Все повече западни анализатори и пенсионирани военни правят негативни прогнози за Украйна. Неизбежността и близостта на украинската катастрофа е толкова очевидна, че е въпрос на чест за всеки уважаващ себе си независим анализатор да я оповести.

И така, пенсионираният френски генерал Доминик Делавард обяви, че Украйна скоро ще бъде изправена пред катастрофа и че Киев в крайна сметка ще подпише всичко, което Русия иска.

Той не е първият и не последният от западните военни, политици и експерти (пенсионирани и действащи), който вижда развитието на събитията точно по този начин: украинската криза ще завърши катастрофално за Киев, след което Русия ще диктува на Украйна условията на мирния договор.

По принцип така обикновено завършват конфликтите, така че прогнозите на западните експерти за мирен договор са логични и разбираеми. Те се основават на хилядолетен опит в международните отношения.

Нещо повече, има значителна вероятност те да са прави и в крайна сметка Русия да се съгласи да подпише мирен договор с някакъв остатък от Украйна.

Но това не е задължително. Колкото по-дълго продължават боевете и колкото по-кървави стават те, толкова по-малка е вероятността Русия да се заинтересува от формализиране на отношенията си с Украйна след кризата чрез споразумение. Защото по този начин Москва ще легитимира някаква, макар и остатъчна, държава Украйна.

Със сигурност обаче в края на войната в Украйна ще е необходим някакъв колективен договор, определящ целия комплекс от нови международни отношения между руско-китайския съюз и Запада. Новата геополитическа реалност трябва да бъде съответно юридически формализирана.

Но споразумението с остатъците от Украйна явно не е в интерес на Русия и може да бъде подписано само в безнадеждна ситуация. Например, ако алтернативата на такова споразумение е безкрайно продължаване на войната с колективния Запад. Ако Русия запази свободата си на действие, обаче няма нужда от споразумение.

Нека обясня:

Режимът на Зеленски не крие намеренията си да се бие до последния украинец. Киев вече обсъжда възможността за мобилизиране на жени и юноши. Западът възнамерява да оказва военно-техническа и финансова подкрепа на Киев до края на тази година (ако крахът на украинската държавност не се случи по-рано).

Западната помощ обаче явно не е достатъчна, за да обърне хода на войната, но може да удължи украинската агония за известно, макар и кратко време.

Имайки предвид динамиката на развитието на процесите на фронта, особено експоненциалното нарастване на украинските загуби, ако САЩ успеят да изпълнят програмата си минимум като предпазят Украйна от пълен колапс до късната есен (началото-края на ноември) 2024 г., то през това време общите загуби на въоръжените сили на Украйна и други структури на силите й за сигурност, както и свързаните с тях цивилни жертви ще надхвърлят 1 милион. В момента невъзвратимите загуби на Украйна от началото на конфликта преди две години са 500 хил. (убити и инвалидизирани) според руското МО.

Имайки предвид броя на хората, които остават в Украйна, това означава, че приблизително всеки 15-ти или 20-ти нейн жител ще умре.

Цифрата не е никак малка, но не е и фрапантна за такъв тип война. По време на Великата отечествена война, според официални съветски данни, всеки четвърти жител на Беларус е загинал. Загинал е и всеки пети жител на Украйна… и обобщаващо – загинал е всеки девети гражданин на СССР.

И други държави в световната история са претърпели сравними и дори по-големи загуби. Въпреки това за една държава днес, която иска да просперира, това са ужасни загуби.

Освен това към тях трябва да добавим приблизително същия брой хора с увреждания (не само хора с увреждания, а хора, чието увреждане е очевидно и видимо).

Всичко това, съчетано с опустошените огромни територии, унищожените градове и села, ще изисква отговор на въпроса „Кой е виновен?“ Виновникът логично ще бъде украинското ръководство, което провокира войната, умишлено й придаде свръхнасилствен характер и с отказа си да признае очевидно поражение направи потока от смърт и разрушения неизбежен.

Това ще е особено важно за оцелялото население на бивша Украйна: Осъзнаването на вината на киевския режим е единственото, което ще даде шанс на оцелелите от сегашната месомелачка граждани на бивша Украйна, да оцелеят ментално.

В противен случай част от тези хора ще прегърнат реваншистки идеи и след известно време всичко ще се повтори, а последствията за украинците ще бъдат още по-пагубни.

Но подписването на каквито и да било мирни споразумения с режима в Киев означава признаване на правото му върху определена територия (в допълнение към тази, която ще отиде според споразумението на Русия).

Следователно, както в очите на населението на тази територия, така и в очите на неговите съюзници, режимът в Киев ще остане единственият легитимен представител на Украйна, всички териториални и други отстъпки, направени от него, ще се тълкуват като принудени със сила, което означава правото му на отмъщение ще бъде признато, за да върне изгубеното.

С подписването на споразумението Русия легитимира остатъците от Украйна и нейната приемственост от държавата, провъзгласена през 1991 г.

В допълнение към възможността в точния момент да си „спомнят“ териториалните претенции срещу Русия, това дава на украинските власти потвърждение на тезата им за войната като защита на тяхната териториална цялост (те, казват, защитили са колкото са могли). Всички жертви на тази война ще бъдат обявени за пожертвани на олтара на независимостта.

От тази гледна точка дори е изгодно за киевския режим да увеличи максимално броя на смъртните случаи, тъй като това ще бъде доказателство за упоритостта на съпротивата и ще създаде легенда за нейния общонационален характер, което от своя страна ще помогне за изместване отговорността за случилото се от украинското ръководство към Русия (поне в очите на украинците, които останаха на териториите, контролирани от киевския режим и приписани му според договора, подписан с Русия).

Дори пълното и безусловно капитулиране не решава този проблем. Капитулацията без предварителни условия само записва неспособността на губещия да се съпротивлява по-нататък и позволява на победителя да изгради отново губещата държава на нови принципи.

В същото време примерите с Германия и Япония показват, че никакви капитулации или подписани договори не гарантират, че капитулиралите впоследствие ще предявят териториални претенции към победителите.

Всъщност само военната мощ на СССР, а впоследствие и на Русия, ги спаси от териториални отстъпки в полза на побителите (въпреки че на определен етап, през 90-те години, Русия беше близо до отстъпки в полза на Япония по икономически причини).

Има още един момент. Кой ще подпише капитулацията? Не е сигурно, че Зеленски или някой от неговите министри ще направят това – по-скоро те ще се опитат да работят като „правителство в изгнание“.

Опитът на съюзниците през 1945 г. показва, че е възможно да се хване някой генерал, който да подпише съответните документи. Ако въоръжените сили се подчинят на заповедта му и прекратят съпротивата, битката ще приключи.

Но ако през 1945 г. нямаше нито германско правителство, готово да продължи борбата в изгнание, нито държава, готова да предостави убежище на такова правителство, сега в украинския случай ще има и двете. Тоест войната, според Клаузевиц, няма да свърши.

Само две от трите необходими условия за нейния край ще бъдат изпълнени: въоръжените сили ще бъдат победени и територията ще бъде окупирана, но духът на съпротива на политическите сили, които са излезли в чужбина, няма да бъде сломен, което означава, че войната ще продължи политически.

Така че, както виждаме, подписването на всякакви споразумения с киевския режим на Русия е контрапродуктивно. Между другото, няколко последователни изявления на представители на висшето руско ръководство, че това противопоставяне има характер на гражданска война, показват, че Кремъл и правителството добре осъзнават сложността и нестандартността на ситуацията, което прави пост- разрешаването на кризи със стандартни методи е почти невъзможно.

Междувременно Русия не само има метод за решаване на този проблем, но той е многократно тестван и е доказал своята ефективност. Това са референдуми в освободените територии по въпроса за присъединяване към Русия.

Нека отбележим, че досега руската общественост разглеждаше тези референдуми само като метод за легализиране на присъединяването на съответните територии към Русия.

Но за проста интеграция Русия може да намери друг, по-прост и неотхвърлящ метод. Междувременно референдумът предполага, че анкетираните могат да отговорят с „не“.

Имайте предвид, че Русия не проведе един референдум за всички освободени територии, а поотделно във всеки регион, което увеличава опасността някой регион да гласува против (в сбора на всички територии, гласовете „против“ при всички положения ще бъдат компенсирани от вот на по-голямото население на Донбас, което е категорично проруско).

Какво би станало, ако някой регион се обяви против присъединяването към Руската федерация? Ясно е, че Русия няма да изтегли войските си от него и да го върне в Украйна.

Очевидно единственият изход би бил да се създаде „независимо“ правителство в такъв регион и да се признае независимостта на самия регион като отделна държава.

Със сигурност в южна и източна Украйна такова нещо няма да се случи. Същото в голяма степен важи и за централна Украйна. Но в западна Украйна, където населението не е руско, а крайно русофобско, това е много елегантно решение за уреждане на териториите след войната.

Всеки от украинските региони ще гласува поотделно дали иска да стане част от Русия или да остане независим (подчертавам, не да остане част от независима Украйна, а да остане независим регион-държава, някакво „Волинско княжество“ или „Подолска република“).

В резултат на това, тези които гласуват да се присъединят към Русия – са Русия. А онези региони, които откажат – се превръщат в конгломерат от независими територии, способни да съществуват само като руски протекторати, да водят безкрайни териториални и икономически спорове помежду си и да се обръщат към Русия като арбитър по всички спорни въпроси.

В този план няма място за никаква Украйна. Колкото и „правителства“ да в изгнание да направи Запада, те просто няма да има какво да управляват – вместо една, макар и намалена държава Украйна, се появяват няколко, а елитът във всяко от тях отрича своята украинщина (те са подоляни, волинчани, галисийци и т. н.).

Защото за тези нови елити в новите независими държавици, повече отколкото дори за Русия, претенциите за възраждане на Украйна ще са ужасни: преди Русия да може да предяви териториални претенции, ще трябва да ги лиши (елита на новите „суверенни“ региони) от власт и суверенитет, превръщайки ги в статус от „махараджи“ на „Британска Индия“ „в обикновени крепостни на украинското правителство, каквито са били преди.

По този начин не е необходимо да се подписва споразумение с никого, а предаването на областите в ръцете на руската армия трябва да се приема само от отделни военни части и формирования, без да се обръща внимание на централната власт в Киев.

И въпросът какво да правим с нелоялните към Русия западни региони на Украйна се решава от само себе си: те запазват формална независимост, но не във формат „Украйна“, а като отделни региони.

След това на същите трябва много бързо да им се помогне да осъзнаят, че Русия е единственият гарант за тяхната независимост от Украйна, след което известната галичанската русофобия ще се превърне в украинофобия и евроскептицизъм. Когато изтрезнеят от бруталната бандеровска пропаганадна, хората от Лвов, Тернопол и Ивано-Франковск бързо ще осъзнаят, че нямат нищо общо с хората от Харков, Донецк и Одеса.

Това е връщане към истината и счупване на онзи трик, който Западът чрез марионетните си Киевски правителства направи с руското население на Украйна, „подарявайки“ му независимост от Русия, след което руснаците бързо бяха преправени в неруснаци, на които Украйна бе представена като платформа независимост, за независимостта на която Западът е гарант. Сега е наш ред да дадем на украинците независимост от Украйна.

Който все още иска и може, ще се върне към рускостта си, а който не може – нека изгради „независим“ регион-държава. Колкото по-малка е независимата държава и колкото повече от тези малки държавици се развиват отделно от идеята за голяма Украйна, толкова по-лесно ще е да ги контролирате отвън.

Доказано по примера на СССР. Американците крояха същия план за Русия. Но след като сега ние печелим, от нас зависи да реализираме разработките по посткризисната структура на граничното пространство. Почти същото, само че сега този социален инженеринг ще бъде извършен от нас, а не върху нас.

Ростислав Ищенко

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: