Много често законът и моралът вървят ръка за ръка. Но не винаги, не и в българския политически живот на Прехода. След опита за покушение над Доган, Законът безспорно обвини атентатора и застана зад жертвата. Но дали винаги е точно така и с Морала? В случая такова твърдение ще е вярно само в първата си част.

Този опит за покушение никак няма да остане в историята като успешен опит за легитимирането на саморазправата като начин за решаване на проблемите – тук властта, в частност съдебната система, със зъби и нокти ще се пребори срещу такова явление, защото то би засегнало всички, включително и най-вече – самата нея.

Но затова пък този опит за покушение ще остане в историята като неосъзнат извлек от жизненоважната чувствителност и реакция на обществото. Реакция в защита на необходимостта от постоянноподдържане на обществената памет. Реакция на непримиримост към системното нарушаване на Обществения договор, какъвто се явява Държавата, т.е. непримиримост към Неморалната политика. Това, което не можа да свърши българската журналистика и публицистика във времето на Прехода, беше заместено от първичното и зрелищно избухване на оправданата ненавист срещу зле прикритата байганювщина в съвременната българска политика. Поръчков или не – опитът за покушение в по-общ план отразява едно очаквано и неизбежно състояние на гражданското общество, което се формира като едни или други разнопосочни опити за освобождаване от натрупаното напрежение, в резултат от действията на политиците в последните 23 години. А Доган е един от символите на тези политици. Като философ, бивш затворник и агент на ДС той е определен и допуснат като удобна фигура, „достойна” да се нареди между архитектите на българския Преход, който обаче се оказа преход към Българската Псевдодемокрация.

Какво имам предвид. ДПС (и Доган) беше най-дълго във властта в този период от всички партии – цели 10 години. Хиляди злини – с активното участие на политиците – бяха извършени в България през това време. Например, вместо нормален процес на приватизация се извърши буквално разграбване на държавата. От очакваните 40-50 млрд лева се събраха едва 3 млрд. Организираният фалит на банковата система направи бедняци по-голямата част от средната ни класа. А в същото време с този трик от страната се изнесоха десетки милиарди, които след време се вкараха отново, за да узаконят новите-стари велможи. Организираната престъпност и горните етажи на властта се сляха в една олигархия. Битовата престъпност е оставена от властимащите умишлено да се вихри, за да се поддържа страхът и несигурността у населението, за да е в сила феодалният принцип „Разделяй и владей”. Участник ли е Доган със своите действия и бездействия в този процес, играе ли важна роля в него, носи ли някаква вина – отговорете си сами.

Но бумерангът на враждебните, зловредните и противообществени деяния на властимащите се завъртя (като в романа „Абсолютната власт” на Дейвид Балдачи) и се завърна, за да се забие в своите инициатори. А примери за такива деяния много. Те нямаше как да останат скрити, но оставаха безнаказани. Така развращението и цинизмът на властта се самоподхранваха и избуяваха още повече. Ще цитирам най-ярките изказвания в това отношение на самия цинично-откровен Доган: „Вижте, в цял свят, като започнете от Америка до Япония, всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми… Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик, сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са… или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка.” (Шоуто на Слави, 2005 г.). Или: „Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата” (Пред избиратели в с. Кочан, община Сатовча, 2009 г.).

Тези изказвания сигурно се струват съвсем нормални на средностатистическия български гражданин, защото той нито има изградена представа за принципите на демокрацията и на свободното пазарно стопанство, нито пък има изострени сетива за тяхното нарушаване. И всичко това е постигнато с осъзнатите усилия на обскурантизма, кьорфишеците и лъжливата пропаганда, проповядвани и практикувани от политиците, и от техните верни слуги – масмедиите. Ефектът обаче е временен. Историята няма да допусне един народ да бъде лъган дълго време…

И така – трябва ли да отправим и морално обвинение срещу похитителя? – Несъмнено – да! Не бива да се отричат хилядолетните постижения на цивилизацията. Но трябва ли в гореописаната обстановка да защитаваме жертвата, като й даваме своята морална подкрепа? Аз определено не мога да извърша такова лицемерно деяние.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: