55 % от българите днес предпочитат пазарната икономика, но само 32% считат, че сега имат по-добър стандарт в сравнение с времето на социализма. И нещо повече: едва 24% от българите смятат, че икономиката ни в момента е по-силна от социалистическата по времето на НРБ.

Преди 5 години, за четвъртвековния юбилей на 10 ноември, положих доста усилия да събера данни за БВП на България в абсолютни числа и на глава от населението и за съотношението му към средния световен и западноевропейски БВП през годините. И излязоха интересни факти. Според проекта Ангъс Мадисън, тогава на върха на популярността, за 25-те години от 1944 до 1969 г. БВП на България се е увеличил 3 пъти, до 1974 г. – 4 пъти и до 1979 г. – повече от 5 пъти. За сравнение, срива на БВП между рекордната за капиталистическа България 1939 г. и следвоенната 1944 г. е само 10,5%. 

БВП на глава от населението достига своя максимум през 1975 г., когато е 25% над средния световен и 47% от средния за страните от Западна Европа. И двете числа си остават абсолютен рекорд и досега, и не се очертава да бъдат достигнати скоро. В цялата ни стопанска история след 1878 г. няма друг спад, съизмерим по своя мащаб с този през 90-те години на 20-ти век и по-точно- сривът след 89-та година. Преди 5 г. абсолютният БВП в съпоставими цени е все още на равнището на кризисната за социализма 1984 г., а световният БВП за същия период е нараснал три пъти! 

Днес нови подобни европейски данни, незнайно защо, липсват. Но намерих няколко интересни проучвания на авторитетния американски Изследователски център „Пю“ (Pew Research Center). Изследването се занимава с обществената оценка за икономическото развитие на осем посткомунистически страни от 1989 г. до 2019 г., публикувани на 8 ноември, 2019 г. В отговорите си българите се доближават много повече до Украйна и Русия, отколкото до средноевропейските бивши социалистически страни. 

Дали икономиката е по-добре или по-зле сега в сравнение с онази по „комунизма“? Тук България уверено води класацията по неодобрение на настоящето с 24% отговорили „сега е по-добре“ срещу 58% – „сега е по-зле“. След нас е Украйна с 25% и Русия с 27%.

С други думи: Това е процентът на доволните от „прехода“ в България – 24%. Останалите се чустват силно неудовлетворени и считат, че социализмът е бил по-добрата система за тях. 

Подобен е и процентът на българските граждани, които са съгласни с настоящата геополитическа ориентация на България. Само 27 % считат, че членството ни в ЕС и НАТО е безалтернативно и ни е донесло повече позитиви, отколкото негативи. Противно на масираната про-евро-атлантическа пропаганда, която от сутрин до вечер ни внушава през медиите колко доволни са българите от този избор и наложилият се вследствие на него начин на живот у нас.

Колко „европейска“ е в действителност България? Въпреки гръмките ни приказки след 1989 г. за направения от България „окончателен“ „цивилизационен“ и геополитически избор, историята недвусмислено показва, че най-важният международен фактор за развитието на страната през последните 200 години е Русия. Най-резките съдбоносни завои в новата ни история, онези през 1878, 1944 и 1989 г., бяха все в резултат на Русия. Твърде вероятно е и следващият завой – вероятно в посока, различна от сегашната на ЕС и НАТО, да е също повлиян по някакъв начин от Русия. Това е ясно на всички и именно затова за българите и днес няма по-гореща тема от съперничеството между „московеца“ и „ингилизина“ по Любен Каравелов. 

Колкото до „цивилизационния“ ни избор, човешката цивилизация е само една (има различни култури) и дадено общество може да бъде само по-малко или по-цивилизовано, като цяло или в различните си сфери, а не да избира принадлежност една или друга алтернативна цивилизация. Трудно защитимо и направо лъжливо е твърдението, че днешна България е като цяло „по-цивилизована“ от онази от 1970-те години, в която аз израснах. Въпреки изминалите 50 години научно-технически прогрес от тогава.

А що се отнася до геополитиката, там ние като народ никога не сме правили никакъв самостоятелен избор. С края на Студената война България бе извадена от сферата на СССР и бе предадена срещу разписка в сферата на САЩ и васалната им Западна Европа. Европа обаче няма единен геополитически интерес и сега след неизбежното оттегляне на САЩ от Западна Европа, след оттеглянето на американската военнополитическа хегемония над Стария континент, която бе замразила, но не и премахнала старите регионални противоречия, те започват да избуяват с нова сила. Всъщност вече се явяват – в конфликта между Британия и континентална Европа, между Германия и всички останали, между европейския Север и Юг по въпроса за миграцията, дори между Севера и Юга в отделните европейски страни като Британия, Италия, Испания и Германия. 

Колкото до „демокрацията“, всички мислещи хора в България разбират правотата на Атанас Буров, когато е казал, че „демокрацията е много голям лукс, цвете, което вирее само на богата, плодородна почва“. Покрай многото изписани празнословия, Буров е казал и много верни и дълбоки неща. В днешна България, дето цели региони и стотици хиляди хора са тотално зависими за хляба си от управляващата партия-държава ГЕРБ, дето стотици хиляди граждани продават гласа си за тройка кебапчета, дето напълно липсва неизкривена медийна среда, демокрация очевидно не може да вирее. Трудно е да се каже с какво политическата система на днешна България е по-„демократична“ от „тоталитарната“ през 1980-те години или ганьовската през 1890-те години.  

Че България вече близо десет години се управлява от ГЕРБ и еднолично от Борисов не е израз на „демокрация“ (т.е. на триумф на принципа „аз съм прост и вие сте прости“), а на хегемонията на партията-държава и на господството на антисоциалистическата (анти-социална) идеология („ако не е Борисов, комунистите идат“), както видяхме от горните статистики, в пълно противоречие с реалните интереси и предпочитания на мнозинството българи. Ако в България днес действително имаше някакви макар и наченки на „демокрация“, то именно тия 76 % несъгласни щяха да определят накъде да върви България и кой да я управлява. А виждаме че съвсем не е така. Само веднъж статуквото се отказа да манипулира изборите по стратегико-тактически съображения и това беше на президентските избори. Президентските избори от 2016 г. дадоха известна представа за реалните настроения сред мнозинството от народа. 

Всъщност „демокрацията“ никога не е била дори и второстепенна цел на промените след 1989 г. Приказките за „демокрация“ при прехода от социализъм към капитализъм са били винаги най-чиста демагогия. Поне на мен това ми стана ясно още в краткия отрязък от време между първия син митинг на 18 номеври 1989 г. и началото на предизборната кампания на СДС в 1990 г. Истинската цел на промените около 10-ти ноември, 89 г. беше политическата власт на тогавашната служебна буржоазия да бъде трансформирана във финансова, да се нормализира тя по капиталистически като възпроизвеждаща се икономическа власт на малцинството. Т.е. нещо диаметрално противоположно на „демокрацията“. 

Прехода от социализъм към капитализъм не може и да бъде друг. Казано по марксистки, такъв един преход е „контрареволюция“, деградация от по-висшата към по низшата обществено-икономическа форма на управление. Или казано с други думи, от власт на социалистическата бюрокрация със значителна корупция, но и със силно фокусиране и съблюдаване на обществения интерес и публичния сектор – към власт на капиталистическата олигархия в служба на външни сили, с много по-мащабна корупция и без почти никакво внимание към обществения интерес и публичния сектор. 

Решаващото тук е характерът на властта. При хегемонията на болшевиките в Русия пазарните реформи на Ленин – и „временния“ му завой към НЕП през март 1921 г., и решението за НЕП „сериозно и за дълго“ няколко месеца по-късно не водят до промяна на обществения строй. Те са технически израз на невъзможността на болшевиките да продължават да управяват Русия, особено вече в мирно време, по сектантско-комунистически, т.е. по книжките, както не на шега опитват в началото. 

В първите месеци след октомври 1917 г. болшевиките съвсем сериозно мислят да премахнат парите и банките, армията, полицията и насилието. Предоставят на селяните сами да решават по съвест поземления въпрос и да хранят доброволно градовете, а на работниците сами да управляват фабриките и щедро да снабдяват селото с промишлени стоки, като в началото дори не се и поставя въпросът за национализация на фабриките. От фабрикантите и инженерите властта е очаквала да се поставят доброволно в услуга на работническото самоуправление и да му помагат с опита и знанията си. И отделни добри и съвестни хора наистина го правят. 

Яростната съпротива на капиталистите като класа обаче, на дворянството и духовенството, агресията на немците и Антантата, белият терор, човешката алчност и корист – и другите несъвършенства на „човешката природа“ – бързо водят до реакции на комунистическата власт като създаването на Червената армия, ЧК (първоначално замислена като „временна“ комисия за борба с контрареволюцията, саботажа – на капиталистите – и спекулата – т.е. пазара на дребно), до червения терор, национализацията на фабриките, „продразвьорстката“ (насилствената реквизиция на храни) на село, избухването на гражданската война… а по-сетне и до „разкулачването“, колективизацията и насилствената индустриализация и урбанизация на страната. 

Пазарните реформи на социализма в условията на политическото господство на „буржоазията“, както се случи у нас след 1991 г., водят до бърза смяна на обществения строй. Проф. Васил Проданов обаче нарича промените не „контрареволюция“, а „буржоазна революция“ по аналогия с английската буржоазна революция с първоначално криминално натрупване на капитали, заграбване на общински земи (у нас – на социалистически производтсвени фондове), гражданска война (у нас – виртуална), в която хиляди хора загиват не от куршуми, а от глад и липса на нормално здравеопазване, и, добавям, други милиони бягат в чужбина. 

Проданов проследява как у нас се реставрира старият капитализъм – чрез реституция, връщане на земята в реални граници, завръщането на старите буржоазни партии, преименуването на улици, преориентиране от дружба със СССР към васалитет към Германия… В същото време България попада в мелницата на новия стадий на развитие на световния капитализъм – неолибералния глобализиран капитализъм под американски контрол. Смяната на системата има гигантски деструктивни следствия за мнозинството, което се оказва неосъзнато оръдие в ръцете на малка група хора, заграбили принадлежащата на 9 млн. граждани собственост, чрез които обаче се реализират интересите на външни геополитически играчи.  

Макар българските философско-исторически опити за прехода от горния тип засега да са още далече по историческа задълбоченост и размах примерно от книгите на руските историци А. Пижиков и Е. Спицин, заслужават признание опитите да се говори за близкото минало не с интелектуално лекотонажния жаргон на „либерализма“, а с повече или по-малко строги научни средства. Те няма да спрат дотук и ще стават все по-централни за обществения ни дискурс. Полицейщината на герберския режим и опитите им за изкуствено налагане на антикомунистически дневен ред на обществото е израз не на друго, а на страха на олигархията от скорошното пробуждане на масите. Skandalno.net

Автор: Валентин Хаджийски, Skandalno.net

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: