Млад, семеен мъж, роден през втората половина на 70-те. Това е тромбонистът Вили Стоянов. Атрактивен и като визия, свири в няколко актуални групи. В недалечното минало е работил с „Уикеда“ и „Хиподил„. На пръв поглед визитката му контрастира с обстоятелството, че е внук на Йосиф Цанков, чието име е не просто епоха, а основен стълб в българската популярна ъ.

Измъкваме Велислав Стоянов от репетиция с актьора Камен Донев, в чийто култов моноспектакъл на финала се появяват духови музиканти. Разговаряме за корените му и за приемствеността межу поколенията, формалният повод е, че на 7 ноември се навършват 102 години от рождението на знаменития Йосиф Цанков, наричан от всички, до които с е докоснал с музиката или с бохемската всеотдайност – Йожи.

– Смятате ли, че нещо от вашия именит дядо Йосиф Цанков се предава във вас?
– Не познавам дядо си лично, защото съм се родил, след като него вече го е нямало. Познавам го от спомените на майка ми. Бил е широко скроена личност. Направил е много неща – и всичките добре. В същото време е бил изключително талантлив и много весел човек. Много открит, красив, висок, харесван, обичан. Как да не ми се иска и аз да съм такъв! Не знам какво нося от него, но съм доволен, че в мен се отгледа огромното ми уважение като родственик и даже се засилва тази обич. Опитвам се да намеря за себе си част от този негов романтизъм и позитивизъм, с които е пропита всяка негова песен. Те са много красиви, много чисти, 100-процентов мелодик е. Аз нямам този талант да композирам, макар че правя експерименти. Моята насока е друга и ако по нещо си приличаме, може би това е силата, с която обичаме музиката.

– Тромбонист къща храни ли?
– Да. Професията музикант е призвание. Ние всички знаем, че няма да сме милионери, но самият факт, че се занимаваме с нещо, което много харесваме и храни душата, оставя на заден план как се издържаме. Иначе, да, на нормално ниво храня и себе си, и семейството.

– Броили ли сте групите, в които сте свирили?
– Доста са. В момента има работещи 10-12 проекта. С тромпетиста Мишо Йосифов създадохме „Брас асоциация“ – ние двамата, колеги, ученици и сподвижници. Искаме да популяризираме брасовите инструменти и изобщо вкуса си за музика. А той включва почти целия спектър на музиката без по-електронните неща и чалгата. Моят духов оркестър “Брас Вили диджей” е личният ми опит за възраждане на градския духов оркестър, но по начин по който аз си го представям: с народната музика, с маршовете. Както навремето са се свирили мелодии, идващи от Виена. Сега се опитвам да проектирам различни стилове през духовия оркестър: бийт, пънк, фънк, джаз, поп. На пръв поглед е миш-маш, но си има своя естетика и чар. Отделно свирим в една клубна банда „Дърти Пърчис“. А с Калин Вельов работим в неговия проект „Тумбаито“, който подготвя албум със стари позабравени български песни, направени в латино стилове. Много неща са, аз самият се обърках…

– Как се приема „Керванът“ на Йосиф Цанков, която свирите съвременно?
– Много добре. Тя е много екзотична мелодия. Мишо направи много цветен аранжимент, разчупи го за джазов оркестър. С „Тумбаито“ пък направихме „Приказка“ – в аранжимент на Милен Кокошаров заедно с Калин Вельов, в изпълнение на Мартин. Много фино изпълнение. Свирихме го 3-4 пъти на концерти. Веднага прави впечатление. Сменя тоналността на концерта, хората се съсредоточават по различен начин. Преди време направихме подобен клубен експеримент с групата „Дърти Пърчис“ – даже записахме „Море на младостта“, с аранжимент като за банда, в нея участваха Иван Лечев, Амалия… И го представихме в клуб, където хората са си дошли да се видят, да пият по едно, да слушат кавъри.

Изведнъж като почна това „Море на младостта“…! В първия момент всички се стъписват, обаче накрая – понеже парчето е много силно – винаги предизвиква фурор.

– Случвало ли се е да работите с някой ветеран от поп музиката, който е работил и с дядо ви?
– Не. Може би трябва да помисля по-сериозно. Моите родители са много близки с Маргрет Николова и с нея контактуваме най-много. Тя е един от най-хубавите гласове, които са пели негови песни. Въобще на мен много ми харесва пеенето от този период. Много е чисто, много хубави гласове, изработени.

Майсторството на пеене от тези години, когато Маргрет е била по-млада, а и на други певци от него, доста ми харесва. Имам чувството, че тогава България повече е била обърната към стойностното в световната поп музика, въпреки че е нямало толкова информация.

По майка ми съм го усетил, преди още да ме заинтересува осъзнато творчеството му, че имаше момент, когато някои хора не искаха да се помнят тези неща. Имам предвид хората от бизнеса. Те си избраха по-лесни за музициране песни. А неговите песни все пак са трудни. Казвам го като музикант. Виждам, че съвременен певец, подхождайки ким негова песен, се сблъсква със сериозен проблем. Мелодията може да изглежда простичка, но е наситена с драматизъм, с тежки кулминации. Почти за всички певци навремето е писал, някак си, на ръба.

– Уви, не е познат масово днес, макар че е патриарх на забавната музика и го сравняват даже с Йохан Щраус. Коя е причината?
– Информацията. А според мен – и образователният процес. Тази професия стана относително непопулярна.

Нямам предвид да пееш в разни формати, а да учиш музика, за да си сериозен професионалист. Има някакъв интелектуален мързел като че ли.. Не им харесва някои да е бил велик или просто добър в онова, което е правил. Такава нация сме.

– Какво ви впечатли най-много от тежките периоди в биографията му?
– Цялото семейство сме доста широкопръсти. Дядо ми е имал много тежък период след 1944 г, но и преди, и след това, всички пари, които е изкарвал, е харчил да почерпи всички в кръчмата, да изкупи цветарниците и да занесе цвете на баба ми. Като го уволнят отнякъде – всичко изчезва. Например като го махат като „Балкантон“, рисували са яйца, вършили са надомна работа. Нищета. Което е удар за богатия някога род. Но явно такива са били времената. За мен най-важно е, че винаги е получавал наградата на публиката от „Златният Орфей“, нищо че му дават голямата награда на журито едва накрая.

– Разказвате ли вече на своите деца за Йожи?
– Разказвам им, първо аз-, второ като са при баба си – там пък съвсем. Родителите на жена ми пък са били влюбени, когато излиза шлагерът „Когато луната изплува“. Те също им разказват на малките с уважение и респект. Йожи е свързан с много хора от това поколение.

– На вас коя ви е най-любимата песен?
– Ако изобщо ще изброявам, ще трябва да спомена всички песни от репертоара на Маргрет Николова – много ми харесва да ги слушам. Също и „Когато луната изплува“ – изпълнена от Мими Николова – страшно любимо парче, може би най-любимо за мен. Не мога да пропусна „Море на младостта“ на Лили – изпълнение, което винаги ме впечатлява. Същевременно, като гледам „Песен моя, обич моя“ и Данчето на този черно-бял клип, също ме разчувства страшно много. Тя пее там със страшно много сърце и душа. Много красива интерпретация, много силна енергия. Явно годините са били такива. Всички пеят като за последно. След тях никой не пее така! Трябва да си бил много сериозен певец, за да си звезда през 60-те.

Здраво школувани гласове! Не мога да правя сравнение с новите поколения, чисто професионално говоря, а не като личен вкус. Бих искал да добавя още няколко парчета – „Любими мой“ – Ирина Чмихова, „Облаци бездомни“ – Богдана, инструментала „Керванът“… „Твоята китара“ е чудесна песен. Има една „Гълъби от София“- изпълнена от младия Бисер Киров.

– Вие сте свирили „Уикеда”
– Най отдавна се занимавам с „Дърти пърчис”. Малко преди това бяхме създали с Мишо джаз групата „Инфинити“. След това започнахме да свирим с „Уикеда“ – 4-5 години, през които групата беше максимално известна. После свирихме с „Хиподил“. Аз после се забърках в създаването на група „Каффе“ в тоя вид, в който я знаят в момента – работили сме кратко, но доста добре заедно. После с Мишо имахме една клубна група „Кабаре“ – искахме просто да сме забавни.

– Като тромбонист кой е най-любимият ви стил?
– Определено най-много харесвам да свиря пънк. Но разглеждам моята работа като актьорска игра – да мога да се превъплъщавам. Искам да мога да свиря добре и джаз, и латино, да съм адекватен и в рокендрола, и в камерна музика. Много съм свирил в оркестър – 11 години работих в Софийската опера, после 3 години – в БНР. Харесва ми да познавам много аспекти на свиренето на тромбон.

– Вярно ли е, че свирите от 3-годишен?
– Не точно. От 4-годишен съм свирил на пиано. В седми клас на 7-о училище събрах жестоко много двойки по математика. Тогава майка ми реши, че само с музика ще стане спасението. С пиано не ставаше, защото баскетболът беше по-интересен. Възрастният Ачо Заберски, лека му пръст, той пое ангажимент. Изпрати ме в читалище „Пенчо Славейков“, където имаше представителен младежки духов оркестър „Ален мак“. Представиха ме на моя преподавател, проф. д-р Димитър Момчилов, понастоящем ректор на Музикалната академия. Тогава преподаваше в това читалище. Така започна заниманието ми с тромбон. Приеха ме в музикалното училище след седми клас. Но харесах тромбона чак в 11-12 клас. Стана страшно приятно. След това и в академията… Даже и математиката изведнъж ми потръгна, като влязох в музикалното.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/U_wdb65sjms

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: