След края на Студената война Съединените щати, убедени че най-сетне са установили окончателна и безвъзвратна хегемония върху планетата, прогресивно намалиха ресурсите си за политически, икономически и финансов контрол върху Източна Азия, разчитайки на т. нар. „тихоокеанска лоялност“ главно в лицето на Япония, Ю. Корея, Тайван, но също така на Китай, Виетнам, Филипините и пр. По този повод те съкращават драстично и военноморския си флот в региона. Това обаче превърна Китай в регионална сила с тенденция да се превърне в световна – предизвикателство, което накара САЩ след 2000-та година отново да се ангажират с Тихоокеанска Азия. Но досегашните стратегии на американците за възпиране на Китай не им донесоха почти никакъв успех. Създаването на военния блок AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ) за контрол върху страните от Източна Азия предизвика острото недоволство на всички държави от този регион. Настоящата Индо-тихоокеанска икономическа рамка на администрацията на Байдън, претендира да е западната морска алтернатива на китайския „Един пояс, един път”, но според повечето изследователи на региона, тя няма икономическата, политическа и най-вече морална сила да бъде реализирана, още по-малко на фона на ускорената милитаризация на Япония.

Така че, САЩ и западната коалиция, не само загубиха и минималното влияние, което им бе останало в Азиатско-тихоокеанския регион (АТР) – нещо повече: очертава се Азиатски геополитически съюз, между страните в ШОС, ЕврАзийския икономически съюз, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), вероятно Турция и някои микродържави от Южния Пасифик като Соломоновите острови, Фиджи, Папуа Нова Гвинея, на първо време – с геостратегическо положение или богати на природни ресурси.

А след възстановяването на дипломатическите отношения на Иран със Саудитска Арабия и ОАЕ, след връщането на Сирия в Арабската лига и прекратяването на огъня в Йемен, към този съюз вероятно ще се присъединят и страните от Арабската лига, сред които е и Египет.

Египет се присъедини към Новата банка за развитие на БРИКС и е кандидат за членство в групата, заедно с Турция, Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и – най-голямата мюсюлманска държава в света – 300 млн. Индонезия – където на 28 март на официална среща на финансовите министри на страните от АСЕАН, бе решено да се преустанови използването на  американския долар, еврото, йената и британския паунд за финансовите транзакции в търговията между десеттее страни от организацията и да се премине към сетълменти в местни валути.

Малайзия отново извади на дневен ред идеята за създаване на Азиатски валутен фонд, блокирана от САЩ в ранните етапи на азиатската финансова криза (1997-98 г.) поради опасения, че може да подкопае лидерската роля на МВФ. Но през 2000 г., вместо директно да се изправят срещу блокадата на САЩ, страните от АСЕАН + Китай, Япония и Южна Корея създават схема за валутен суап като „защитна стена“ срещу бъдещи финансови кризи.

Така че не Китай е основният двигател на азиатската интеграция, въпреки че я приветства и ползата е взаимна. Много фактори са вплетени тук. Сред тях е и историческата памет от колониалната епоха. Интеграционното ядро са страните в АСЕАН, които поддържат т.нар. „динамична стабилност” от края на Виетнамската война до днес и не допускат хегемония в региона – нито външна, нито вътрешна.

Процесът на изграждане на регионалната финансова архитектура е обусловен от недоволството на Източна Азия от американския глобалистки финансов режим, който ги ограбва и възпира икономическото им развитие. Осъзнатата несправедливост стимулира страните да търсят регионални решения за проблемите си.

През 2006 г. не Китай, а Япония предлага договор за икономическо партньорство (като азиатски аналог на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие). Идеята еволюира в най-големият търговски блок – Регионалното всеобхватно икономическо партньорство, подписано на 15 ноември 2020 г. в Ханой между 15 азиатски държави (10-те от АСЕАН и партньорите Австралия, Китай, Япония, Република Корея и Нова Зеландия). То не включва Съединените щати и за разлика от СТО, е ориентирано към развиващите се страни, като изключва неолибералните механизми, чрез които споровете между инвеститорите и държавите се разрешават в полза  на частните корпорации.

Логиката зад формирането на Азиатския геополитически съюз е съсредоточена върху регионалните вериги за доставки, транзитната дипломация и изграждането на нови икономически коридори, които да свържат евразийските региони без излаз на море с тези на Персийския залив и Югоизточна Азия.

Индикации за това се доловят в изместването на посоката на основните субекти на международните отношения към текущите икономически, политически и военни тенденции в света. Регионалните организации укрепват и се разширяват, ускоряват процеса на дедоларизация и формирането на национални механизми за финансов трансфер. На регионално ниво моделите на внос и износ на енергия от Русия към Европа се изместват към Персийския залив и АТР.

Регионалните вериги за доставки постепенно заменят западните глобални вериги за доставки. Засилва се тенденцията на страните да укрепват своите източници на национална мощ чрез двустранни и многостранни отношения в съседните им зони. Всичко това говори за геополитическа трансформация, при която световният ред ще бъде фокусиран върху регионалния мултилатерализъм за защита на икономическия растеж и националната сигурност.

Китай абсорбира глобалния капитал и енергиен поток, обмен на стоки и работна сила към Изтока с много по-бързи темпове, отколкото САЩ. С Новия път на коприната, свързан с „Коридора Север-Юг“, Пекин придобива допълнително икономическо и политическо значение в глобалната политика.

Индия също ще се възползва от този коридор, за да отвори нова търговска врата за обмен и прехвърляне на стоки от Индо-Пасифика към Северна Русия и в кръстопътните исторически градове в Иран и Кавказ. Индийските външни отношения са проектирани да приведат страната в съответствие с новите геополитически ситуации, възникващи от всяко регионално или международно развитие. Износът на руски петрол за Индия на по-ниска цена подпомага икономическия й растеж. Като страна, разположена между двете най-важни точки в света – проливите Ормуз и Малака – тя се превръща в център за пренос на енергия и стоки в Югоизточна Азия.

ТУРЦИЯ балансира между Изтока и Запада и ще продължи да го прави. Тя е зависима от руската пшеница, енергетиката, туризма и руските ядрени технологии, но засилва икономическите и геополитическите си отношения и с Китай, и с Иран.

Иран също се възползва от своята географска централност, свързвайки регионалните подсистеми в ЕврАзия, Персийския залив и Южна Азия до Китай.

Накратко, възниква нов двуполюсен световен ред, но не между САЩ и Китай, а между западната коалиция (страните от АУКУС + Западна Европа), противостоящи на обединяващият се Глобален Юг + Русия.

Не случайно, на 26 март м.г.. Жозеп Борел на форума в Доха изрази силно притеснение, че „Една от негативните последици от случващото се покрай украинския конфликт е, че можем да тласнем Русия към Китай и да създадем  разделение между глобалния югоизток и глобалния северозапад, което ще означава радикално подкопаване на съществуващия баланс”.

По думите на сингапурския дипломат и учен Кишор Махбубани, бивш председател на Съвета за сигурност на ООН, чиято последно издадена книга „Азиатският 21 век“ бе изтеглена десетки милиони пъти в мрежата, това е така, защото „Глобалният Юг не е наивен”. Той не вярва в „черно-белия“ разказ за конфликта в Украйна, който Западът му пробутва.

Според индийския премиер Нарендра Моди „Доверието в международните финансови институции е ерозирано“.

Според президента на Филипините Ф. Маркос, западния „принцип“ срещу кого ще сме приятели” в Азия вече е заменен с „подайте си ръка и просперирайте“.  Международната дипломация бавно ще се изгражда по тази формула и в нея няма да се включат само онези, за които вече е късно да мечтаят за подобна външна политика – васалите на фалиращ САЩ, които нямат възможност да се измъкнат от хватката им, не и на този етап.

Според мен, в новия многополюсен свят в конфликтите между великите сили регионалните сили ще намират възможност да отстояват собствените си геополитически интереси, реализирайки независимата си роля в световния ред. А в момента Азия просто си връща позициите, които е имала до европейската експанзия и хегемония. Интензивно свързаните в миналото географски зони отново се превръщат в центрове на взаимодействието. В 13-14 век това са били Близкия Изток “арабско-персийският имперски център”, обхващащ стратегическата зона на международния обмен, северните степи в Централна Азия и Индийския океан, свързващ Китай с Близкия Изток чрез Малакския пролив и Индия.

Авторът: Вихра Павлова е асистент, д-р по философия в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) на БАН. Занимава се с геополитика и геополитическо прогнозиране.

Световната икономика и финанси се преместиха в Далечния Изток.  Топ дискусия. Виж Видеото:

https://youtu.be/fO2xQUUF-n8

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: