Опълченците на Крим

Неотдавна финансистът Красимир Вълчев, който бе министър на образованието, изрази във фейсбук своето виждане за броя на учебниците по литература, история и география. То беше правилно по отношение на финансовите въпроси. Но в края на съображенията му се видя, че тези въпроси са само прелюдия към традиционния за „демократичната общност“ въпрос: „Чий е Крим?“ Тоест как в учебниците по история ще бъде структуриран авторовият текст във връзка със статута на Крим.

С моя скромен опит в тази работа предлагам следния политкоректен текст: „Границите на днешната република Украйна са очертани през 1922 г. от комунистически режим, обявен за престъпен със закон. Тези граници са определени по класово-партийна целесъобразност. През 1954 г. партийният и държавен ръководител на престъпния режим в Москва Никита Хрушчов по целесъобразност подарява полуостров Крим на същия по генезис режим в съветската съюзна република Украйна.

След преврата, с който е свалено законно избраното украинско правителство (2014 г.), Руската федерация предприема кампания по „декомунизация“: заличаване на последиците от действията на престъпния комунистически режим в Украйна в съответствие с принципа на ООН за самоопределението. По това време в бившата УССР живеят 11,2 млн. граждани с руско-православна самоидентификация, съсредоточени предимно в Крим и Източна Украйна.“

В т. нар. „методически апарат“ задължително трябва да се включи указът на Президиума на Върховния съвет на СССР за прехвърлянето на Крим от състава на РСФСР в състава на УССР от 19 февруари 1954 г., в който пише:
„Отчитайки общността на икономиката, териториалната близост и тесните стопански и културни връзки между Кримската област и Украинската ССР, Президиумът на Върховния съвет на СССР постановява:

Да се одобри съвместното предложение на Президиума на Върховния съвет на РСФСР и Президиума на Върховния съвет на УССР за прехвърляне на Кримската област от състава на РСФСР в състава на УССР.“

Що се отнася до „омекотяването“ на комунизма в България, отношението към него не се определя от учебниците по история. Комунизмът не е релевантен на историческата памет, а на колективната и особено на семейно-фамилната памет: тя беше определяща, а учебниците само я активираха в учебните часове допреди няколко години. Повечето „демократи“ – евроатлантици демонстрират типичното българско „гумогръбначие“ (Н. Шейтанов), но по-младите поколения са в голяма степен продукт на „истинската“ българска история, неграмотно скалъпвана от полуистини и откровени лъжи. Какво общо, например, има с комунизма разпространяваната от „демократи“ – евроатлантици лъжа, че след Съединението Русия „насъскала Сърбия да ни нападне“? Според тази нагла лъжа излиза, че Симеон Радев, който най-подробно разказва как Австро-Унгария „насъсква“ крал Милан, а после спира българското настъпление, е „агент на Кремъл“, а „Строителите на съвременна България“ – руска „хибридна атака“ срещу България.

Последните поколения ученици, според моите наблюдения, се интересуват от комунизма, Ленин и Сталин много по-малко, отколкото от нацизма, Хитлер и Хес. В Пловдив беше открито неонацистко свърталище, „брандирано“ с герба на Третия райх. По стените на жилищните блокове виждаме не петолъчки, а пречупени кръстове. Това са все сигнали за започналата още от началото на 90-те години реабилитация на онзи цайтгайст, който вкара България в съюз с нацистка Германия и фашистка Италия. Тогава един друг министър на просветата, филологът проф. Борис Йоцов, произнася реч по радиото (май 1942 г.), в която нарича Кирил и Методий „великите българи от Солун“ и твърди, че „под хоругвата на Кирила и Методия българският народ се нарежда като равноправен член на семейството на европейските народи“. (подч. от мен – А. К.) Сп. „Училищен преглед“, 1942 г., кн. 5–6, с. 582

С точно същата метафора – „европейското семейство“ – „демократите“ ни бутат към война срещу Русия и днес.
Реалното и очевидно противопоставяне в България е това на „русофоби“ срещу „русофили“. Това са две псевдопонятия, любими инструменти на „демократичната общност“ за едновременно антибългарска и антируска пропаганда. Антибългарска, защото в България има само русофоби. Хората, които те нападат като „русофили“, са просто носители на нашата историческа културно-национална идентичност, славянобългарска и православна – русофобията е автоимунното заболяване на българската нация.

Именно пропагандната употреба на псевдопонятието „русофили“ поляризира българското общество. Някои хора не разбират това. Но мисля, че повечето от т. нар. „анализатори“ се преструват, че не го разбират. Те съзнават, че „проевропейската“ им кариера означава да играят ролята на „свободолюбива“ прислуга; и са убедени, че това е суперпрестижно – както преди векове да бъдеш „роб на султана“ е било безкрайно по-престижно от това да си свободен „гяур“. Много се страхуват нашите „демократи“ в „Европа“ да не ги помислят за „гяури“ и се държат за пропагандните клишета като удавници за сламка: когато няма какво да кажат срещу един свестен човек, го обявяват за „русофил“.

Днес обаче тези две псевдопонятия маркират едно фундаментално противопоставяне – между суверенизма и глобализма; между онези, които съхраняват и възпроизвеждат българската историческа идентичност, и глобалистите – „либерални демократи“, които прилагат към нея стратегията на „сварената жаба“. Поредната стъпка в „сваряването“ е фактът, че в действащите програми по история и цивилизация за 10. кл., както съм писал и казвал неведнъж, липсва понятието „национална идентичност“. Видял ли е това Красимир Вълчев? Ако не го е видял, значи е бил немарлив министър, като финансист се е интересувал само от принципа „парите следват ученика“, но не и от резултатите при неговото прилагане. Ако го е видял, но е сметнал, че така трябва, значи е бил фиксиран само в половите идентичности; бил е кукла на конци, винтче в либералната машинария за смилане на традиционното семейство и неговия основен възпитателен принцип – детето да получава права след поемането на съответните отговорности. На практика това значи, че родителят не позволява на детето да му налага волята си, като истерично дере гърло на улицата, както прави част от жълтопаветието, за да оправдае Калушев. Самият Калушев е незащитим, това е пределно ясно. Всъщност те защитават своя въобразен свят, в цялостната му архитектура. В този „свят“ Крим е тяхното „Орлово гнездо“. Остава само да излъчат своя либерален „Вазов“, който да напише „Опълченците на Крим“. Ако не цяла ода, поне едно хайку. В днешно време всяко съчетание от две-три изречения, произведено от дрогиран мозък, може да мине за „хайку“. Само с „хайку“ може да се изрази този политически сюрреализъм: изявени антикомунисти яростно да бранят решение на „престъпната“ комунистическа власт!

Тези хора от години подменят българската история от османския период, за да внушават, че политическото робство – религиозното дискриминиране и обоснованото с него политическо деградиране е именно политическо робство – е било израз на мюсюлманската толерантност; и тежките допълнителни данъци върху „гяурите“ – стимул за стопански просперитет. Затова и не забелязват, когато прекрачват границата между историографските манипулации и кощунството: от доста време Петрохан и Околчица се свързват с тире, мисля, че журналисти наложиха това съчетание. Във връзка с регистрирането на НПО-то на Калушев като „национална агенция“ Борислав Сандов казва: „Това не е по случая „Петрохан – Околчица“. Това е съвсем паралелен процес, който умишлено се пришива и добавя сега, за да му се даде политическа окраска“.

Околчица е символичното име на национална светиня. В главите на профаните няма такова понятие. „Светиня“, г-да „демократи“, означава да се смириш пред саможертвата, а не да цитираш половин изречение от Ботев, когато е казано против Русия. За това си има науки, които се занимават с възгледите на Ботев, връзката им с прототипа на Верховенски от „Бесове“ Сергей Нечаев и т.н.

Времето е в нас и ние сме във времето, казва Левски. Докато ние го обръщаме, Вълчев и целокупната „демократична общност“ си остават във „времето“, което им подариха, заблуждавайки се, че то е тяхно. Как може да е тяхно „времето“, след като реално не бяха направили нищо, за да го заслужат, а само папагалстваха? Отначало по площади и телевизии, после във фейсбук профили, разни подкасти с хиляди анонимници около тях – патентовани лъжци, които всекидневно обезсмислят понятия като истина, компетентност и отговорност. И продължават да папагалстват: като примерни ученици на Гьобелс, повтарят едни и същи клишета, а не забелязват, че ефектът от това е обратен на техните намерения. А може и да забелязват, но така са казали „началниците от Брюксел“, както се изрази Бойко Борисов, който в България се изявяваше като „capo di tutti capi“, а пред „началниците“ беше единица мярка за сервилност. Затова най-голямата грижа на Красимир Вълчев е как ще бъде представен в учебника по география „статутът на Крим“! Ще му кажа как, за да се успокои – в картите ще бъде защрихован с червени и кафяви черти, което ще означава, че първо руският Крим е подарен от „червената“ власт в Москва на Украинската съветска република, а днес за него претендира „кафявият“ неонацистки режим в Киев, критикуван дори от най-големия русофоб в католическа Полша, следователно в света – външният ѝ министър Радослав Сикорски.

Без собствена мисъл и собствени идеи за бъдещето на България „проевропейската общност“ не е способна на нищо друго, освен да прави обструкции в парламента и медиите. И да повтаря клишето „Силна България в силна Европа“, подкрепяна от електората с плиткоумния възглас: „Тук не е Москва“. Плиткоумен, защото тук не е и Варшава…

А трябва да имаме свои идеи поне за националното образование. Дори и да заимстваме нещо от „челния“ европейски опит, от френския например. Във Франция има Висш съвет за образование (Conseil supérieur de l’éducation – CSE). И у нас трябва да се учреди Национален съвет за образование, в който да бъдат привлечени авторитетни учени, неангажирани с партии. В областта на историята те трябва да разработят насоки за учебните програми върху основата на съвременните теории за средновековната теократична империя и модерната нация. Мисля, че се разбира колко е важно това и без да цитирам Оруел. Добре е, че костите на Самуил идват у нас, но по-важно е как се определя значението им – чрез текст или чрез ДНК-анализ. Ако стане по втория начин, кой ще прави този анализ и кой ще го плати? Защото знаем: който плаща, той поръчва музиката. А освен това утре може да се направи нов анализ, платен от друга банка. И ако днес Самуил има ирано-бактрийски произход, примерно, и е пряк потомък на Авитохол, утре може да се окаже, че е арменец. (Нямам нищо против арменците, но има такава версия за произхода на комитопулите по майчина линия.)

Ако кажа, че същността на проблемите, произтичащи от националните идентичности, се описва с понятието „примордиализъм“, реакцията на много хора ще бъде: „Айде стига, какви са тия чужди думи, не може ли да се каже на български!“ Може и аз съм го правил неведнъж в свои публикации. Сега ще го повторя. Когато мислим нацията като природа (племе, раса) и строим националния си разказ в такъв модел, значи вече сме потенциални врагове (или имаме такива врагове) в лицето на всички други, включително – а може би на първо място – на нациите със същата исторически формирана културна идентичност. Най-големият враг на украинците според техния примордиалистки национален разказ е православна Русия – „москалите“, чуждо племе, „колонизирало“ Украйна. Ако направим аналогия с днешните македонци, няма да е коректно. Защото тяхната културно-национална идентичност е стабилизирана като православно-славянска, независимо от антиквизацията – тя не я ревизира. У нас ревизията на историческата идентичност започва още в началото на XX в., а днес – не знам има ли нужда да повтарям, но изглежда, че има – цял батальон „историци“ произвеждат, възпроизвеждат и разпространяват неоезически „генеалогии“. А един екип биолози, ръководен от акад. Ангел Гълъбов, „доказа“ с ДНК-анализ, че произходът ни е „предноевразийски“ и е пряко свързан с хаплогрупа G.

Ще завърша този текст, като цитирам последните редове на статия, която преди година публикувах под заглавие „От нация към хаплогрупа: съдбоносният знак G“: „Според кода на генетиката става дума за произхождане на „западноевразийците“ от хаплогрупата G. Като прибавим и популяризираната от друга група „просветители“ G-точка, спокойно можем да направим извода, че знакът G все по-уверено се настанява в ядрото на българската идентичност. А общество, чийто идентификационен център е знакът G, може да излъчва като свои представители само хамелеоноподобни сбирщини.“

Автор: Александър Кертин