В началото на живота си забелязах, че никое събитие не се съобщава напълно истинно във вестник, но в Испания за първи път видях вестникарски репортажи, които нямаха никаква връзка с фактите, дори връзката, която се подразбира в обикновена лъжа. Видях големи битки, докладвани там, където не е имало битка, и пълна тишина, където стотици мъже бяха убити. Видях войници, които са се били храбро, заклеймени от пресата като страхливци и предатели, а други, които никога не са виждали изстрел, приветствани като герои на въображаеми победи; и видях вестници в Лондон да продават тези лъжи и нетърпеливи интелектуалци да изграждат емоционални надстройки върху събития, които никога не са се случвали.
Всъщност, видях как историята се пише не от гледна точка на случилото се, а на това, което е трябвало да се случи според различните „партийни линии“.
Джордж Оруел

“Поглед назад към Испанската война“

Всеизвестно е, че именно Оруел е авторът на термина ”Министерство на истината”, рупора на пропагандната машина на едно изпаднало в транс от директиви тоталитарно обществото. Но малко известен е авторът, говорещ за преторианските защитници на единствената “позволена“ и разбира се, единствената правилна “истина“ в едноименното министерство.

Известният финансов анализатор Джералд Селенте, собственик на саита Trends Journal, преди години създаде термина ”presstitute” от press (преса) и prostitute (проститутка). Термин, отнасящ се за така наречените main stream (“меин стриим“) медии в САЩ. Както “Министерството на истината“, така и ”presstitute” доби широка популярност най-вече чрез независими журналисти, писатели, блогъри в алтернативните медии, характеризиращи предимно онези знакови журналисти в централните медии, известни с пристрастните си “циментирани“ възгледи, бранещи “мета наратива“ на силните на деня, които и да са те, и независимо от идеологическата им принадлежност. Нещо повече, тяхното на моменти отровено истерично поведение в защита на единствената правилна линия на “Министерството на истината“ (в случай на равногласие от поканените гости в техните предавания), накара не кой да е, а бившият президент Доналд Тръмп да им лепне още един знаков етикет “Вие сте врагове на американския народ“.

За момент да се взрем в семантиката на термина ”presstitute”. Проституирането, както е известно, е “платен акт на сексуално удоволствие, не изключващ физическа и психологическа травма“. Най-общо казано, при проституирането съществуват два варианта: доброволен и насилствен. Разбира се, с уговорката, че подобно разделение е, меко казано, доста условно. Принудата не идва единствено от организираната престъпност, причинните са по-комплексни.

Пример за геноцид при най-изпадналите наркозависими по време на война е разменната цена за спасяването на живот. Има разбира се и други причини за него. Според канадския социолог Ричард Пулен, за значителна част от десетте милиона (10 000 0000 !) основно млади жени в Индия, практикуващи най-старата професия, това е единственият начин за физическо оцеляване поради изключителната бедност, в която се намират.

Но тук не става дума за тях, а за другото лице на проституцията – този напълно съзнателен, добре пресметнат и най-важното съвършено доброволен акт, осигуряващ по-добър начин на живот, а от там и значително по–голяма покупателна способност. За тази именно категория се твърди че това са “най-пропадналите, и морално банкрутирали човешки същества“.

Сега за другия компонент – пресата

Както е добре известно още от времето на Едмунд Бърк, пресата (а днес мас медиите) са четвъртата власт след изпълнителната, законодателната и съдебната. Този факт е бил известен още от древния Рим – т.нар. Acta Diurna (афиши на видни места, отразяващи важни събития и публични речи).

Не е преувеличено да се твърди, че в съвременните общества медиите са кръвоносната система на демокрацията. Без принципите на свободата на словото и свободата на медиите не можем да разглеждаме такова общество като демократично. Може да наричаме държавата демократична, но това далеч не е демокрация. Азбучна истина за задълженията на медиите е предоставянето на „правдив, изчерпателен и обективен отчет за събитията от деня“ и не по-малко важно – гарантирането на публичен форум за обсъждане на “всички важни гледни точки и интереси в обществото“.

Индонезийски секс работници покриват лицата си по време на обиск в бар в Сурабая, Индонезия.

Ако днес отворим пресата или пуснем телевизора, дали всички важни гледни точки и интереси в обществото са обективно представени?. Такъв въпросът няма, а и “не трябва да има“, той дори не е риторичен.

Напротив, усещането е, че с някаква развалена машина на времето се връщаме в тъмните векове преди Просвещението, в които единствената “правилна“ истина безапелационно и страстно се защитава от добре познатата и “обичана“ институция на Светата инквизиция.

Кой стои днес зад “Министерствата на истината“ в целия Западен свят? Кого обслужват те? Истината, или както винаги – силните на деня?

Позволявам си само един пример. Според проучване, проведено от MRC Business. либералният милиардер Джордж Сорос е свързан или по-точно е основен спонсор, забележете, на повече от двеста и петдесет (250!) медийни групировки на всички континенти. Всяка от тях притежава десетки медии – телевизии, вестници, радиостанции, новинарски сайтове… Журналистическите групи, които подкрепят Сорос, формират общественото мнение на десетки езици, на всички континенти. Да си го кажем в прав текст: едно единствено физическо лице, финансиращо повече от 250 медийни групи, е в състояние да контролира това, което навремето се наричаше новини.

Само в САЩ Сорос спонсорира и контролира (директно и индиректно) основните телевизионни организации като CNN, ABC, MSNBC, FOX, PBS, най-чеетените вестници като Washington Post, както и информационните агенции Associated Press и Reuters.

Така днес обективността на либералните “новини“ е подчинена единствено на вкуса на 92-годишния филантроп Сорос: войната в Украйна до победата на Киев, мултикултурализмът каквото и да означава това, ЛГБТ темата, от джендър правата на трансджендъри до активната пропаганда в детски градини за популяризиране на смяната на пола, зелената сделка или по-точно казано активното де-индустриализиране, и разбира се най-вече двата основни прицела: очернените до неузнаваемост Путин и Тръмп като дуалистична реинкарнация на Антихриста.

В това, което се нарича днес „Либерален Запад“ друга гледна точка няма. Тя е в небитието, както впрочем и свободата на медиите.

Сега за Българските проституиращи медии

Днес България е изправена пред екзистенциален избор заради войната в Украйна.

Този избор не се отразява в българските казионни медии. Войната в Украйна е представяна стриктно според единствения “правилен“ сценарий, спуснат от “Министерството на истината“ нейде във Въшингтон: „Русия е агресор, Украйна е демокрация.“ Въпреки 9-те години гражданска война и 14 000 убити от незаконно узурпиралия властта режим в Киев, разрешил използването на оръжия, забранени от Женевската конвенция като белия фосфор и касетъчните снаряди. Въпроси около така наречената украинска АТО (антитерористична операция на киевската хунта, продължила цели 8 години), използваща тежка артилерия, авиация и танкове срещу 6,8 милиона цивилно население в Донецк и Луганск, което надхвърля общото население на трите прибалтийски държави (Латвия, Естония, Литва), но изглежда не попада в интереса на “Министерството на истината“.

Днес, когато пиша тези редове, се навършват 9 години от погрома в Одеса, в който бяха избити 48 мирни жители, включително българи (според някои източници жертвите са многократно повече). Доколкото ми е известно, през тези 9 години българските медии не намериха за необходимо да отразят тази новина. А интернетът е пълен с документални кадри, видеа и снимки от укро-нацисткия погром срещу рускоговорящите жители на Одеса.

Въпрос на журналистическа съвест, въпрос на обикновена човешка съвест – разбира се , ако има такава. Избиването на стотици граждани пред очите на полицията в центъра на Одеса предизвиква ли някакъв журналистически интерес? Въпросът сам по себе си е безсмислен. Както вече споменах в началото, не става дума за журналисти. Става дума за прЕститутки.

Факт: войната е най-огромната човешка трагедия, и именно поради това мирът е най-съкровеното благо. Но днес думата мир се превърна в табу за българските казионни медии. Къде бяха НОВА, БТВ, БНТ, всекидневниците да отразят първия и втория поход за мира, при последния над 20 000 българи в 36 града излязоха на улицата за да кажат “НЕ на войната!“, ние сме за мир и неутралитет на България. Тези медии доброволно и напълно съзнателно абдикираха от своето професионално задължение да отразят най-мащабния митинг от 30 години насам.

Нещо повече, въпреки внушителния митинг пред сградата БНТ, Българската НАЦИОНАЛНА (?!) телевизия реши да извърши своеобразно ритуално самоубийство, оставайки безмълвна.

Естествено, решението е вече “спуснато“. България трябва влезе във войната. Публична тайна е, че “пушечното месо“ в Украйна е на привършване. Сигналите от Вашингтон са ясни. Решимостта на поддръжката на САЩ, чрез думите на американския президент Байдън е: „Русия няма да победи никога Украйна. Никога!“. Въпросът обаче е на каква цена? Кой, по-точно ще побеждава Русия? Както вече написах преди време: визирайки т.нар. Букурещка девятка, следва ли, че от този момент НАТО ще се бие до последния поляк, румънец, но и българин?

Но да се върнем към медиите, към четвъртата власт. Най-вероятно на парламента ни ще му се наложи и ще гласува за изпращането на български контингент в Украйна. И по този повод “soft power”, меката сила, в лицето на българските знакови журналисти всеки ден ще обработва общественото мнение с цел вотът да мине по-безболезнено.

Убеден съм , че те много добре осъзнават какво правят.

И си дават сметка за “цената“ на тяхната услуга, цената на високо платените presstitude (прЕститутки).

Един ден войната ще свърши. Историята ще си каже тежката дума – и за причините, и за виновниците за неизбежната, уви, предстояща национална катастрофа. Вероятно ще бъде потърсена отговорност. На политическия елит, но и на онези, които в момент на откровение Тръмп, сочейки с пръст пресата, изкрещя: “Вие сте враговете на народа!“.

* Проф. Ивайло Груев – Преподавател по политически науки в Университета в Отава, Канада.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: