Само допреди 20-тина години българската литература имаше една неотменима тема, която деня и нощя тревожеше много хора на перото. Става дума за славословията по така наречената „априлска линия“ на партията, която пък безусловно се свързваше с нейния конструктор Тодор Живков.
Оди, стихотворения и поеми се пишеха за Първия човек почти на килограм. Поети, без разлика в пола и таланта, стихоплетстваха за Тато, без да се свенят и без да се изчервяват. Тази поезия веднъж годишно се събираше в спретнато томче със заглавие „Априлски сърца“, което излизаше в тираж не по-малък от 15-20 хил. бройки.
Хартията е запазила тези дитирамби за Тато и днес прочетени, те ни изглеждат повече като скудоумни ласкателства в мерена реч, отколкото като поражение върху творческото достойнство на поетите.
Сигурно Александър Геров не е разбирал какво точно прави, когато е написал четиристишието си: „На другаря Тодор

Живков“, с което започват „Априлски сърца“ (1981 г.)

В тебе има нещо от Левски,
в тебе има нещо от Ботев
и мойто сърце ръкоплеска
в името на живота!

Дългогодишната фаворитка на социалистическия Парнас Лиляна Стефанова създава много предметно образа на Живков в поетичния си опус „Априлско посвещение“. Там на Генералния секретар поетесата дава митични черти, в които навремето вярваше и целокупният български народ:

Той разтвори не прозореца, а кръгозора
Сила?
Безстрашие?
порив на дързък човек?
Обич преляла направо в дела и хора?
Луда прегръдка с двайсет
и първия влак?

Една от най-екзотичните птици в родната литература – талантливия циганин Усин Керим, който винаги е писал волни романтични балади за любовта и смъртта, също се поддава на общата писателска еуфория да слави в рими Янко

(нелегалното име на Тодор Живков). През 1980 г. той написва стихотворението „Доверие“, където желае на героя си „от всичко хубаво по много“ – точно така, както го правят мургавите ни сънародници:

Не бе ли ти преди другарят Янко –
ту млад миньор, те стар орач на нива!
Сънуваш ли на срещи как отиваш,
поел през нощ като тревожна сянка…

Бъди ни жив и здрав! И век да мине,
води ни към простори неоткрити!
Ти верен навигатор и строител
на древната ни българска Родина!

Не остава назад и зам. председателят на Държавния съвет Георги Джагаров, който отправя своята „Новогодишна честитка“ съм прекия си шеф – държавния глава Тодор Живков. Понеже годината е юбилейна (Тато става на 70) Джагаров отправя поетични пожелания за здраве и дълголетие.
Не са забравени и децата и внуците на диктатора:

Пред празника новогодишен
и верен пак на своя нрав
аз искам в стих да ви напиша:
Бъдете жив, бъдете здрав!
Да, жив и здрав! С деца и внуци!
С приятели и цял народ!
Размахвайте дори юмруци,
но ни водете към възход!
Защото вие сте обречен
и от живота сте избран
мига, деня, самата вечност
да преустройвате по план!

Вакханалията от словославия за диктатора Живков не би била пълна, ако пропуснем да цитираме няколко стиха на Нино Николов. Поетът е надскочил себе си в одата „Приветствие“. Там на лицето Тодор Христов Живков, Генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет, е направена следната характеристика:

Човешки прост, достоен и сърдечен,
и строг и весел, а и младолик,
той идва с нас да бъде тази вечер,
защото ние сме до него всеки миг!

Нино Николов дава логично обяснение защо хората на изящната словесност трябва да са близо до своя вожд и пълководец:

Какво е пълководец без писател?
Какво е вожд народен без поет?
Приятелят какво е без приятел
дори когато всичко е наред?

Но и поет без своя вожд народен
не е ли сам в жестокия ни век?
Писателят не е ли вик безплоден,
без пълководец като нашия човек?

Нататък поетът се обръща по име към високопоставения си лирически герой, като не забравя да се обръща с уважителната форма „Вие“:

И нека светлия единен комунизъм
да ни говори с ботевския глас,
че в бъдещето с подвизи се влиза
и с хора, Тодор Живков, като Вас!

Удивително е, че сред тези поетични букети и панделки няма дори и ред от най-близко стоящия години наред до Живков писателски вожд Любомир Левчев. Председателят на СБП прави друго – през 1986 г. той обявява Държавния глава за най-добрия приятел на българската поезия със специално отличие. Това е почетния златен знак на Съюза на българските писатели – „Безсмъртен български Пегас“, който Левчев връчва на Живков при първия подходящ повод.
Така организацията на писателската гилдия се отчита и благодари на своя най-голям дългогодишен благодетел.
А какво се случи със стиховете, които досега така обилно цитирахме? За съжаление тяхната смърт дойде толкова скоропостижно, че дори оперативната критика на времето не успя да каже за тях няколко похвални думи.

БЛАГА ДИМИТРОВА И БОГОМИЛ РАЙНОВ ВЪЗПЯХА СТАЛИН!
Фанфарната поезия за властта не е от вчера. В годините, когато соц. реализмът правеше своя прощъпулник в

българската литература, възторгът на Блага Димитрова и Богомил Райнов се изля в емблематични строфи за вожда на човечеството Йосиф висарионович Сталин. Двамата впрегнаха музите си за написването на фундаментални литературни епоси, за да изваят иконостаса на грузинския сатрап в мерена реч. След десетилетия Блага Димитрова запази ледено мълчание за тези ранни свои поетични грехове, без да ги обясни даже с политическото си късогледство и младежка наивност. Богомил Райнов потърси индулгенция за сталинската си поема в написаните си късни мемоари.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: