Дамаск оказа определен положителен ефект и върху самата Саудитска Арабия, която би трябвало да е наясно, че дори ако Путин има различна визия по определени въпроси, той държи на обещанията, които е поел, независимо от оказвания му натиск, за разлика от САЩ например, чиято нова администрация понякога изглежда склонна да остави съюзниците си на кучетата. Все пак, твърденията на Тръмп, че може да сложи край на „иранската сделка“ е несъмнен жест към Израел и Саудитска Арабия.

В момента Рияд определено има проблем с намаляващите си финансови резерви, в резултат от спада на цените на петрола и ангажирането си в редица регионални войни. А към това трябва да добавим военното поражение в Сирия и дори още по-големият провал в Йемен. Като капак на всичко, най-важният съюзник на Рияд – САЩ, изглеждат все по-незаинтересовани от съдбата на саудитската монархия, заради постигнатата в резултат от мащабните добиви на шистов петрол и газ енергийна независимост на Америка. Освен това, да не забравяме за разрива, настъпил в Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) в резултат от икономическата война, която Рияд иниицира срещу Катар и в която САЩ очевидно не са склонни да подкрепят Саудитска Арабия толкова безусловно, както се надяваха в Кралството.

Така, че Саудитите на практика нямаха особен избор. Ако Вашингон действително не може (или не иска) да окаже необходимата военна подкрепа на Рияд, но продължава да разчита, че може да печели от сделките с него, това означава, че Саудитска Арабия се намира в изключително опасна ситуация и отчаяно се нуждае от алтернативи, каквито в случая са Китай и Русия. Истината е, че за Кралството би било немислимо още дълго да продължи да поддържа хегемонията на петродолара, при положение, че Иран е на път да се превърне в регионалния лидер в Близкия Изток.

Най-добрият начин да се избегне подобно развитие е да се преговаря с основните играчи в регион, като в това отношение Русия се очертава като перфектния посредник. На свой ред, Китай търпеливо изчаква всички тези проблеми да намерят своето решение, след което се готви да използва икономическата си мощ за да прати в миналото хаосът, който от 40 години насам е обхванал Близкия Изток, подхранван от все по-изострящото се саудитско-иранско съперничество.

Всъщност, макар че опитите на Рияд да провокира разцепление между Русия и Иран изглеждат обречени на неуспех, той няма друг избор, освен да продължи сближаването с Москва. Сделката за доставката на руски ракетни комплекси С-400 за Кралството е отлична илюстрация за разширяващото се влияние на Русия в Близкия Изток. От друга страна са разбираеми и опасенията на Саудитска Арабия, че ако реши да се поддаде на китайския натиск и да започне да продава петрола си за валути, различни от долара, отмъшението на САЩ няма да закъснее.

Москва успя да постигне своеобразно дипломатическо чудо със Саудитска Арабия благодарение на военните си усилия в Сирия, китайския икономически натиск с въвеждането на петроюана и постигането на „иранската сделка“ през 2015, която позволи на Техеран да се завърне на международната политическа сцена.

Споразумението за доставка на свърхмодерните руски оръжейни системи беше ясен сигнал, че Кралството е склонно да заеме една по-неутрална позиция, приемайки реалностите на новия многополюсен свят, както и доказателство за китайската икономическа мощ и руските военно-технически възможности.

От неутрални играчи към съюзници

В хода на трансформирането си в „по-неутрална“ държава, Рияд вероятно би могъл да балансира американското икономическо и военно влияние с руска и китайска подкрепа. На свой ред, Русия и Китай ще имат само полза от появата на една нова „неутрална“ Саудитска Арабия, особено предвид нейните финансови възможности и влияние в региона. Що се отнася до случая с Турция,  руската военна намеса в Сирия, в комбинация с турските аспирации за превръщането на страната в евроазиатски енергиен „хъб“, прогресивно тласкат Москва и Анкара един към друг.

В резултат от ефективните дипломатически усилия, предприети след свалянето на руския изтребител над Сирия, двустранните отношения постепенно започнаха да се подобряват, паралелно с военните успехи на сирийската армия и руската авиация срещу подкрепяните от Турция терористи. Всъщност, военното поражение на Анкара в Сирия стана очевидно още преди повече от година. През последните шест месеца Ердоган трябваше спешно да промени своите приоритети, концентрирайки вниманието си върху кюрдския проблем и укрепването на отношенията с Катар (както е известно, политическото движение „Мюсюлмански братя“ играе ключова роля и в двете страни). Паралелно с това, Турция започна да се дистанцира от своите съюзници в НАТО, гравитирайки все по-близо до орбитата на т.нар. „ос на съпротивата“ в региона, която включва Иран, Ирак и Сирия.

Мирните преговори за Сирия в Астана поставиха основата за дипломатическите усилия на Москва и Техеран да убедят Анкара окончателно да изостави плановете си за военна намеса в сирийския конфликт (макар че това бе станало ясно на Турция още в началото на руската военна намеса). Вместо това, тя беше окуражена да осъществи няколко мащабни енергийни сделки с Русия. Както е известно, в момента Анкара полага сериозни усилия за превръщането си в енергиен хъб, транзитирайки в бъдеще руски газ по тръбопровода „Турски поток“ към Европа, а евентуално и енергоносители от Иран и Катар. Както изглежда, Китай също възнамерява да изгради връзка с турските енергийни мощности, което още повече ще укрепи ролята на Анкара като централен транзитен хъб за енергоносители в региона.

Другият аспект, който кара Ердоган да се ангажира пряко със случващото се в Сирия, е свързан с кюрдския въпрос. Т.нар. Сирийски демократични сили (СДС), чиито гръбнак са кюрдските Отряди за народна самоотбрана (ОНС), действат в страната в рамките на оглавяваната от САЩ международна коалиция. Анкара обаче разглежда ОНС като сирийски филиал на действащата в Турция Кюрдска работническа партия (ПКК), която смята за терористична организация. Това разминаване между Вашингтон и Анкара продължава да се задълбочава, включително след като Тръмп влезе в Белия дом (въпреки точно обратните прогнози по време на американските президентски избори).

Активността на СДС в Сирия и увеличаващата се подкрепа на международната коалиция за нейния кюрдски елемент нямаше как да не доведат да открит сблъсък между стратегиите на Тръмп и Ердоган в региона. Американският президент иска да убеди американската общественост, че САЩ са твърдо решени да изкоренят Ислямска държава, дори ако това означава да заложат на сирийските кюрди, което пък би означавало влошаване на отношенията с Турция.

На свой Ердоган смята, че това застрашава националната сигурност на страната му. Ситуацията периодично ескалира, като в началото на октомври 2017 например, САЩ и Турция едновременно прекратиха издаването на неимигрантски визи. Ердоган квалифицира американската подкрепа за кюрдите като най-ужасно предателство от страна на турски съюзник от НАТО. Естествена реакция на тези действия на САЩ беше споразумението между Ирак, Иран, Сирия и Турция за запазване на териториалната им цялост пред лицето на „кюрдския сепаратизъм“.

Ползата от това развитие за китайците и руснаците е очевидна. За да може Пекин да помогне за икономическото възстановяване на региона, интегрирайки го в своите суперпроекти „Един пояс, един път“, „Морския път на коприната“ и „Транспортния коридор Север-Юг“, войните в него трябва да бъдат прекратени и проблемите да започнат да се решават със средствата на дипломацията. За Анкара пък, това е уникална възможност да излезе от войната в Сирия без да се окаже в редиците на загубилите играчи (след турското участие в преговорите в Астана, заедно с Русия и Иран). В същото време тя ще затвърди значението на своето географско положение, като център на енергийния транзит на Евразийския суперконтинент. И всичко това за сметка на САЩ, тъй като Турция е на път окончателно да излезе от американската сфера на влияние.

Москва вече отмени всички санкции срещу Турция, впрочем същото стори и Анкара по отношение на Русия. Това доведе до значителен ръст на двустранната търговия, като тенденцията е този ръст да се запази. Както в случая със Саудитска Арабия, очертаващата се продажба на руски системи С-400 за Турция, въпреки острите протести от страна на много други членове на НАТО, допълнително ще разшири влиянието на Русия в региона. Закупуването на C-400 не само цели „сдържането“ на евентуална американска агресия, но е и първата ясна индикация, че Анкара възнамерява да осъществи диверсификация в сферата на въоръженията, което пък ще я превърне в един от стълбовете на новия многополюсен световен ред.

След поредица от дипломатически и военни провали, Анкара е на път да възстанови ролята си в региона, наред с Иран и Катар, и в този контекст, партньорството и с Москва и Пекин ще осигури на Ердоган по-широко поле за маневриране, включително за постепенното дистанциране на Турция от системата на НАТО, членството в която напоследък създава само проблеми на страната. Евентуалното бъдещо присъединяване на Анкара към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) окончателно би затвърдило прехода на Турция към многополюсния свят и превръщането и в официален съюзник на Москва и Пекин.

Струва ми се обаче, че още днес можем да констатираме, че Русия и нейните съюзници успешно се справиха с изглеждащата непосилна задача да превърнат една държава, която беше на ръба на пряката военна намеса в Сирия с цел да бъде свалено правителството на Асад, в един от най-важните гаранти на сирийската териториална цялост. Ердоган прие, че сирийският президент ще остане на власт поне през следващите няколко години и дори се ангажира да му помогне да се справи с терористите, доказателство за което бе турската военна операция в Идлиб.

Все още предстои да се види, доколко искрено и трайно е това ново приятелство между Москва, Рияд и Анкара. Както Ердоган, така и саудитският монарх, са известни с това, че не държат на думата си. Така че, ако алиансът с тях все пак се запази, това изцяло ще се дължи на икономическите, политическите и военни възможности на триъгълника Иран-Русия-Китай. Войната в Сирия почти е приключила, терористичните групировки, подкрепяни доскоро от Турция и Саудитска Арабия, вече са неутрализирани, а условията за всеобхватната евразийска икономическа и военна интеграция на Рияд и Анкара вече са налице.

Необходимостта от съюзници

Накрая си струва да подчертая приноса на Русия, Китай и Иран за оцеляването на сирийското правителство и на самата Сирия. През продължилата шест години агресия срещу сирийската държава, Иран непрекъснато я подпомагаше с жива сила, въоръжение и логистична подкрепа в нейната битка срещу тероризма. На свой ред, Москва – още в началните етапи на кризата (т.е. преди да се намеси пряко) предприе мерки за опростяване на сирийския дълг към Русия и на практика финансира режима, снабдявайки го с въоръжение и енергоносители и оказвайки му логистична подкрепа, като по този начин активно съдействаше за поражението на ислямистите, действащи на територията на страната.

Китай пък вече е подготвил пътя за икономическото възстановяване на Сирия, отреждайки на страната ключова роля в своя суперпроект „Един пояс, един път“ (ЕПЕП). Китайската икономическа мощ ще позволи на Дамаск да възроди опустошената от шестгодишната война страна. Благодарение на руския военен потенциал пък, правителството ще може да сложи окончателно край на конфликта и да стабилизира държавата, поставяйки основите за предотвратяване на всяка евентуална бъдеща агресия от страна на Запада.

От политическа и дипломатическа гледна точка, съвместните действия на Техеран, Пекин, Москва и Дамаск са интегрална част от оста, свързваща Иран, Ирак и Сирия, която стига до Средиземно море и към която евентуално би могла да се присъедини и Турция. В резултат от така очертаната комбинация от икономически, военни и политически фактори, Сирия съумя да оцелее след безпрецедентната агресия, която бе предприета срещу нея, и да излезе като победител, гарантирайки си възможността да продължи да съществува като самостоятелна държава.

Някои изводи

Очакванията са, че пътят, прокаран от Москва, Пекин и Техеран в региона ще стабилизира Близкия Изток, най-вече благодарение на разрешаването на сирийския конфликт. Сред ключовите елементи на глобалната промяна, на която ставаме свидетели в момента, са: китайският икономически натиск върху Саудитите да започнат да продават петрола си за юани; изкореняването на тероризма в Ирак и съседните страни, като по този начин се обезсилват и новите санкции, наложени на Иран от САЩ и техните съюзници; както и трансформирането на Турция в регионален енергийно-разпределителен център.

Китай се намесва икономически в редица региони и, в частност, в Близкия Изток, за да подпомогне руската военна мощ със своите финанси, дипломация и икономически инвестиции (проектът ЕПЕП) и осигурявайки необходимата ликвидност на съюзниците си, пример за което бе финансовата помощ за Москва, оказана непосредствено след налагането на западните санкции. За Пекин, разгромът на тероризма е ключов фактор за успешното изграждане на инфраструктурата по целия маршрут на „Новия път на коприната“, освен това той ще позволи на китайците да влязат в опустошените от войната зони в Близкия Изток, предлагайки своите нисколихвени заеми и реализирайки конкретни проекти за бързото им възстановяване. В момента Сирия, Египет, Либия и Пакистан продължават да играят важна роля в бъдещите стратегии на Пекин.

Русия и Китай държат лидерските позиции в такива ключови организации като БРИКС, ЕАИС (Евразийския икономически съюз), ШОС и АБИИ (Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции). Тяхната обща „Голяма стратегия“ е да стимулират създаването на алтернатива на основаващия се на долара неолиберален световен ред и да ограничат негативните ефекти, породени от упадъка на американската империя. На този фон все повече държави ще трябва да избират между двете системи: многополюсният световен ред, основаващ се на приятелството и взаимното сътрудничество между нациите, или еднополюсният, основаващ се на преживяващата упадък военна и икономическа мощ на САЩ.

Мащабната китайска икономическа подкрепа, в комбинация с руската военна мощ, както и с иранското влияние в близкоизточния регион, доказаха че могат успешно да защитят страни като Сирия от американска военна интервенция, вбивайки клин между старите съюзници на САЩ и създавайки условия за постепенната икономическа и военна изолация на Вашингтон в региона. В резултат от това, и други държави, които също са подложени на натиска на САЩ, като Южна Корея, Мексико и Венецуела например, все повече ще се ориентират към многополюсния модел, прокарван от Русия и Китай, което допълнително ще задълбочи упадъка на американското влияние не само в Близкия Изток, но и в други региони на света.

Всъщност, многополюсният световен ред вече е реалност. САЩ вече не са самотна суперсила, а по-скоро една от трите големи ядрени сили на планетата. И колкото по-бързо това се осъзнае от Вашингтон, толкова по-добре за човечеството и за мира в света. Skandalno.net

* Авторът ФЕДЕРИКО ПИЕРАЧИНИ е италиански геополитически анализатор

източник