Вчера професор Александър Маринов ни облъчи със спасителната новина, че се „готви“ организиране на „Народно движение“, „споделящо идеите на президента Румен Радев“. Тази фраза, както и намеренията, стоящи зад нея, са нонсенс – те са порнографско парльорство на безработни политикани, които от скука си чешат езиците. 

Или- хм! Не толкова от скука – колкото по нечия задкулисна принуда. Както винаги.

Кой е А. Маринов? Един от „професорите по социология“ на прехода, толкова многобройни, че с лопата да ги ринеш. В Уикипедия той е класифициран на първо място като телевизионен водещ, което минимизира негови научни звания, изброени по-нататък. Да си учен и да се препоръчваш преди всичко като „телевизионен водещ“, означава, че не наблягаш достатъчно на науката. Всъщност и злободневните проблеми не са приоритет на Маринов, защото той рядко се изказва във връзка с тях. Основната цел на този реликт на БСП от първите най-мътни години на „демократичния преход“, е да намери топло гнезденце, добре защитено от политическите турбуленции и разобличенията в пресата. Защото пълничкият телевизионен водещ, подобно всички амфибии на „прехода“, скатава някои отколешни оглозгани скелети, които – за да бъда вярна на земноводната метафора – крие не в гардероба при официалните костюми, а държи дълбоко заровени в тинята. Макар и в началото да е бил една от „младите надежди“ на БСП, в края на 90-те той създава странното „социално-либерално движение“, чието название говори красноречиво за източниците на подтика към реализацията му. През 2009 г. излезе информацията, че в славните времена на соца, Маринов се е позвизавал като явочник на ДС под псевдоним „Майстора“. Но вместо подир тези данни, изнесени от Комисията по досиетата, да си намери майстора и да бъде изстрелян завинаги в глухия частен живот, дори без правото да преподава, а само да си харчи спестеното, симпатичният десар-бесепар-либерал, с ловки салтоморталета – въпреки леко наднорменото си тегло – се катапултира в най-близките до президента кръгове и стана негов съветник. На тази висока и поради висотата си – често анонимна позиция, оставаща на завет от очернящото медийното внимание, над него се простира „само небе“ – ако перефразирам емблематичния герой на Ст.Л. Костов, Големанов. 

Естествено, в качеството му на „телеводещ“, прерогативът да задава въпроси е изцяло в негови ръце.

Маринов не е някакъв политически и криминален престъпник като сега действащите представители на партийните върхушки – ще каже някой. Безспорно не. Нито е толкова натежал от тлъстини и грехове като другите двама Александровци – Йорданов и Божков, чийто конрапункт – поне на пръв поглед – навремето се явяваше на политическата сцена, като знакова фигура от БСП. Но е един от несменяемите сътрапезници на държавната софра. С нулев принос към  държавата. Просто един от многото професионални държавни храненици – ако трябва да си кажем цялата истина.

И ето, че вчера луноподобната физиономия на А.Маринов се появяви ни в клин, ни в ръкав по телевизора и огласи благата вест, че „се създава народно движение“ с идеите и под егидата на Румен Радев, призвано да противодейства на безумията на ротационна сглобка. Явно професорът по социология е говорещата уста, а главата, в която се върти въпросният план, се намира зад кадър.

Има ли здравомислещ българин, който би се обнадеждил от тази новина? Останал ли е средноинтелигентен човек в територията, който би повярвал и би се „влял“ в подобно „народно движение“?

Първо – народните движения не се създават от „върховете“, а от „низините“, ако използваме болшевишката терминология, която в случая е съвсем подходяща. И която Маринов е забравил. Ако движението се организира „отгоре“ – от президенти и „царе, папи, патриарси“, то не може да бъде „народно“ и „народът“ няма да се припознае в него.

Второ – какви по-точно са „идеите на Румен Радев“, което това легендарно „народно движение“ ще „споделя“? Има ли изобщо някакви „идеи“ лицето Румен Радев, следва ли като държавник някаква идеология, която да внуши на „масите“?

Още по време на първия си мандат Радев изгуби доверието на българското общество, което наистина възлагаше огромни на надежди на него. Втория си мандат спечели почти „служебно“ при ниска избирателна активност, която се изрази в наказателен вот срещу Герб. Тоест избирателите гласуваха за Радев като за по-малкото зло, което – уви! – винаги може да се окаже по-голямото.

Не беше отдавна времето, за което иде реч, всички помним как Радев иронизираше призивите от страна на българското общество да обяви – в рамките на прерогативите си – извънредно положение, за да се противопостави на мафиотския деспотизъм на Герб, който си присвои държавата. Коментарът на президента по повод тия призиви, бе: „Това е смешно!“

По-късно, когато на протестите срещу Герб и ДПС – и лично срещу Бойко Борисов, Пеевски и Доган – Радев излезе с вдигнат юмрук, много негови негативи бяха простени и забравени. Какво направи в следващия исторически момент той? Заслужи ли подновеното обществено доверие в себе си? Не, той брутално насади на власт келешите от ПП, гарантирайки за тях с личните си препоръки, с което попари народните надежди за промяна. Обезсмисли масовите протести, които разтърсиха страната и в които огромната част от българите спонтанно и чистосърдечно вземаха участие. Унищожи крехката увереност, че мафията в България може да бъде съкрушена и изкоренена. 

И какво като после нарече фаворитите си „шарлатани“? Кому помогна това, кого сгря? Когато държавен глава признава подобен груб, непростим политически грях, той трябва да подаде оставка. Оставка, разбира се, не последва – последва рецидив! На 29 май т.г. президентът връчи мандат на същите шарлатани, влезли този път в мародерски съюз с Герб. Връчи им мандата за управление на страната току подир изтичането на прословутите записи на Р.Василев, в които те се саморазобличаваха. Тези записи можеха да послужат на държавния глава поне като повод за забавяне на мандата – ако не за тотален отказ, защото знаем колко жесток е натискът на посолствоТО – можеха да станат повод за много сериозни размествания в личния състав на върхушките на ПП/ДБ или други качествени промени. Генерал-губернаторството от Козяк не е толкова необоримо, когато срешу него се изправи опитен играч, мъдра  политическа личност. Но нашият случай не е такъв. Радев покорно връчи мандата на американските фигуранти – уж „с отвращение“. Това „отвращение“, разбира се, бе плосък комедиен трик за спасяване на екранния му имидж. Така с безпрекословната подкрепа на Радев бе извършен поредният държавен преврат и властта в страната бе тотално узурпирана от най-мрачното крило на глобалистката секта.

Реакциите на служебното правителство на Радев, свързани с ковидпандемията бяха изцяло в унисон с глобалната измама. Между Радевото и Борисовото правителство почти нямаше разлики в това отношение. 

За неразбориите в собственото му ведомство и „пътя на копринката“ дори не искам да споменавам. В.Томова достатъчно осветлява тия въпроси. Осведомявана, по нейните думи, от „брилянтни източници“.

Същото безхарактерно, наплашено, невзрачно – и в крайна сметка подло – поведение, Радев демонстрира и във външната политика – по отношение на Русия, Украйна и Палестина. Повтарям, той не е играч с далечен прицел, а се мята в различни посоки – според конюнктурата. Както отбруленото жълто листо безволно се носи насам-натам, подмятано от поривите на вятъра. Ако в действията на Радев се крие някакво смислено предначертание – това е само собственото му оцеляване, политическо и най-вече физическо. 

Но такива „действия“ не са от полза за оцеляването на страната, чийто президент се явява той. В тази най-напрегната, най-страховита, откак свят светува, епоха, на държавното кормило трябва да стои личност с непоклатим мъжки характер, изцяло предана на Отечеството, прежалила собствения си живот в името на своя народ. Времето изисква велики хора, а не страхливци и съглашатели. Всеки опит за сравнение между Радев и Орбан, води до отчайваща равносметка за България.

Радев си е един семпъл натовски генерал. Без национално и изобщо без автономно мислене. Винаги на заповедите на „висшестоящото началство“ – като никой български управник не асоциира това понятие с „народа“ – „суверен“.

Какво „народно движение“ ще прави тъкмо човекът ( или приближените му от негово име ), проиграл народното доверие, на което се радваше? За такива планове са нужни поне нови лица, нови хора! Когато изгубиш девствеността си пред свидетели, после и да си пришиеш нов химен, никой няма да ти повярва. Впрочем, както Радев и Маринов, така и останалите „радетели“ за „народно движение“, инициирано „отгоре“, са все едни и същи изкопаеми, които през годините са се карали, трепали, разделяли, люспили и маскарили, но отново са готови да се съюзяват и да вдигат общи лозунги – в името на келепира! 

Само той има магическата сила да възкресява и обединява политическите мумии.

Мисля, че това „народно движение“ няма да се състои – както и другите планове за партийно строителство, свързани с Радев. То ще бъде мъртвородено. То е поредният, лесно разобличим проект на Козяк, който „народът“ няма да подкрепи. Защото ние поне в това отношение поумняхме и вече лесно отличаваме истинското от фалшивото.

Както често съм писала – нужен е „нов път в тия канари“! Истинският водач на български народ тепърва ще се появи!

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: