Цирковият акробат Енчо Керязов, родом от Ямбол, е един от последните мохикани, които поддържат славата на България в това изкуство. Графикът му е като на оперните певци – зает с години напред. Негови поклонници са Арнолд Шварценегер, принцесата на Монако, лидерката на Германия и Европа Ангела Меркел, както и хиляди обикновени зрители. Макар и суперзвезда, артистът е от скромен по-скромен, какъвто винаги е бил. Това не значи, че не си знае цената. Още като дете искали да го откажат от акробатиката, но той даже насън, бълнувайки, заявявал, че това ще е призванието му. През 2012 г. във Виена бе издадена пощенска марка неговия лик.

– Няма да е пресилено да се каже, че сте един от най-успелите българи в момента в чужбина. Търсен ли беше този успех от вас?
– Никога не съм търсил какъвто и да е друг успех, освен този да се харесам на публиката. Не съм мислил за никакви заплати или договори. Бях с ясната представа, че публиката командва парада, колкото и странно да звучи. Знаех, че имам ли публиката, всичко Друго ще дойде много бързо.

– На 6 години са ви казали, че няма да ви бъде в акробатиката?…
– Да, точно така. Треньорът не искаше да ме остави в залата. След бърза проверка на моите възможности, каза на майка ми, че не ставам за акробат. Но аз бях много настоятелен. Хиляди молби – и ме оставиха в залата.

– Срещали ли сте го след това този треньор?…
– С този същия треньор тренирах повече от 10 години. Той ме обичаше като свой син. С него постигнахме големи успехи, станах майстор на спорта и две години бях в мъжкия национален отбор по акробати-ка.

По-късно аз започнах в цирка, не бяхме се виждали години. Миналото лято се срещнахме това беше много емоционална среща. Няма да ви разказвам подробности, защото разговорът ни беше много личен и искам така да остане. Но аз му зададох същия въпрос. Как така е преценил, че не ставам? Неговият отговор беше много кратък: „Ти, Енчо, нямаше никакви качества. Но само след година разбрах, че ще станеш голям акробат“. И ми разказа как съм бълнувал, като съм спал. Веднъж на спортен лагер аз и той бяхме настанени в една стая. Една вечер съм започнал да бълнувам: „Стойки, стойки и само стойки!“. „Тогава – каза ми той – се разплаках, не можех да повярвам, че на едно малко момче, тогава на 7 години, може само това да му е в главата.“

Много е важно някой да запали огъня когато има искра. Скоро едно момче в Ямбол ме срещна и ми каза: „Не мога да повярвам, че оня дядо с колелото от квартала ви е учил на акробатика“. Оня дядо с колелото се казва Георги Плочев и искам да му благодаря!

– Родителите ви са учители. За тях вашата спортна кариера не беше ли отклонение от някакъв друг техен замисъл за вашето бъдеще?
– Ох, това беше друго изпитание. Моите родители никога не са си мислели, че ще продължа толкова далеч с акробатиката. Когато стана време да влизам в спортно училище, никак не бяха съгласни. Имахме много сериозен разговор. Една голяма приятелка на моите родители беше учителка по химия в спортното училище, тя също много помогна да убедим баща ми. Много съм им благодарен, че ме оставиха да следвам собствената си мечта. Тя ме отведе до невероятни места и ме срещна с още по-невероятни хора.

– През 2012 г. бяхте в САЩ по личната покана на Арнолд Шварценегер?
– Връзката се осъществи още през 2009 г., но за съжаление датите на Арнолд фестивала съвпадаха с моя игрален сезон в Германия и не можех да отида. Тази година игралният ми сезон започна по-късно и веднага ги уведомих за това.

Получих официално покана от Арнолд а самото уговаряне за подробности около моето участие водих с Джим Лоринер. Той е голям приятел на Арнолд още от 1969 г., когато Шварценегер печели първата си голяма титла – Мистър Юниверсъл.

– Премерихте ли си бицепсите с Арни?
– На Арнолд друго му е по-впечатляващо от бицепсите. Той е успял за един живот да стане велик спортист, мегазвезда в Холивуд и по-късно губернатор на щат. Не съм много сигурен, но мисля, че няма друг човек на планетата с подобни впечатляващи постижения в живота си.

– Мислите ли си често за дебюта с Вашия индивидуален номер, който е бил през 1996 г. в провинциален български град?
– Много рядко, повечето гледам напред. За мен е важно какво ще се случи, а не какво се е вече случило. Първото ми участие беше на центъра на Свиленград, на празник на града. Помня го много добре.

– Защо в годините на най-голяма разруха в българския цирк вие успяхте да вървите към личния си възход?
– Много ми беше болно, че всичко, което е създавано с години, се руши и това е необратим процес, който никой не може да спре. Затова започнах да се интересувам кое върви напред, а не кое се съсипва. Знаех, че циркът навън се развива и поема в една съвсем нова посока. Успех не се постига с вайкане, а с постоянство – това е ключът, ако трябва да употребя една дума.

– По колко тренирате?
– Тренирам всеки ден по 4 часа. Два сутрин и два вечер, но при моята работа много е важно не само тренирането, а и всичко, което правя през деня. Всичко се върти около моята работа: репетиция, почивка, представления, почивка, фитнес.

– Липсва ли ви нещо в ежедневието?
– По принцип нищо не ми липсва, правя това, което съм мечтал да правя. Ако можеше нещо все пак да си пожелая, то ще е повече свободно време за моите деца.

– Какво ви е пречило най-много?
– Не се сещам нещо да ми е пречило.

– Интригите в тези среди как ви подминават?
– Нямам време за това, не знам да има интриги около мен. В кариерата си съм гледал да бъда етичен и точен спрямо колеги и контрагенти, затова имам тяхното безусловно уважение, което между другото е взаимно.

– Лесно ли стигнахте със съпругата си до решението тя да се откаже от манежа?
– Мисля, че нещата се случиха съвсем закономерно. След като решихме да създаваме семейство и да имаме деца, нямаше друг начин. Единият трябваше да ражда и решихме да е тя (смее се – б.а).

– Откога сте семеен?
– От 2000 г.

– Синовете ви са участвали в немско риалити за таланти. Вие ли ги подготвихте?
– Не, моята съпруга се занимава с тях. Аз винаги се интересувам как върви репетицията и ако има нужда, и аз се включвам, но рядко. Жена ми се справя.

– Били сте на рождения ден на Ангела Меркел. Странно ли ви беше?
– Аз разбрах в последния момент, че ще бъда част от изненадата за рождения ден на Канцлера. Час преди да изляза на сцената, ми направи впечатление, че има прекалено много хора, напрежение, суетня… И попитах какво става човек от охраната, а той на лист ми показа нейното име.

Собственикът на най-големия развлекателен парк в Германия й беше подготвил шоупрограма за подарък. Имаше балет, естраден изпълнител и аз. След това имаше коктейл. Мисля, че беше много скромно.

– Кое и къде беше най-рискованото ви изпълнение?
– Всеки ден рискувам, но след толкова много репетиции, съм изключително уверен в това, което правя. Рискът е мой избор, това ми е работата.

– Имали ли сте мигове, в които сте си казвали дотук бях?
– Имал съм. Но само веднъж! Това се случи, когато се събудих в болницата след операция на лявата ръка. Бях объркан, тревожен…

Но наистина беше само моментно състояние на отчаяние. Само ден след операцията в австрийско списание излезе статия, че съм паднал и едва ли ще успея да се върна на манежа. Получих веднага имейли от няколко места, с които имах вече подписан контракт. Казваха: „Съжаляваме за случилото се, но ние сме длъжни да ангажираме друг артист, защото не сме сигурни дали ти ще се възстановиш до този период“.

Никога не съм бил по-мотивиран, отколкото бях тогава! Започнах веднага да тренирам, направих си фитнес програма така, че да тренирам колкото може повече части на тялото, макар и с гипса. Жена ми беше постоянно с мен, ние не се съмнявахме, че ще се върна. От тази травма научих много.

– Виждали сте отблизо принцесата на Монако. Дали е мечтала за нещо повече от служебно познанство с вас?
– Ех, тази принцеса! Не, не, няма такова нещо. Аз спечелих уважението й с представянето си на този престижен фестивал. Тя е страхотен човек, влюбена в цирка. Имах възможност да разговарям с нея, когато бях гост на фестивала през 2011 г. Попитах я ако трябва тя да си направи цирков номер, какво ще избере. Тя: „Много обичам слоновете, като малка съм яздила кон, мога малко акробатика, а баща ми винаги ми е казвал, че ако стана клоун, ще съм много успешна. Така че ще направя комично-акробатична дресура на слонове.

Питах я какво й харесва в цирка. Отговори: „Всичко! За мен циркът е магия, когато светне осветлението и номерът започне. Харесват ми хората, истински са. Всички артисти тук са от различни държави и култури, но си помагат, отиват до своя предел, за да забавляват публиката. Това е прекрасно. Мисля, че това липсва на света сега – ти да се лишиш от нещо, за да зарадваш другия“.

Каза ми също, че още щом вляза, вече излъчвам невероятна сигурност и изглежда толкова лесно, но от личен опит знаела, че не е така и че всичко това са години упорит труд.

Разговаряли сме и за нейното участие в дарител-ски кампании. Аз й казах, че съм основал фондация и в екипа съм събрал хора, с които страшно много се гордея. Обсъждали сме евентуално съвместни дейности. Тя е човек, с когото може да се смееш и в същото време да разговаряш за сериозни неща. Горд съм, че я познавам и че съм сред уважаваните от нея циркови артисти от цял свят.

Щом застанах до Арни, си спомних как събирах стотинки от отпадъци, за да гледам филмите му.

За мен беше като на сън. Спомням си, когато гледах за първи път филма „Конан варварина“ във видеотеката. Билета тогава беше 30 стотинки, имах пари само един път да гледам филма, а исках пак. „Пари повече за филми – не!“, каза баща ми. Какво правя аз – в една стара тенекия от сирене започнах да събирам стъкла и да ги предавам на вторични. Тогава се строеше в нашия квартал и аз събирах къде счупени, къде аз чупех стъкла… Но филма го гледах още 5 пъти. После като дойде панаир в града, си купих календар с Арнолд и го сложих на библиотеката, там се слагаха ма времето най-ценните неща.

Ако някой ми беше казал, че един ден ще мога да говоря с този човек, със сигурност щях да го взема за луд. Сега какво стана! Показах номера си пред него, имахме с моето семейство покана за VIР парти след откриването, където той и още много известни политици и спортисти присъстваха. Срещнах се лично с него!

За мен това беше незабравимо преживяване! Има неща, които са по-силни от хиляди думи. Това, което никога няма да забравя, е, че той след моето изпълнение ме аплодираше, станал на крака!

Зад кулисите, когато за пръв път се видяхме, беше много обикновен, истински, както всички големи хора. Стисна ми ръката и ми каза: „Невероятно! От толкова години организирам този турнир, но не съм виждал цялата зала да аплодира някой на крака! Искам да те поканя следващата година отново и ще се радвам, ако те видя пак“.

Моето участие беше точно на националния празник 3 март. Исках всички в залата и милионите тв зрители да разберат, че съм българин и че днес е голям празник за нас. Много се радвам, че организаторите ми предоставиха тази възможност. След което дадох па Арполд подарък, който бяхме подготвили с моята съпруга и членовете на Управителния съвет на фондацията ми – реплика на Златната маска на великия цар Терес. Аз носих и официална покана от кмета на моя роден град Ямбол, инж. Георги Славов да посети града. Покана от председателя на САБ Христо Мутафчиев, да стане почетен член на Съюза. Всичко това му го дадох лично. Имаше много журналисти, които снимаха в този момент и Арнолд много гордо заяви: „Подарък от България!“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/vdopGz3tD4s

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: