– Представи се с няколко думи…

– Казвам се Сибин Майналовски, на 38 години, от Стара Загора, понастоящем живея в София. Работил съм като журналист и графичен дизайнер. Пиша от близо 15 години, като в последните пет години активно поддържам Интернет-блог с моите разкази и миниатюри.

– А как се съчетават журналистиката и фантастиката? Журналистът трябва да пресъздава истината, а фантастът живее в собствен измислен свят…

– В интерес на истината фантастиката, фентъзито и ужасите при мен дойдоха първо, чак след това в живота ми навлезе журналистиката. Започнах да чета фантастика едва ли не от първи клас, четях всеки ден и всяка нощ, предимно на руски, защото това бе начинът да се сдобиеш с качествена литература тогава. Не че нямаше добри преводни заглавия, но навремето да се запознаеш с пълния Шекли, Азимов и Стругацки означаваше да знаеш перфектно руски.

– Защо тогава в разказите ти повечето герои са с англоезични имена?

– Защото в последните 20 години русофобията в България накара младите да намразят руския. Сега всички масово четат, меко казано, не твърде качествените английски бози от рода на Дж. Р. Р. Мартин, но на пръсти се броят тези, които знаят кои са братя Стругацки, Кир Буличов, Иван Ефремов… Така че това е несъзнателна проекция на епохата, в която живеем – англоезична до мозъка на костите…

– Какво могат да очакват читателите от книгата ти?

– 24 разказа в различни стилове – чиста научна фантастика в стил Айзък Азимов (даже имам една история, която е реверанс към Маестрото, лека му пръст), фентъзи в хумористичен стил (Ламята Спаска, която се явява на кастинг за главен герой на фентъзи роман), рафиниран ужас в стил Стивън Кинг и Дийн Кунц… Всеки любител на некомерсиалните жанрове ще намери по нещо за себе си. В книгата няма нито влюбени вампири, нито тонове главни герои, чиито имена не можеш да запомниш, нито пишман-философстване. В книжката са включени два разказа, които се публикуват за пръв път – няма да ги откриете нито в Интернет, нито в електронните книги, които издадох преди година. Като бонус за читателите е включен и разказът ми „Мракът и дъщеря ми“ – произведението, което читателите в Интернет определят като български разказ на ужасите №1.

– Пълна измислица ли са разказите ти или в тях има зрънце реалност? Защото, съгласи се, притеснително е да четеш разкази на ужасите и в тях да се крие нещо истинско…

– Борис Пастернак е казал: „Книгата е кубическо парче гореща димяща съвест“. Не мога да не се съглася. За да напишеш разказ, първо трябва да си го изстрадал. Щастливите хора не пишат качествено. Разказът не е нещо, което сядаш и го натракваш за ден-два по задължение. Но мога да успокоя всички, че не съм убивал или осакатявал никого в истинския живот, правя го само на хартия (смее се).

– Има ли поле за изява на младите фантасти в момента в България?

– Зависи. Интернет бъка от поле за изява – безплатни хостинги, блогове, лични сайтове… всеки е свободен да пише каквото си иска, да го публикува където си иска и да го предоставя на когото си иска за четене. Виж, с книгите ситуацията е по-друга. Ако не пишеш за „лъскави вампири“ или нещо друго, което малките момиченца да четат в паузата между две екскурзии в мола, лошо ти се пише. Книгоиздаването е бизнес, а малцина са авторите, които едновременно с това са и добри бизнесмени… или поне познават добри бизнесмени. В тази връзка бих искал да благодаря на Издателска къща „Без цензура“, издател на югозападния таблоид „Топ Преса“, която повярва в мен и реши да рискува с издаването на моята книга. Без тях нямаше да зарадвам читателите си.

– Уверен ли си в успеха на книгата си?

– Е, пълна гаранция за успех има само Толкин (смее се)… Искам ми се да вярвам, че ако само половината от тези, които редовно четат блога ми „Магьоснически мисли“, си купят „Сянката“ (така се казва моят сборник), ще видим и допечатка, и второ издание… Времето ще покаже.

– Сигурно мразиш този въпрос, но… Откъде черпиш идеи за тези толкова разнообразни както по стил, така и като послание разкази?

– Когато питат Стивън Кинг подобно нещо, той обикновено се измъква – казва: „Ами купувам ги от едно магазинче на Мейн Стрийт“ или нещо такова. Огромна част от разказите ми са основани или на действителен случай, или на някакво толкова разтърсващо преживяване в личния ми живот, че просто е нямало как да не седна и да не го пресъздам на хартия. „Шерше ла фам“ – „Търсете жената“, казват французите… В моя случай това са много жени, много разочарования, много предателства и много болка, изляла се на белия лист под формата на разказ или есе.

– Би ли искал да „поздравиш“ някоя от тези жени специално?

– Не, затова книгата ми няма нито мото, нито посвещение. Всички те, макар и по различен начин, са ме наранили еднакво силно. Така че ако някоя от тях чете книгата ми и се припознае в някоя от героините – чудесно, успял съм да постигна някаква форма на изкупление от тяхна страна, ако ще и малко да е.

– Планове за бъдещето?

– Оскар Уайлд е казал: „Животът е това, което се случва, докато кроим планове за обратното“. Затова избягвам да си правя планове. Трябва да се живее ден за ден, да вдигаш наздравица всяка вечер за това, че си оцелял след поредните 24 часа страдание… и да пишеш. Писането освобождава. Четенето също.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: