Автор: Татяна Становая, Carnegie Politika 

„Убиха го все пак“ – това беше първата реакция на мнозина на новината за разбилия се в Тверска област бизнес самолет, на борда на който според Росавиация е бил Евгений Пригожин. Версиите за това какво точно се е случило със самолета могат да бъдат различни – нещастен инцидент или убийство и ако е второто – кой го е убил – западните служби, украинските слежби и или руските такива… Но всички тези версии не отменят главното – към края на август Владимир Путин вече нямаше никаква нужда от човека, когото два месеца по-рано публично бе нарекъл предател, забил му нож в гърба.

Преди два месеца много хора бяха шокирани да научат, че бунтът на вагнеровците е завършил с лична среща между Пригожин и Путин. Тогава ръководителят на „Вагнер“ получи не само привилегията да посети държавния глава, но и правото открито да му възрази вече след потушаването на бунта. Както пише Андрей Колесников от „Комерсант“, позовавайки се на разказа на Путин, присъстващите на тази среща командири на Вагнер кимали в знак на съгласие с предложението на президента да служат под ръководството на нов командир (Алексей Трошев), „а Пригожин, който седял отпред и не виждал реакциите на подчинените си, след като изслушал Путин, казал: „Не, момчетата не са съгласни с това решение“.

Тоест, Путин открито се е опитвал да постигне споразумение с бойното ядро на вагнеровците, без да влиза в конфликт с Пригожин. Защото в онзи момент президентът все още се е нуждаел от лидера на „Вагнер“, при всичките му грехове: за да осигури безпроблемното прехвърляне на вагнеровците под командването на Трошев, да ги принуди да върнат тежкото си въоръжение на Министерството на отбраната и да се преместят в Беларус – и всичко това без инциденти и глупости.

Затова на Пригожин му бе позволено да циркулира между страните, да посещава Русия, когато се налага, да изтегля активите си от страната в каквато посока пожелае. Това също така даде на властите време да направят инвентаризация на геополитическите активи на Пригожин – неговите ресурси, хора и връзки в страните, в които той присъстваше.

Разследването на руските служби е показало контакти, договорки със западните разузнавания и вероятно планиран заговор срещу Кремъл.

Привидното бездействие на властите след потушаването на метежа може би е създало илюзията, включително и у самия Пригожин, че конфликтът е туширан. Възможно е да е изглеждало, че като наказание за бунта ръководителят на „Вагнер“ е трябвало да изчезне от общественото внимание в Русия, но активността му в Африка и бизнесите му там ще продължат в координация с държавата. Обаче след като „Вагнер“ се премести в Беларус без скандали и конфликти, а властите се договориха поединично и на групи с отделните вагнеровци, Пригожин вече престана да е необходим. Мнозина днес считат Пригожин за герой, без да си дават сметка, че той е просто един бизнесмен, който печели стотици милиони и милиарди от кръвта на наети от него момчета за военни действия.

Днес е трудно да се посочи поне една причина, поради която Путин би се нуждаел от услугите на военния бизнесмен Пригожин дотолкова, че да го смята за незаменим. Инфраструктурата на „Вагнер“ в африканските страни и Сирия, в която служат между 200 и 250 хиляди бойци, може да бъде или прехвърлена за управление на държавни структури, или да й бъде назначено ново, лоялно към руската държава, началство. А инструментите за чуждестранни информационни кампании и саботаж (фабриката за тролове и медиите на Пригожин) отдавна са под контрола на руските служби за сигурност. Впрочем, те бяха създадени с държавни пари, а Пригожин само ги управляваше.

Без значение колко тясно навремето е работил Пригожин с ГРУ и президентската администрация, основният му raison d’etre е бил, че частните ресурси, свързани с държавните възможности, е трябвало да заменят властта там, където тя е неефективна. Путин дълго време не се противопоставяше на това и дори го облагодетелстваше по всички възможни начини, смятайки, че Пригожин не представлява заплаха и не е способен да се противопостави на държавата.

За самия президент обаче подобна концепция винаги е изглеждала отчасти губеща. При цялата склонност на Путин да поверява отговорни сфери на работа на свои сърътници (а Пригожин никога не е бил близък приятел), той винаги е имал особено благоговейно отношение към държавата, която той не може да си позволи да види слаба.

От началото на тази година Путин удвои усилията си да възстанови военната вертикала. На Пригожин беше позволено да завърши завземането на Бахмут, но военното командване започна да възвръща централното си място в системата. Сергей Шойгу и Валерий Герасимов бяха изведени на преден план. На вагнеровците беше предложено да подпишат договор с Министерството на отбраната, т.е. да се интегрират в нейната структура, запазвайки някаква частична автономност.

На самия Пригожин беше дадено да разбере, че всички въпроси вече трябва да се решават чрез Генералния щаб, а не да се обръща директно към президента или към ръководителя на неговата администрация. Това беше принципно решение на Путин, който, както стана ясно по-късно, просто е подценил Пригожин и степента на неговата дързост и самостоятелност, до която бизнесменът е достигнал през последната година и половина.

Последвалият бунт само ускори усилията на правителството да консолидира военната вертикала, т.е. централизацията. В рамките на военното ръководство всички автономни фигури бяха неутрализирани: Путин не се разправяше толкова със симпатизантите на Пригожин, колкото действаше в рамките на държавната логика – той се стремеше да сложи край на полицентризма в армията и да отстрани от важни позиции всички, които имаха претенции за автономност и прекомерни амбиции.

Сергей Суровикин, който очевидно е отстранен от поста си на командир във въоръжените сили, беше неутрализиран именно като „прекалил с играта“, което не означава непременно, че срещу него ще има наказателно преследване. И накрая, бунтът на Пригожин беше спусъкът, който позволи на ФСБ да се справи с „разгневените патриоти“: арестът на Игор Стрелков сложи край на ситуацията, при която властите избягваха конфликти с радикални критици на армията.

Начинът, по който очевидно е загинал Пригожин, дава основание да се подозира, че властите са искали нагледно да демонстрират как тя се оправя с предателите. Каквото и да се е случило в действителност, самолетната катастрофа ще бъде разчетена от елита като разправа и възмездие за бунта срещу властта. Някои ще се уплашат, но на мнозина ще се хареса: в консервативния лагер това ще бъде възприето като възстановяване на справедливостта.

Ултрапатриотите възприеха временната прошка за предателя Пригожин с възмущение и неразбиране, виждайки в това слабост не само на държавата, но и лично на Путин. Разбира се, много хора днес биха искали и юридическа справедливост: публичен процес срещу Пригожин, особено заради руските войници, убити по време на бунта му, при който обърна танковете срещу Москва. Но проблемът с подобен „цивилизован подход“, от гледна точка на Путин, е, че Пригожин имаше военни заслуги и симпатизанти, включително сред обикновените руснаци (макар и в качеството му на бизнесмен, който печели стотици милиони и милиарди от войната и кръвта). Да не говорим за вечното недоверие на президента към публичните демократични процеси и политическото шоу, в каквото един такъв процес би могъл да се превърне.

Така че дори смъртта на Пригожин да е просто съвпадение, Кремъл няма да е особено старателен в отричането на участието си, за да накара целевата аудитория да повярва във версията за жестока разправа. С това Путин укрепва руската държавност.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: