Димитър Иванов е последният началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС. Роден е през 1951 г. в София, завършва история в Софийския университет и Школата на МВР в Симеоново. Има и два доктората – по история и по икономика. Работи в Държавна сигурност от 1976 до 1990 г. От 1991 до 1996 г. е генерален директор и вицепрезидент на „Мултигруп“. Бил е сред най-близките хора на Илия Павлов. Председател е на фондация „Арете“ и на националния клуб „Стефан Стамболов“. Преподава психология на лидерството в УHCC.

– Господин Иванов, вие се пенсионирахте. Тавана на пенсията ли взимате?
– Не, оказа се, че имам 15 години и половина стаж в МВР, които ми се броят, но се пенсионирах не като служител на МВР. Когато ме уволниха, нямах 40 години. Плащах си осигуровки след това, но накрая се оказа, че в годините, когато бях в „Мултигруп“, Илия Павлов ме е водил в „Мултигруп Швейцария“, а не този в България. Тук бях най-високоплатеният частен мениджър в държавата.

В България получавах 42 000 лева заплата и отделно имах годишен договор в Цуг, Швейцария. Там взимах колкото американския президент – 276 000 долара годишно. Но преди около година, като дойде време да се пенсионирам – Илийчо вече беше отлетял, а с него и осигуровките – се оказа, че последните 3 години преди да напусна „Мултигруп“, не съм осигуряван през цялото време. Бил съм и на граждански договор! На Илия номерата. (Смее се.)

– Как е създадена всъщност „Мултигруп“? Нали е направена като кооперация още 80-те години?
– Това са различни неща. През 1988 г. Илия Павлов събра общо 7 човека – толкова изискваше Законът за кооперациите, и направи кооперацията „Мултиарт“. Тогава кооперациите се управляваха от Централния кооперативен съюз. И те питат: какъв е този тука, който ще прави кооперация? Не дават на Илия съгласуване, за да може да я регистрира в съда. Запознал се с Костадин Чакъров, който беше съветник на Живков, и го помолил да го запише в приемния ден на Тодор Живков. Всеки петък ходи и чака да го приемат. Накрая един петък Живков уморен питал Чакъров има ли още хора. Нашият си казал, че сега е моментът, и вкарал Илия. Тогава Илия е на 28 години – младо чаровно момче. Влиза и казва: „Другарю Живков, искам да направя кооперация, а не ми дават“. А Живков му отговаря:

Как така не ти дават Аз съм бил кооперативен деятел. Ти знаеш ли ролята на кооперациите? Обясни ми как не ти дават“. Илия е подготвен и веднага му казва: „Ще ви обясня. Вие, като юрист, веднага ще разберете“. Тато, както си дремел, изведнъж скочил: „Какво каза?“. Илия му повторил, че той, като юрист, веднага ще схване същността на проблема. И тогава Тато го погледнал и казал: „Коста, я го води това момче в ЦКС и веднага да му регистрират кооперацията“.

В началото дейността на „Мултиарт“ беше търговскопосредническа в областта на изкуството. Организираше и уреждаше изложби зад граница, извеждаше танцови и певчески колективи. След 1990 г. под това главно взе да се разбира извеждане на балерини, танцьорки и проститутки.

– Имали я още „Мултиарт“?
– Да. В момента търгуват с алкохол – внос и износ.

– С какво се занимаваше Илия Павлов преди това?
– Работеше в „Българско видео“ – търговско-производствено обединение към Министерството на културата. Театрите и Киноцентърът, „Българска книга“, „Пластични изкуства“ и „Българско видео“ всъщност бяха обединение към Комитета за култура. Илия е работил там като завеждащ протокол – нещо като момче за всичко Тича напред-назад, но това му беше дало много възможности, защото познаваше много хора в страната. Имаше контакти, беше се очупил. Когато прави „Мултиарт“, фактически той приватизира част от дейността на „Българско“ видео“, понеже след 10-и никой не се занимаваше с тази работа.

– Как се запознахте с него?
– Тогава бях от другата страна. Бях в ДС, когато получихме сигнал, че Илия Павлов е извършил злоупотреба със средства на Гръцката комунистическа партия. Тези средства са дадени от гръцките комунисти за радио-телевизионен център на тяхната партия. Идва тук техният генерален секретар и моли Тодор Живков за помощ с проектирането, защото ние все пак имаме държавни радио и телевизия. Тато веднага се съгласил, даже предложил да им подарим проекта. Но те имат пари и са готови да платят. Става дума за 50 000 долара. Сключват договор с телевизията. Парите се превеждат, но в това време Илия прави „Мултиарт“ и привлича там главния инженер на телевизията Христо Недялков, който направо отишъл в кооперацията с проекта от гръцката телевизия. Илия усвоява парите чрез „Мултиарт“, вадят някакъв готов проект и го дават на гърците. Любомир Павлов, който дотогава е завеждащ „Култура“ към ЦК, е назначен за шеф на радиото и телевизията, обаче се усеща, че държавата е измамена и звъни на Григор Шопов, който ръководеше Държавна сигурност, да му се оплаква. Тук вече се включвам аз, защото Шопов ме извика и ми каза, че трябва да се изяснят нещата. Разговарях с разни хора от телевизията. Но накрая заключението ми беше, че няма престъпление. Просто отдел „Култура“ на ЦК не е проявил контрол. В същото време трябваше да се ходи до Испания. През 1989 г. искаха спешно становище за Симеон – има ли политическо бъдеще. Ако се върнев България, какви сценарии биха се разиграли.

В тази задача реших да използвам като прикритие Илия и „Мултиарт“. Точно тогава те извеждаха наш ансамбъл за народни танци за участие във фестивал в Толедо. Тогава се запознах с него. Той беше много отворен Не знаеше за какво отивам в Испания, но веднага ми направи визитки на мениджър, 2-3 справки за кооперацията, за ансамбъла и т.н. Забелязах, че ме наблюдава с подчертан интерес, но не прояви никакво любопитство. Нито ме пита за какво отивам, нито нещо друго.

– И как започнахте работа при Илия Павлов?
– През 1990 г. ме уволниха, взеха ми отдела и професията. Останах с една кола и едно тесте талони за бензин. Няма отдел, няма нищо. Един кабинет в министерството в центъра на София. Седях си на бюрото, на което никой не ме търсеше и телефонът не звънеше. Един ден един от телефоните звънна. Вдигам. Обажда се Георги Петков от „Мултиарт“ и ми казва: „Понеже ние няма как да дойдем при теб – няма да ни пуснат в министерството, що не вземеш да дойдеш ти при нас. Ще те черпим едно уиски. Ние сме на ъгъла срещу френската гимназия“. „Кои сте вие?“ „Аз и Илия Павлов.“ Излязох от министерството и отидох. Качвам се горе, а те държат един апартамент – стая, хол и кухня. Кабинетът на Илия беше в кухнята. Сядаме да говорим сериозно. Той се обръщаше към мен на „Вие“. Проучил въпроса отвсякъде, знаеше, че аз съм го проучвал. Казва ми, че има нужда от мен ако искам да отида да работим заедно. Отговорих му: „Не мога. Аз съм държавен служител. На мен психологията, мисленето и моралът ми са други. Не мога да дойда да работя при теб като частник“. Благодарих му и си отидох. Това стана през пролетта. Лятото трябваше да закарам дъщеря си на морето при майка й и братята й. Отивам да си взема служебната кола, която беше паркирана до министерството на един служебен паркинг на МВР. В този ден разбрах какво ни чака в бъдеще в държавата. Нямаше го предното стъкло на служебната „Лада“ на паркинга на МВР.

Предния ден се беше обаждала секретарката на Илия, че той иска среща. Хрумна ми да му се обадя и да поискам предно стъкло. Той обаче пристигна сутринта с мерцедеса – „японка“, отровно зелена. Сега никой няма да я погледне. Сам си я караше и ме закара до морето с дъщеря ми. Но нали имаше връзки в „Аполония“ – в Созопол пратил жена си Дарина, запознаха се с цялото ми семейство. И пак започна да ме убеждава да работим заедно, а аз не исках. Чак на третия път, когато окончателно ме уволниха, се съгласих и работихме заедно 6 години.

– Как се държеше Илия Павлов с вас?
– След всичките тези години мога да кажа, че не съм имал по-добър партньор.

В чисто човешки смисъл. Той не беше любопитен и завистлив, не беше интригант. Не гонеше карез. Дълго време се учеше. Все ходеше под мишница с една кожена чанта, пълна с тефтери. Походката му беше малко борческа и беше много интересен. Винаги беше изтупан със скъп костюм, риза, вратовръзка, лъснати челици, изгладен панталон и с тази чанта. Водя го по министерства, по големите предприятия да го запознавам с различни хора. Той сяда чинно, говори си с човека, вади тефтера, записва си.

– Вие как станахте вицепрезидент?
– Окончателно ме освободиха и от резервния щат. Никой не искаше да се срещне с мен, никой не ми обяснява. Хванах се с един мой стар познат, който въртеше много интересна търговия – изнасяше карамфили за Унгария, а внасяше кафе машини и апарати за бира. Така започнах да работя. Един ден отиваме в Казанлък по бизнес. Както се мотаем, срещаме Дарина Павлова. След малко цъфна и Илийчо. Запозна се с моя човек и започнаха да си говорят. Като се прибрахме в София, дойде и предложи на партньора ми да направят съвместна фирма, в която да участват с по 50%. И му предложи на мен да ми дадат 10% и да я управлявам. Моят човек се съгласи. Илия даде на Бойко Драганов да регистрира фирмата. Това всъщност беше „Арес“. Името беше от мен и бях управител. Докато я регистрират, минаха 6 месеца. Накрая, като я регистрираха, се оказа, че е 100% собственост на Илия.

Моят приятел се обиди, защото го измамиха, а аз останах на работа в „Арес“. Но казах на Илия, че първите 6 месеца ще си остана в моя офис. Да ми даде 2000 лева оборотен капитал и ако му трябвам, да звъни по телефона и да се виждаме.

През тия шест месеца идва един ден Андрей Луканов. Закъсали и ме вика да помагам. Отиваме в албанското посолство. Правителството имало договор с Албания за голяма сделка – електроенергия от Албания срещу сирене от България. Нашата страна не може да си изпълни задълженията. Луканов ме води в кабинета на посланика – Башким Рама, който беше голям образ, и си тръгва. Посланикът ми казва: „Аз, Башким Рама, ако не достави сирене Албания до избори, те режат на Башким Рама главичка. Кажи колко пари искаш? Ще ти открием сметка в Италия, Швейцария“. Пък аз съм частник. Как ще даваш подкуп на частник?

– И успяхте да изпълните договора?
– Тогава ние бяхме още с манталитета на военна организация и за 45 дена изнесохме 1700 тона сирене от България за Албания. С какви ли не камиони – текезесарски, молотовски.

Само от разликата спечелих 7 милиона лева. Илия, като разбра, ме направи вицепрезидент на „Мултигруп“. Казвах му, че не искам. Първите 3 години все си мислех, че държавата ще осъзнае, че е допуснала грешка, като ме е уволнила от служба. Години наред се надявах да ме върнат в системата. Даже накрая, като се разделяхме през 1996 г. с Илия, той още не проумя-, ваше как след толкова години аз още не можех да разбера, че нашата държава я няма. „За какво жалиш?. Какво искаш? Ти трябва да работиш за групировката, не за държавата. Тя сама да се оправя“, казваше ми.

– Защо всъщност реших те да напуснете Илия Павлов?
– „Мултигруп“ вече беш изградена и си вървеш сама по пътя. Не съм бизнесмен и търговец, Мога да организирам, да ръководя, да контролирам, да създавам нови контакти.

Но не и да извършвам непосредствен стоков бизнес или в областта на енергетиката. Освен това с приватизацията в „Мултигруп“ дойдоха друг тип хора. Чисто идеологически те изповядваха други идеи и ценности. В същото време медиите започнаха да ни противопоставят един на друг с Илия. Тогава се пишеше „Илия Павлов е борец“, „Илия Павлов е завършил ВИФ“, „Димитър Иванов е човекът, който ръководи „Мултигруп“, и т.н. Илия влиза в кабинета ми с вестник в ръка и казва: „Добре бе, какво е това нещо? Виж какво пише тук. Само ме обиждат – бил съм борец, тъп, баща ми бил кръчмар. Ти да си говорил с някого, да си казвал нещо?“. Не съм. В един момент Илия започна да се дразни. Плюс това конкуренцията провеждаше активни мероприятия. Имало е случаи, в които Илия да ми каже: „Оправи се с твоите хора – бившите от ДС. Плашат ме с теб, че ти си щял да ми направиш това и това“. Успокоявах го – нали ние си знаем кое как е. Парите са си негови, компанията е негова. Дори да управлявах в негов ущърб, той решава – уволнява ме и въпросът приключва.

Стигна се така до един ден, когато бях дал поредица от интервюта за Ана Заркова. Бях изразил някои несъгласия с масовата приватизация. Бях казал, че България е малка и бедна държава, че бизнесът трябва да бъде социално ориентиран и да имаме трайни социални ангажименти. Илия се ядоса. Бяхме на заседание на управителния съвет и той ми каза, че искат да ме освободят от поста вицепрезидент. Аз казах: „Добре, напускам“. Той не искаше да напускам, но да не съм бил първото лице. Взех един лист от масата и написах оставка. Прибрах се в кабинета. След малко идва Илия и ми казва: „Защо сега искаш да правим цигании? Ти не можеш така. Твоите деца са като мои деца. „Мултигруп“ не е плод-зеленчук – да влизаш и да си излиззш, когато искаш“. Не ме пуска. Не ми дава трудовата книжка. В крайна сметка се разбрахме, че аз си отивам в „Арес“. Уговорихме се 3 месеца да не се виждаме и всеки да си помисли. Точно на третия месец му изпратих шофьора с написана вече официално молба за напускане. След половин час шофьорът се върна и ми донесе трудовата книжка. Всичко беше попълнено, оформено и така се разделихме. Никога не сме се карали. Даже през последните 1-2 години преди да го застрелят, се виждахме и си говорехме. Той се подхилкваше, но личеше, че не му вървят нещата.

– Имате ли версия кой го застреля?
– Това е сериозна работа. Да кажеш нещо, значи да обвиниш някого. Имам версия. Бил съм оперативен работник, мога ли да нямам. Освен това съм работил с този човек. Познавам го из основи. Илия беше способен на много неща, но до една граница. Той беше много чаровен и харизматичен. Имаше уникален подход към хората и умееше да общува с всеки. Секретарката му Мелита беше на 20 години и му говореше на „ти“. Охраната му бяха двама офицери от УБО – Янко и Жоро. С тях се държеше като с приятели. Позволявал съм си да го пляскам зад врата най-приятелски. Той печелеше симпатия.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: