37-годишния перничанин Олег е първата жива статуя в България. Атрактивния занаят захванал преди две петилетки. Дълго време бил единствен, но през последните няколко години се нароила жестока конкуренция. Глутници безработни артисти надушили далаверата и плъпнали из страната да се правят и те на статуи. Но Златния човек е само един и е първия в бранша, тупа се в гърдите Олег. Неподвижния имитатор Олег може да бъде видян всеки ден по „Витошка“ или в района на НДК. В интервю за в. „Скандално” той разкри шокиращи подробности от житието си на улична статуя.

– Как стана жива статуя?

– Родом съм от Перник. Висшето си образование- „Мениджмънт и реклама“, завърших в София. Занаята научих от съквартиранта ми от Студентски град- македонец. В родното Скопие Митре се подвизавал като жива статуя и за ден заработвал по половин минимална заплата. Реших да пробвам и аз. Един приятел от ВИТИЗ ми даде златиста мантия и златен театрален грим на криолинова основа. Сложих си жълти хирургически ръкавици. И така омазан и дегизиран, застанах на едно столче пред ЦУМ. Ефектът върху минувачите беше поразителен. Ако в тоя момент насред булеварда кацнеше летяща чиния, едва ли някой щеше да й обърне по-голямо внимание. Заради златистия цвят на дрехата и лицето ми, хората почнаха да ме наричат Златния човек.

– Има ли тънкости в работата ти?

– Много важен е грима, дегизировката. Трябва да излъжеш че си статуя хора, които минават на сантиметри от теб. В това отношение на актьорите им е по-лесно, защото те са на сцената, а публиката е далече от тях. Но най-важен в тоя занаят е ефекта на изненадата. Стоиш няколко минути абсолютно неподвижен, заел някоя поза, а в това време край теб минават хора, които не подозират, че си жив човек. В един момент се размърдваш и поднасяш на някоя красивица роза… Ефекта е изумителен. Изкуството на живата статуя идва от арабския свят. У нас този жанр стана популярен чрез мен. В работата си съчетавам пантомима, пластика, брейк, движения на робот…

– Имал ли си екстремни моменти?

– Разбира се. Веднъж една жена замалко не ме преби. Дотолкова ме взе за статуя, че овеси на ръката ми някаква чанта и клекна да си завърже обувката. Както бях замръзнал, преместих чантата в другата си ръка и… жената изпадна в шок. Като се съвзе, вероятно от стреса, ми налетя с юмруци и ритници. После обаче дойде да се извинява. По- миналото лято, на Слънчев бряг, пък една възрастна германка припадна. Работех вечерта на алеята пред хотел „Кубан“. Беше тъмно, затова избрах мястото под един прожектор. Под светлината му и в златния си костюм греех като лампа. Две възрастни жени се впечатлиха и дойдоха да разгледат отблизо „чудната статуя“. В тоя момент обаче кихнах и пенсионерките направо перкулясаха. Толкова ужасени физиономии не бях виждал. Едната се свлече на земята, а другата побягна с викове. Веднага скочих да свестявам фрау, някой донесе вода. В един момент бабичката ококори очи. В суматохата нямах време да си изтрия грима. И щом ме видя, пак припадна. Понякога с образа си на статуя успявам да подведа дори уличните кучета. Често се случва някое псе да ме препикае. Те така си маркират територията и като съм неподвижен явно не правят разлика между мен и уличните пейки и дърветата в парка.

– Кога ти беше най-трудно?

– Сега е лесно да заработваш като жива статуя. Но преди 8 години, когато започвах, беше много трудно. Много хора не схващаха това изкуство и го считаха за вид просия. Взимали са ме за луд, за сектант, питали са ме против какво протестирам… Но най-забавно беше с две ченгета в курорта „Албена“. Застанах пред един четиризвезден хотел и почнах с маймунджилъците. По едно време пристига полицейска патрулка. Ти къв си , бе, питат ме. Кво прайш тука, що си така облечен? Статуя съм, викам, не виждате ли!? Ти, казват, не трябва да си тук, кой те сложи тука? Ми, не знам, отговарям им, питайте главния архитект. Един час полицейчетата се чудиха кво да ме правят и по кой член да ме изгонят. Прочетоха си целия правилник, звъняха да се консултират по радиостанцията… И накрая взеха, че наистина се обадиха на главния архитект. Разбраха, че съм ги изкодошил и ме изгониха.

– Гледали ли са те известни личности?

– О, като застана в градинката на НДК, всички служители от „Шоуто на Слави“ минават покрай мен на път за студиото. Често виждам и самия Слави. Веднъж даже се спря да ме позяпа, но не пусна пари в кутията ми. Всички журналисти от БТВ са ми били зрители, защото работят наблизо. Но само Ани Салич ми е оставяла дребни стотинки, и то на два пъти. Останалите не са особено дащни. За 8 години като статуя имам само 3 или 4 случая, когато костюмирани хора са ми оставяли парса. Най-големите ми фенове са децата.

– Имал ли си други изяви като жива статуя освен уличните?

– Взех участие във видео-клип на момичетата от група „Стринг-С“, по-известни като „българските Бонд“. Най-редовно разни баровци ме канят да крася частните им партита. Наемал ме е и покойния собственик на „ВАЙ Холдинг“ Георги Илиев. Ангажира ме при откриването на заведението си „Буда бар“ в Слънчев бряг. Там трябваше да стоя на входа и в ролята си на жива статуя да поднасям цвете на всяка от новодошлите дами. На какви ли не чудесии съм се нагледал по тия партита. Присъстващите често забравят, че не съм статуя и вършат пред очите ми страхотни маскарлъци. Едва ли някой друг е виждал как известна наша актриса в пияно състояние прави стриптийз или пък как фиркан депутат троши чаши и псува като хамалин. Не ме питай обаче за имена, защото София ще ми се види тясна. Веднъж ме наеха за една сватба. Булката беше в черно, младоженецът в бяло, гостите с маски на вампири и върколаци… и кой мислиш ги ожени. Размених им халките и окото ми не трепна.

– Наскоро твой колега- кореец, постави рекорд за Гинес. Нямаш ли амбицията да подобриш неговото постижение?

– Разбрах за този рекорд. Онзи е стоял неподвижен 20 часа и 40 минути. Като спец в тая област ще ти кажа, че постижението му не е нищо. Че аз 20 часа ще ги изкарам неподвижен на един крак, дето има една приказка. Досега съм стоял без да мръдна най-много 7 часа. Обаче не съм преследвал рекорд. Мисля в най-скоро време да си подам документите и да пробвам. Смятам, че ще го бия тоя кореец. Пак ти казвам- това не е никакво постижение. Просто човекът се е сетил пръв да предложи на „Гинес“ такава категория. И, нали се сещаш, колкото и да беше издържал, все щяха да го впишат като рекорд, защото други преди него не са опитвали.

– Какво те радва най-много?

– Усмивките на хората. Когато ги развеселя, удивя, озадача, разсмея. Те ме зареждат с положителна енергия. Някой ще кажат, че го правя заради парите. Но те не са основното. Пробвал съм да работя по специалността- рекламен мениджмънт. Изкарах няколко месеца, но ми беше скучно. Зажаднях за усмивките на хората и се върнах на улицата!

– Голяма ли е конкуренцията сред колегите ти- живи статуи?

– В момента- да. От две години насам вече не съм сам. Нароиха се над 20 живи статуи- предимно безработни актьори и студенти от НАТФИЗ. В Бургас има един, който се боядисва в бяло, друг един- гастрольор, е решил визията си в сребрист цвят. Той е Сребърния човек, а аз- Златния. Миналото лято 9 колеги- статуи се събрахме във Варна и направихме улично шоу в центъра на града. Имаше още статуи на Цезар, пират, циганка, дори на Чарли Чаплин. Досущ като фигурите от музея на мадам Тюсо. Само че от кръв и плът.