Да се интервюира Васил Найденов през декември, си е почти мисия невъзможна – в края на годината певец №1 на България е затрупан с участия и едва смогва да се наспи. Как да отдели време за изповед?!

Правихме, струвахме, но успяхме да намерим пролука в графика му. И ето че в навечерието на Васильовден и новата 2014-а интервюто с Кеца е вече факт. Насладете се на неподправените откровения на любимия изпълнител и се радвайте, че все още има българи като него – талантливи, интелигентни и 100-процентови професионалисти.

– Г-н Найденов, какви са ангажиментите ви за новогодишната нощ?
– Доста ангажименти имам през декември. Сега например трябва да отида до гранд хотел „България“, за да направя проби на звука, тъй като довечера ще пея там. За новогодишната нощ имам няколко предложения. Едното е за ресторант „Рубаят“ в НДК.

– Случвало ли се е някога да почивате на Нова година?
– Да, през 2009 г. не работих на Нова година, почивах си.

– Каква беше за вас 2013-а?
– Свързана с много пътувания в България и чужбина. В Лондон имах концерт в зала от 1851 година – в миналото е била мюзикхол, сега е дискотека на три нива. Беше препълнено с българи, пяха с мен през цялото време. Повече от половин час раздавах автографи, след като приключи рециталът. Някои от хората бяха на моите години и много се вълнуваха на песните ми. Имаше, разбира се, и млади. В нашата професия всичко е доста подвижно – променят се хората, характерите. Преди участие никога не може да знаеш дали то ще е успешно. Имало е случаи, когато е било пълно с публика, но не всички зрители в залата са стигали до тоталната емоция. Понякога пък концертът тръгва много нагоре и нещата така се нагряват, че изведнъж след час, час и половина се оказва, че хората са поуморени. и ти трябва отново да намериш начин да стигнеш до кулминация. Всичко това те кара да бъдеш като спортист, да си все на педал и изключително бързо и реактивно да реагираш на настроенията.

– Толкова ли важни са бързите реакции?
– Изключително важни! Реакциите трябва да бъдат моментални. Когато видя някой, че кара мудно и вяло, ми става смешно. Мен професията ме е направила свръхемоционален и реактивен.

Трябва много бързо да взимаш решения какво и кога да смениш. Преди доста години имах възможност да гледам Рей Чарлз в зала „Универсиада“. Той решаваше в даден момент, че някоя песен трябва да бъде заместена с друга. Подаваше темпо и целият му оркестър трябваше да реагира за части от секундата, да прави промени според настроението, което Рей Чарлз усещаше в залата. Това е то изключителен професионализъм. В интервю тогава го попитаха как е възможно това, а Рей отговори: „Как?! Аз им плащам на тези хора. Всеки един от тях, в която и да е точка на земното кълбо, може да бъде заменен. Този, който не е в темпото, си отива“. Ние непрекъснато говорим за таланти, които сме щели да чакаме да се развият. По света няма такова нещо, никои никого не чака.

Това с Рей Чарлз е типичен пример, макар някои да казват, че подобно отношение е жесток капитализъм.

– Така ли трябва да е и при нас?
– Ами не е жесток капитализъм това, което правеше Рей Чарлз, нещо съвсем нормално си е. Човек, който се е дал под наем, трябва да си изпълнява стриктно задълженията. А щом не е на ниво, да бъде сменен. Пак казвам, много са ми смешни в телевизионните формати, когато говорят за някакви млади таланти, които тепърва ще ги чакаме да се развиват.

– Дразните се от такива изявления…
– Адски смешно и тъпо е това. Говори се за шанс и развитие на някакви хора, а половината от тях нямат никакъв потенциал. Жестоко е това, което казвам, но аз съм човек, който е реален към себе си и околните. Това, което се случва, прави лоша услуга на въпросните млади момчета и момичета. Те добиват погрешното впечатление, че един ден ще са звезди, ще заработват като певци. Отстрани погледнато е много лесна нашата професия, но всъщност е точно обратното.

За да си на върха години наред, трябва да привличаш вниманието на публиката не само с външния си вид, с глупости като поставяне на силикони, устни, дрехи, пера в гъза и прочее сексуални агресии. В един момент тези, които визирам, заживяват с лъжливото усещане, че са стигнали там, където трябва. А всъщност са много далече. На големия подиум трябва да поддържаш непрекъснато едно високо ниво, да зареждаш хората с много и нова музика. И тази твоя музика да влиза в домовете. Не е по възможностите всичко това на един посредствен млад артист. Много е тъжно, че заблуждават децата в музикалните риалитита и по някакъв начин ги хвърлят на лъвовете. След време те започват да се чувстват неразбрани и неоценени, започват да обвиняват публиката, че е тъпа и балканска. Търсят причината във всичко друго, но не и в себе си.

– Казват, че трябва да се дава път на младите…
– Никой никому не дава път в този живот. На мен някой давал ли ми е? Не! А да сте чули Арета Франклин да е дала път на Уитни Хюстън, или пък Уитни на Марая Кери? На Елтън Джон кой му е дал път? Мадона направи ли път на Лейди Гага? Глупости, типични соц разбирания! Едно време се говореше за развитие на младите, правеха се някакви нелепи соц движения. Естествено, че на някого може да помогнеш, но не и да му отстъпиш мястото си, за да го заеме той. Който е талантлив, ще си намери начин да бъде харесан от хората. Всичко останало са глупости, празносло-вие, жълтории, създаване на конфронтации…

Трябва много точно да си дадем сметка какви щуротии говорим и правим по телевизиите. Защо непрекъснато показваме някакви посредствени хора, прочели 2-3 книги през живота си, и мъчим с тях публиката? На тях просто трябва да им се каже, че не са талантливи и са повече от посредствени. Уви, такива са твърде много. Болезнено амбициозни са, намират си спонсори и не спират да ни се натрапват. Но те никога няма да останат в историята на българската, а дори и на албанската музика.

Яд ме е за изключителните ни млади хора, които за съжаление не са толкова нахални, амбициозни и съумяващи да намерят пари. Талантливият човек по принцип малко или много се съмнява в себе си, защото е по-интелигентен. Посредственият и некадърният е пет пъти по-амбициозен. Драпа с лакти, избутва всичко, за да върви напред.

– Гледахте ли тази есен музикалните формати за млади таланти?
– Да, гледах ги, когато можех. Цялата конфронтация, която се създаде, не е от вчера и от днес. Тя е съществувала винаги и Иван и Андрей използваха това в „Музикална академия“. Предаването им с мотото „Сблъсък на поколенията“ беше хитро направено. Гледат си бизнеса двамата и това е нормално. Друг е въпросът доколко направиха добра услуга на т.нар. музикантска гилдия. Единодушно е мнението, че изкарването на кирливи ризи напакости.

Лъснаха доста просташки характери и разговори. Не защитавам нашата гилдия. Не знам обаче трябваше ли това да се изкарва по телевизията. Скандалите, които се вихреха, бяха повече от брутални. На мен ми дойдоха в повече, а и народът е изморен вече от такива провокации. От друга страна, предаването показа много точно, че т.нар. баш „звезди“ пеят доста жалко с малки изключения. Имаше просто отчайващи изпълнения. Чак да ти е неудобно, че това са професионални музиканти, а не самодейци в някое квартално читалище.

Имам разговори и в страната, и в чужбина. Зрителите съвсем не са толкова прости и тъпи, колкото ги мислим.Те имат вкус. Не гледам нещата през моята призма, а през очите на всички онези, с които ме среща работата ми. Вече 40 години с това си изкарвам прехраната и знам какво се харесва. Не седя на бюро, не съм в някое радио музикален редактор, който си въобразява, че може да променя вкуса на нацията. Има такива, те са убедени, че едва ли не свалят музикални правителства и движат Вселената. Като съм все сред хората, които купуват нашето изкуство, добивам много точни усещания за рейтинг, знам и от какво е изморен народът. Това, че се гледат продукти като „Музикална академия“, е от любопитство или от нямане какво да се прави вечер. Подобни предавания в никакъв случай не са индикация за вкуса на драгия зрител и слушател. Пак казвам, публиката се поизмори през последните години от измислените жълти ситуации и от риалити шоута, в които едни ги чакаме да се развият музикално, а други – интелектуално. Отдавна е стигнат таванът на тоталната простотия, на издигането в култ на, меко казано, тъпи и неможещи хора.

– Какви са целите ви за 2014 година?
– Никога не планувам, не съм плановик. Типичен пример за това, че не съм по организацията, е и фактът, че нямам архив. Дори първата си плоча я нямам. Всяка година че съм участвал в музикални предавания, но не пазя записи от тях. Помня каквото трябва от миналото, но гледам напред.

Благодаря на Господ, че това, което правя вече десетилетия, продължава да се харесва много. По света, ако се замислим, с такъв автентичен живот като моя са малцина – Тина Лърнър, Елтън Джон, „Бийтълс“…

Не правя паралел, но по нашите ширини не е много лесно да се задържиш 10, 20, 30, 40 години, да имаш любовта на няколко поколения. Много медии отказват да въртят българска музика, но от друга страна, хората ми стават на крака всяка вечер. Сякаш някаква висша сила стои над нас и поддържа баланса.

– Кои са били най-големите ви проблеми в кариерата през годините?
– С медиите. Още от едно време при мен не ставаха лесно нещата в това отношение. Не съм нито много въртян, нито много награждаван. В никакъв случай не съм медиен галеник, точно обратното. Какви неща се изписаха и изговориха по мой адрес… Но хората си ме обичат въпреки всичко, тях не можеш да ги излъжеш. Щастлив съм, Господ е с мен.

– Каква е магията ви? Интересът към вас расте, а не намалява…
– Благодаря ви, и аз самият си задавам понякога този въпрос. В никакъв случай успехът ми не се дължи на подкрепата на медиите, както вече споменах. Имах шанса да попадна на хубави песни.

Част от тях хората ги заобичаха. Репертоарът е важен. Важно е обаче и това, че аз сам съм си помогнал. Всички композитори знаят как съм работил. Някои от песните ми са авторски, на други съм писал текстовете. Занимавал съм се и с аранжиментите. Винаги по някакъв начин съм се бъркал в песента. Успехът не е въпрос на случайност. Много мои колеги ми казват, че съм попадал на най-хубавите песни.

Да, може да попаднеш на един, на два, на пет жита. Но не може винаги да разчиташ само на късмет. Всеки един певец и музикант обезателно трябва да е автор или съавтор, да знае какво трябва да получи от песента като завършен продукт, малко повече да се набърква. Да разбира от аранжименти, поезия, музикална форма… Не се създава толкова просто една популярна песен. Затова и не произвеждам на конвейер. Много от моите колеги правят голямо количество песни, но аз никога не бързам да издавам. Не съм машина за вафли. Човек трябва да записва, когато има настроение и усеща подходящия материал.

– Личи се колко много обичате работата си…
– Колкото и нескромно да звучи, мен ме бива. Винаги гледам да съм автор или съавтор, имам чувство за импровизация. Не съм някакъв красавец, но вече 40 години съм на голямата сцена.

Не мога да не спомена и имената на хората, с които съм работил – Митко Щерев, Тончо Русев, Стефан Димитров, Сашо Йосифов, „ФСБ“, Миряна Башева… Най-добрите поети, композитори и аранжори… Това е едно натрупване години наред. Никога не съм имал самочувствието на звезда, не съм странял от хората, без значение от тяхното положение и възможности… Не съм засичал времето, през което пея – често съм пял повече от уговореното. Винаги съм бил всеотдаен. Дори и изморен, съм си вършел съвестно работата. Хората не обичат да бъдат лъгани по отношение на качеството и количеството. Това е и причината да продължавам да работя много. Аз съм в една доста напреднала възраст, но много често ме канят и участията ми минават на ура. Като по-млад нямах такъв успех тук, в Русия и Германия го имах.

Нали има един лаф, че човек, когато стане, трябва да провери дали нещо не го боли. А ако не го боли, да види дали не е умрял. Е, още не съм умрял (смее се). Много често имам болежки. Сърцето ми не е наред от години, но организмът ми вече е свикнал. От дете имам проблеми със стомаха, каго при всяка Дева. При мен е хронично, но и с това съм свикнал. Когато работя, много бързо забравям за всичките си болести.

Може би школата от едно време ме е калила. Само в Русия съм правил по 150 самостоятелни концерта за два месеца. 13 вечери пяхме с Алла Пугачова пред многохилядна публика.

– Какво мислите за решението на Алла да стане майка?
– Алла може да стане, каквото си поиска. Тя е изключително организиран и амбициозен човек, многопосочна като таланти. Никак не е лесно да си №1 толкова време в страна като Русия. Там апетитите са огромни, всичко е умножено по 6 или 7 в сравнение с България. Погледнато от такъв ъгъл, Пугачова е мъжко момиче. Нищо около нея вече не може да ме учуди, тя е способна на всичко. Каквото не е рекла, не го е направила. За съжаление не сме се виждали двамата вече близо година.

– Помните ли първия си хонорар?
– Беше много странен и не мога да го забравя. Леля ми живее на ул. „Раковски“ – там беше киноцентърът преди години. Бил съм трети или четвърти клас и учех във френската гимназия. От там ни избраха 4-5 деца да се снимаме в един от ранните филми на Невена Коканова – „Бъди щастлива, Ани“. Тогава взех и първия хонорар в живота си. Не си спомням, колко пари бяха, но ми се . виждаха доста и бях много горд.

– Как ще празнувате имения си ден на 1 януари?
– Васильовците сме ощетени. В миналото Васильовден беше на 14 януари и се честваше, както си трябва. Сега е на 1 януари и някак си се слива с Нова година. Напоследък не празнувам имения си ден, само ми го честитят.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/RJCKPweK6yc

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: