Предполагам, че две бяха основните цели на американския президент Джо Байдън на срещата му с президента на Русия Владимир Путин на 16 юни т.г. в Женева: едната е политическа – оказване на влияние върху Русия за недопускане на по-нататъшното й сближаване с Китай и, втората, военно-техническа – обезценяване на руските постижения в стратегическите настъпателни оръжия (СНО). Двете цели са взаимносвързани и взаимно обусловени, поради което елиминирането на едната неминуемо ще окаже влияние и на другата.

Посочените цели, и политическата, и военно-техническата, имат пряко отношение към голямата политическа игра в триъгълника Вашингтон-Пекин-Москва. Подреждането на „върховете” му е в съответствие с притежаваната днес и в недалечно бъдеще политическа, икономическа и военна мощ.

Очевидно е, че Москва може да се равнява с останалите само по своята военно-стратегическа мощ, т.е. тя е слабото звено в триъгълника, което никак не е за завиждане в компанията на САЩ и Китай. Но ако тя бъде привлечена в помощ на един от двата върха, то на останалия без тази помощ няма да му бъде никак леко и безопасно. Именно, за да привлекат или поне да неутрализират Русия, САЩ предприеха състоялата се вече среща между тяхните президенти. На нея те заложиха на военно-техническата страна на двустранните отношения, която най-много ги безпокои и с която поставиха началото на нов етап в голямата политическа игра.

Предположението, че на срещата ще се обсъжда въпросът за стратегическата стабилност се оправда. Нещо повече – беше направено и съвместно заявление по този проблем в двустранните отношения. В него се подчертава, че двете страни „даже в периоди на напрежение са способни да постигнат прогрес в осъществяване на съвместни цели по осигуряване на предсказуемост в стратегическата област, намаляване на риска от въоръжени конфликти и заплаха от ядрена война”

Изключително важна е констатацията в него, че двете страни потвърждават „привързаността си към контрола на ядреите въоръжения” и се съгласяват, че „в ядрената война не може да има победители и тя никога не трябва да бъде започната”.

Впрочем този принцип е обявен и утвърден още на срещата между Р. Рейгън и М. Горбачов през 1985 г. Имайки предвид важността му, в последните години Русия предлага на САЩ отново да го потвърдят, но тогава те не реагираха. Не само че не реагираха, но през 2018 г. дори записаха в ядрената си доктрина, че страната оставя за себе си правото първа да нанесе ядрен удар, което навярно означава, че са уверени в победата си при ядрена война с Русия. Посочвам този факт, не защото считам, че и в Пентагона, и в Държавния депертамент на САЩ няма реалисти и че там всички твърдо са убедени, че могат да бъдат победители в ядрена война с Русия. Напротив. Там много добре знаят, че и с първи ядрен удар, съчетан дори и с конвенционални оръжия със стратегически обхват, ще получат ответно-срещен удар с всички произтичащи от това последствия за тях.

Ответно-насрещният удар е официалната стратегическа концепция на Русия. Той е неизбежен.

Достатъчно е само да напомня за модернизираната и отново приета на въоръжение система „Периметър”, която автоматично ще активира непоразените СНО с първия американски удар, дори при напълно унищожено управление на Центъра и това на трите ракетни армии.

В САЩ знаят за неотвратимостта на ответно-срещния удар и навярно затова търсят начин да запазят постигнатото предимство. Затова само след година те допълниха схващането си за водене на ядрена война. През 2019 г. беше оповестен документ на Обединения комитет на началник-щабовете, в който се допуска използване на ядрено оръжие в ограничен мащаб на театъра на военните действия. Такъв обаче на територията на САЩ едва ли ще има. Най-вероятно той ще бъде или в Европа, или в Далечния изток и може би затова се допуска провеждане на такива ядрени операции. Именно поради това те комплектуваха част от балистичните стратегически ракети „Трайдънт-2” с 5-килотонова ядрена бойна глава и създадоха вариант В-61-12 на известната авиобомба, давайки ѝ възможност за използване също на ядрен заряд с малка мощност. САЩ вероятно считат, че ядрената война, макар и ограничена, е възможна и че в нея те ще избегнат прерастването ѝ в глобална.

Тази докринална концепция никак не е безопасна и действително може да доведе до глобален ядрен конфликт. Само един пример. Едно от средствата за ограничена ядрена война е стратегическата „Трайдънт-2”. Ако тя бъде изстреляна, никак не ясно как ще реагира противникът, който, откривайки старта ѝ, не може да знае с какъв боеприпас е снарядена и може да отговори с ответно-срещен удар с цялата си ядрена мощ? Тогава? Предполагам, че не само подобни съображения, но и събитията от тази година, когато по плана за военно време

Русия за десетина дни развърна на границата с Украйна три мощни войскови групиравки с щатно въоръжение и бойна техника и с пълен боекомплект боеприпаси, техническо и тилово имущество, готови за провеждане на армейски настъпателни операции, и постави в готовност своите СНО.

Вероятно тези събития са оказали твърде благоприятно въздействие и на Пентагона, и на НАТО. Доказателство за това е леко смекченият тон в НАТО за отношенията с Русия, призивът за неразполагане на ядрени ракети в Европа и готовността на САЩ да започнат двустранен диалог по стратегическата стабилност, включително и, както е посочено в приетото заявление, за „намаляване на риска от въоръжени конфликти и заплаха от ядрена война”.

Самото съгласие за преговори по този проблем означава, че двете страни взаимно признават стратегическите си ядрени възможности и способността на всяка една от тях да нанесе неприемливи загуби на другата. За Русия това е, макар и косвено, признание за нейния статут на велика ядрена сила, което е в ярък контраст с положението, в което беше изпаднала само преди две десетилетия.

Приетите и изложени в заявлението принципи означават и голяма отговорност, която носят двете страни за съдбата на планетата. Те трябва да не залагат на някои твърде опасни стратегически концепции, например, като тези за „първи обезоръжаващ удар” и „ескалация за деескалация” на военните действия, т.е. нанасяне на маломощен ядрен удар по отдалечен район, за да се демонстрира решителност пред противника и да се предотвратят негови по-нататъшни действия.

Освен това важен пролем са и новите СНО, които са един от основните фактори, влияещи върху стратегическата стабилност. Поради това главната задача на предстоящия диалог вероятно ще бъде постигане на резултат, който да не позволи на нито една от страните да ги използва в превантивен ядрен удар. Един от начините да се постигне това е забрана или ограничаване на разработването и развръщането на новите оръжия, основно хиперзвукови и автономни роботизирани подводни със стратегически възможности. Тъй като засега само Русия разполага с такива (авиационният комплекс „Авангард” и подводният „Посейдон”), то може да се предположи, че в бъдещия диалог САЩ ще настояват тяхното ограничаване (за „Посейдон”) или снемане от въоръжение (за „Авангард”).

Ако само така се постави въпроса за стратегическата стабилност, той ще бъде неразрешим, защото Русия няма да отстъпи от постигнатото, гарантиращо нейната национална сигурност. Тези оръжия могат да бъдат поставени на масата на бъдещите преговори, ако се стигне до тях, само заедно с проблемите, които безпокоят Русия, като системата за противоракетната отбрана на САЩ, неразполагане на балистични/крилати ракети, в т.ч. хиперзвукови и ядрени, на европейска територия, разработване на ново поколение ядрени боеприпаси и неизползване на космическото пространство за военни цели.

Новите СНО са само една част от настъпилите през последното десетилетие промени във военно-стратегическата обстановка. Те наложиха ново съдържание на понятието „стратегическа стабилност”. През 1990 г. в съвместното заявление на САЩ и СССР тя беше определена като система от правила в двустранните отношения, които трябва „…да премахнат стимулите за нанасяне на първи ядрен удар”. Тогава това определение е било реално и целесъобразно, но днес то е само част от нейната съвременна същност.

Причините за това са няколко. Сред тях са: изграждането на сигурни системи за ранно откриване на изстреляни балистични ракети, които правят внезапен първи удар невъзможен, стратегическата стабилност, характерна по-рано за двустранните отношения между САЩ и СССР/Русия, днес има многостранен характер, усъвършенстването на системите за противоракетна отбрана, наличието на реална подготовка за военно използване на космическото пространство, нарастващото значение на кибернетичните операции, както и наличието на мощни неядрени оръжия, способни да решават стратегически задачи.

Разплитането на този изключително сложен възел изисква време и доверие не само между САЩ и Русия, но и между всичките девет страни от ядрения клуб. Без него отношенията между тях могат да станат като тези от 60-те години, когато и в САЩ, и в СССР считаха ядрената война за възможна и активно се готвеха за нея.

По-възрастните ни читатели навярно помнят, как и в двете страни се строяха многобройни бомбоубежища, населението се тренираше за действие при ядрени удари (още се помнят командите „атом от ляво”, „атом от дясно”), а за държавното ръководство се създаваха специални звена за неговото оцеляване. Това продължи до момента, в който и двете страни разбараха, че всички мерки са безсмислени и започна постепенно вразумяване. Надявам се, че срещата на президентите на САЩ и Русия също ще има такъв резултат и ще спомогне за намаляване на напрежението между тях, а следователно и за разведряване на международната обстановка. Примерът за това трябва да бъде на САЩ и Русия като най-мощни ракетно-ядрени държави. Това обаче не означава неучастие в голямата игра в посочения триъгълник. Напротив. Тя едва сега започва. Най -малкото защото в края на миналата година в своя реч Путин заяви: При ядрен удар срещу Русия, независимо от къде идва той, отговорът на руските въоръжени сили ще е всеобхватен. И никой да не се счита за невинен и да не таи надежда, че ще оцелее. Т. е., ако такъв ядрен удар срещу Москва дойде от Европа, то и САЩ ще приключат своето съществуване. Skandalno.net

Автор: о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов