Нешка Робева е легенда в българския спорт. Докато тя бе треньорка на националния ни отбор по художествена гимнастика, нашите грации бяха непобедими. А публиката скандираше: „Нешка няма грешка!“.

Днес жената, донесла на България килограми злато във формата на медали, пак жъне успехи, но вече в друга сфера – танцовото изкуство.

Трупата й „Нешанъл арт“ има зад гърба си близо хиляда представления по света и у нас, а този месец й предстои поредна грандиозна премиера – на спектакъла „Мистерията Еньовден“. В момента Нешка е в предстартова треска, но въпреки многото си ангажименти намери време и за едно интервю.

– Г-жо Робева, как сте? Сигурно сте много ангажирана тези дни…
– Пред премиера съм и съм луда, може да се каже за връзване… Затова няма да обяснявам надълго и широко. Пак ми се иска да се откажа, да избягам, да туря край на всичко… Да взема внучката си, да замина на село… Като мине премиерата, ще кажа как съм. Засега смятам, че е редно да се извиня на децата (танцьорите) за поведението си, т.е. за крясъците и обидите. Нека ги сложат към сценичната треска или, както казват в спорта – предстар-товата треска. И да се влагат повече в работата.

– Спектакълът ви „мистерията Еньовден“ ще има премиери на 10 декември във Варна и на 19 декември в зала „Арена Армеец“ в София. Разкажете повече за него.
– Няма да разказвам. Сложен спектакъл… Дано успеем. Предложението за спектакъла дойде от млади хора. Българи, ентусиасти. Тръгнали да покоряват света, да показват и налагат българското. Довериха ми се. „Мистерията“ е от тях, от мен „Еньовден“. Съвместно си поставихме амбициозна задача. Страхувам се от това да не излъжа доверието им, да не ги подведа. Който дойде на 10 декември в Двореца на културата и спорта във Варна и на 19 декември в зала„Арена Армеец“от всяко положение ще види нещо ново, неочаквано. И сам ще може да отсъди… Спектакълът е голяма продукция и не са много местата, където ще можем да го покажем. Сцената и екраните са с огромни размери, което допълнително ограничава възможностите за представяне. Така че, който иска да види спектакъла, ще е добре да дойде на тези две дати. Иначе има по нещо за всеки. Еньовден е особен ден. Силен ден. Празнувал се е почти в цяла Европа!^

– Кои са най-често проблемите, с които се сблъсквате при подготовката на такъв мащабен спектакъл?
– Много са и от различно естество. Като се започне от това, че арите никога не са достатъчно, за да се спра и работя спокойно поне 6месеца, че нямаме сцена, което много ограничава възможностите в постановъчната работа, и се стигне до това, че аз все много изисквам и надали някога някой би могъл да отговори на изискванията ми, поне както очаквам.

– Най-трудните ви моменти, откакто сте създали трупата си „Нешанъл арт“?
– Много бяха. И сега ги има… Не искам да се връщам назад. По-важното е, че съдбата ни покровителства. Преодоляваме трудностите. Толкова хленч има в България, че остава и аз да се включа в хора.

– Най-запомнящото се ваше участие в страната или чужбина?
– Много са. За 14 години имаме приблизително хиляда участия. Навсякъде публиката ни приема по един и същ начин. За мен най-голямото достижение е, когато един препълнен площад скандира: „Още… още… още“.*:“. На площада е различно, там е истинско предизвикателство.

– „Ню Йорк таймс“ ви обяви за виртуозни танцьори. Как приемате тази оценка?
– Нормално. Аз следя световното танцово изкуство и ми е напълно ясно къде се намираме. Анна Киселкоф направи голям комплимент на трупата. Да, в своята област са виртуозни, но са на светлйнни години от истинските виртуози в танца. Танцовото изкуство е океан, за да навлезеш в него, нрябва да знаеш добре да плуваш. Това е засега, толкова можем. Унищожихме школите си. И ще спра до тук. Не, ще кажа още нещо. Не ме блазни мисълта, че сме първи на село, дори и в града няма нужда да сме първи, нито в държавата. Години наред сме били първи в света. Знам, че го можем…

– Доста се изписа и изговори за вашите методи и диети, прилагани към „златните момичета“ в художествената гимнастика. На какво залагате сега при тренировките с трупата си?
– Сега доста се говори за храненето, като източник на здраве и пълноценен, щастлив живот. Когато съм изготвяла хранителни режими, съм чела много, консултирала съм се. Болни и гладни деца не съм имала, всичко друго са митове и легенди. Модно е успелите да осребряват „откраднатото детство“ като че това пред компютрите е по-добро) от „чудовището Нешка“. Да се живи, здрави и спокойни в съня си…

– Вие самата някога спазвали ли сте диета?
– Да.В момента. Установих, че не си закопчавам полата, а мразя да обикалям магазините. По-лесно е да контролирам храненето. И заради възрастта.

– Колко време бяхте вегетарианка? Каква беше причината да се откажете?
– Дълго време. По принцип не съм месоядна, рядко ям месо. Постя. Намирам поста за здравословен и необходим.

– Как сте със здравето?
– Дишам. Работя. Значи съм добре.

– Някога имали ли сте сериозни здравословни проблеми?
– Да. Щях да си замина от една операция на сливиците. На излизане поднесох един от медалите си на доктора.

И през ум не ми е минало да го виня. Той и екипът му направиха всичко възможно и ме спасиха. Имала съм и други проблеми, но какво му е интересното на това?

– Имате ли травми от активната си спортна кариера, които се обаждат?
– Имам болежки като всеки възрастен човек, но надали са от спорта. Добре съм за възрастта и живота, който водя. Даже много добре!

– Как се справятещс напрежението?
– Не се справям. Кръвното, ха нагоре, ха надолу. Пулсът понякога ме изненадва от 54 на 90. Понякога, за да се успокоя – лексотан… Влудява ме ежедневната нагла тъпотия.

Еклесиаст казва: „Трупаш знания, трупаш тъга…“. Е, аз понеже съм далече от мъдростта, трупам само бяс… Откъде се навъдиха толкова калинки в нашата държава, а пък като почнат да те учат, да ти размахват пръстче, да ти дожалее за милото насекомо.

– Вие сте най-успешната треньорка в историята на художествената гимнастика. Доволна ли сте от сегашните ни резултати в този спорт?
– От кои? От тези, дето ги обясняват, или от това, което виждам?

– Как ще коментирате изказването „Художествената гимнастика не е това, което беше…“?
– Няма да го коментирам. И докато овчедушието и апатията владеят можещите и знаещите, докато си гледат рахатлъка, ще бъде така. Голям спорт се прави с интелект, знание, смелост, общо разбирателство и екип. И от свободни, запомнете, свободни хора, готови да отстояват мнението си, готови да забравят собственото си его в интерес на таланта, спорта и нацията, чиито представители се явяват! Другото е, както казват братята турци, бошлаф работа.

– Да предположим, че ви предложат да станете председател на федерацията по художествена гимнастика. Ще приемете ли?
– Сега вече да!

– Кой и кога измисли рефрена „Нешка няма грешка“?
– Във Варна, 1967 г. Студентите.

– Като състезателка и треньорка имали ли сте проблеми със съдийки?
– Да. Веднъж обвиних съдийка в пристрастие и тя ми зашлеви плесница. И беше права. Бях длъжна да си владея нервите. Каквото и да правят, аз бях длъжна! Веднъж хванах Мария Гигова за ревера. Наказаха ме. И бяха прави. По същите причини.

– Казват, че съперничество ви с Мария Гигова е изтеглило художествената ни гимнастика до ниво, което е ненадминато и днес…
– С Мария бяхме съпернички като гимнастички. След това в най-силните години на българската гимнастика бяхме съратнички. Тя беше голяма спортистка, но треньор не е била, така че нямаше как да си съперничим.

– Кои са вашите учители?
– Жулиета Шишманова и Иван Абаджиев приемам като мои учители. Жулиета не само ме създаде като състезател, но ми показа пътя към успеха като треньор.

Тя бе жена с размах. Обичаше риска – аз също. Иван е друго нещо. Той създаде методика за подготовка на висококласни спортисти. Той ме е съветвал като колега, който се радва, а не завижда на успеха на другите. Иван Абаджиев е твърде голяма лъжица за нашата алчна българска уста и плитките ни умове. Той ще остане в сърцата на поколения наред като големия българин. Поклон!

– Животът ви е бил отдаден на спорта. Имало ли е моменти, в които сте съжалявали за този свой избор?
– Може би. Не, не знам. От спорта повече обичам изкуството, но и в спорта намерих изкуство. Впрочем труден въпрос. Мразя състезания, изпити и оценки. Обичам сцената, публиката.

– Имате ли хоби?
– Е, вече нямам време за хобита. Градината. Обичам я и се хваля с нея. По-рано играех бридж, плетях, готвех четях много, музика. Сега? Няма време.

– Помагате ли при отглеждането на внучката?
– Не успявам, а толкова ми се иска поне веднъж в седмицата да я виждам.

– Ако дъщеря ви беше решила да става гимнастичка, щяхте ли да я подкрепите?
– Да, но щях да я дам на друг треньор.

– Кой ви помагаше при отглеждането и възпитанието на дъщеря ви?
– В началото майка ми, по-късно съпругът ми. Колежките също.

– Внучката спортува ли?
– Не. А трябва. Като видя залата, отсече: „Аз няма да играя!“. Казах й: „Добре“. Но се сърдя на майка й.

– Колко често посещавате родния си град Русе?
– Когато имам спектакли.

– Родителите ви с какво се занимаваха навремето?
– Татко беше майстор-готвач, майка – работничка в тъкачна фабрика. Бяха прекрасни хора. и на юо години да стана, пак ще ми липсват.

– На младини имахте ли други интереси освен спорта?
– О, да, достатъчно много. Исках всичко да опитам. Завърших Държавното хореографско училище, записах право, върнах се във ВИФ…

– Ако не се бяхте захванали със спорт, каква щяхте да сте?
– Не знам. Исках да .танцувам. 2 години играехме като ученички в Русенската опера. Дойдох в София с мечтата да стана танцьорка.

– Има ли мъж до вас в момента?
– Защо ви е да знаете? Леля Ванга веднъж, загледана в миналото, възкликна: „Ех, какви маже е имала България, сега нема такива“. Та ако имаше мъже, а не залепени за силиконките муньовци, щяхме ли да се докараме до това положение – бедняците и просяците на Европа… За какъв мъж става въпрос? Имам приятели, които ми помагат. Те са свестни хора и не са във властта.

– Ако ви се наложи да си смените крушка вкъщи, ще се справите ли?
– Разбира се. И с много други неща, чисто мъжка работа, ще се справя.

– Как гледате на протестите, които тресат страната?
– С тъга. Изработиха ги. Вярвам на „зелените“. Особено след като напуснаха Реформаторския блок. Заражда се нещо истинско.

– Какво е мнението ви за правителството на Пламен Орешарски?
– Орешарски дойде на власт с конкретни обещания от страна на БСП. Бяха длъжни да ги спазят. А занапред? Ще видим.

– Участвате в проекта „България без цензура“. Ще станете ли член на партията на Николай Бареков?
– Била съм член на БКП. По убеждения през 1983 г. влязох в партията. Тогава вече имах достатъчно успехи в спорта, за да може някой да каже, че съм търсила кариера. Това бяха и остават моите убеждения, моята вяра. Може да е утопия. И християнството е утопия, но това не пречи на вярващите да вярват, нито на политиците да го експлоатират… Повече в партии няма да влизам. Със сърце и душа обаче ще подкрепям всяко начинание, което може поне отчасти да облекчи живота на народа ни.

– Заплашваха Николай Бареков. На вас подобно нещо случвало ли ви се е? Страхувате ли се за живота си?
– Да, случвало се е. И неведнъж. Единият, който ме заплаши преди двадесетина години, си отиде рт куршум. Други си отидоха от политиката, трети все пак ще трябва да повярват в народната мъдрост че който нож вади, от нож умира. Не се страхувам за себе си. Ние имаме свободната воля да изберем живота си и съответно да го извървим. А на Николай искрено пожелавам успех и да помни, че: „По-добре нищо да не обещаеш, нежели да го обещаеш и да не го изпълниш“.

– Като изключим пре-дстартовата треска, какво друго е в състояние да ви накара да повишите тон?
– Марк Твен казва, че най-дългата тояга да държиш глупака далече от себе си е вежливостта. А аз какво правя? Държа да убедя глупака, че е глупак и излизам от нерви. Докарвам се до истерия и сама се нареждам до глупака. В България има особен род глупащина, тя се нарича агресивна обединена тъпанарщина. Е, колкото и да се самовъзпитавам, в един момент избухвам до пяна на устата. Така и ще си отида, опитвайки се да помогна на някой тъпанар.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/nhMr9iPGEdg