Жалба до общинската комисия по обществен ред и сигурност в Бургас хвърлила в смут местните депутати, разказаха съветници. Общинарите се раздвоили по казуса – самотна жена, 26 котки и 12 възмутени съседи. Проверка на място показала, че Василка наистина се грижи за над 20 мяукащи животинки, а от дома й се носи неприятна миризма. В същото време обаче това не нарушавало нито едно от Наредбата за обществения ред в града.

Първото коте прибрах преди четири години, обясни жената. Сама съм, няма никой в къщи, дето се казва нямам ни дете, ни коте, но сега вече котета колкото искаш. Пенсионерка съм и имам нужда да се грижа за някого. Мислех да си купя пудел или кокершпаньол. Тогава видях Рики. Деца от близкото училище го бяха хванали и се опитваха да му вържат каишка. Той мяучеше отчаяно, сякаш плачеше бебе. На зная откъде намерих сили, разбутах децата и взех котето. Така у дома се настани първия ми квартирант. Вторият Коко пак го спасих от истински ужас. Нямате представа какви са сегашните малчугани. От тези филми, които ги дават по телевизията, са станали толкова жестоки…Бяха взели пирони и се мъчеха да заковат лапичките на Коко на едно дърво. Искаха да го разпънат кръст като Христос. Котето пищеше. Намесиха се и други хора. Спасихме мъничето, а аз го прибрах вкъщи.

Така се започна. Като видех нещастно и самотно животичнче на улицата , го вземах. Струваше ми се грях да го оставя. Пък и смятах, че правя добро. Само че започнаха неприятностите. Съседите не харесваха моите животинки. Не им харесваше не само, че мяучат от време на време, а и миризмата на варени пилешки крака или глави или варена риба. Зная, че купувах евтини, а понякога и поразвалени неща. Но с една пенсия какво мога да направя? Гладни ли да държа котенцата?

А те са толкова милички. Никога къщата и животът ми не са били по-пълни. Усещат, когато не съм добре и се сгушват в мен. Те ме излекуваха и от грип. Докато ме тресеше от температурата, те се наредиха от двете ми страни и с телата си ми предаваха своята топлина. За няколко дни ми мина. Дори ядоха само натопен хляб във вода. Нямах сили да им приготвя друго.

Сега съседите искат да ги изхвърля на улицата. Заплашват ме с всякакви инспектори, с глоби и дори и със съд. Аз чувствам котетата като мои деца. Може ли някой да изхвърли детето си на улицата, понеже като плаче или пълни пелените пречи на съседите?

Василка подсмърча тихо и гали няколко котки едновременно. Те я гледат с предани очи. И докато говорим , а животните се отъркват в краката ни, изведнъж миризмата сякаш изчезва. Остава само една жена обградена в пъстра мъркаща компания.

А съседите няма да спрат. И щастието, което Василка е намерила след толкова години, някой ще посегне и ще й го вземе. Така е в живота. Не можеш да имаш всичко. Но тя още те го знае и прокарва радостно ръка по гърбовете на любимците си. Те я награждават с тихо и благодарно мъркане.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: