Еделина Кънева е дъщеря на баскетболиста и треньор Георги Кънев, който почина преди година в рамките на един ден заедно с баджанака си Георги Калоянчев. И до днес наричат Еделина „племенницата на Калоянчев“ и тя приема това като комплимент само в родствен план. Изтъкнат ли й го в творчески, има готов отговор: „Вуйчо Кали ли е пял вместо мен ариите ми?“.

Кънева е едно от водещите имена от афиша на Националния музикален театър.

За артисти като нея важи поговорката „шило в торба не стои“ и експериментира с гласове от други жанрове – като Любомир Денев, Орлин Горанов, Маргарита Хранова, даже Софи Маринова. С Орлин Горанов изнесоха голям концерт в зала „България“ на 7 декември. Известните певци зарадваха публиката с шедьоври от класиката и мюзикъла.

– Разкажете за вашата задружна фамилия?
– Когато мама и татко са били гаджета, леля валя и чичо Кали вече са били женени и са живели на „Мария Луиза“ в къщата при баба и дядо. Големият ми братовчед Ивайло е бил роден. За кратко време мама и татко също са били при тях, в трите стаи общо. Винаги сме се шегували с това колко сме свързани – как се влачим накуп като свински черва. Навремето татко, като тръгваше на спортна подготовка, големият ми братовчед – и той там, нареден с баскетболистите. После татко като стана треньор, винаги е имало наблизо роднини. А вуйчо ми като снимаше „Кит“, а и други филми, цялата тумба се нареждаше и някъде наоколо се летуваше.

– Кога за последно сте били на снимки на Калоянчев?
– Не се сещам. Но имам много ярки спомени от премиерата на „Бай Ганьо“ в НДК, зала 1. На „Закъде пътувате“ не можахме да стигнем – те снимаха в село Ковачевица, а аз много исках да отидем на терена, защото беше велик филм. На фестивал – във Венеция или в Кан, той ми беше казал, че зрители са попитали режисьора Рангел Вълчанов след прожекцията: „Откъде намерихте този натуршчик?“. На никого не му е дошло на акъла, че това е артист! Просто една изключителна личност. Една голяма част от най-доброто в мен си отиде с тези две момчета.

– Каква душа имаше Калата – на комик или на опак човек?
– Както самият той казваше, или както ние сме го нарочили, темерут. Комиците според мен са тъжни хора. Освен това аз съм имала не щастието, честта, да гледам този човек в годините, когато той играеше Тарелкин. Не можех да издържам от вълнение и си тръгвах по средата на спектакъла. Не можех да понасям как го оковават в едни дървени пранги. Тогава ми се свиваше душата и бягах от салона. Имала съм честта да го гледам в „Големанов“ 300 пъти най-малко.

– Но и той идваше да ви гледа във вашия театър?
– О, как! Имаше период от време, в който, ако майка и леля Валя ги няма на първия ред, все едно салонът е празен. Когато работата му понамаля, и той почна да идва много често. Даже една година проф. Донев го помоли и направихме новогодишен концерт, в който той седна горе в ложата на Тодор Живков, която вече не бе ложата на Тодор Живков (смее се), а директорска. Имаше като обръщение към публиката. Не го прочете, каза го наизуст – този човек има изумителна памет! До последно можеше да го пипнеш и да ти каже наизуст Големанов и Люлин. Оттам, от балкона, каза за г-н Люлин – един материал, който няма как да не предизвика пречистващи сълзи в душите на хората. Сълзите на душевен катарзис. Много особен човек! Понеже съм живяла у тях и сякаш още един баща си имах, независимо, че в годините човек пораства и не сме били непрекъснато един до друг. Особено последните години – тогава имахме грижи и с татко. Никога няма да забравя, като отидем на Банкя, понеже татко еатър беше в по-лошо състояние, вуйчо Кали все викаше: „Ех, Валя, Валя, как издържат Кинче и Еделина, просто се чудя. Иди, иди да помогнеш за Гецата!“. Каква обич към баща ми!

– Давал ли ви е съвети като актьор, не за пеене?
– Давал ми е. Според мен той ми имаше голямо доверие, не знам защо. Най-много се страхуваше да не започна да говоря на сцената като певица, с високия постановъчен глас. И може би единствено благодарение на него съвсем умишлено работех в тази насока. Естествено, като кандидатствах в консерваторията, той ми помогна – за подготовката на басня. Казваше, че имам онова щракване с пръсти, което хваща хората, затова, съветваше ме: „Бъди си естествена и всички ще ти повярват!“. Той не е обикновен актьор, той е актьорище.

Колос е една много скромна и недостатъчна дума за тази личност. Не е моя работа да го предлагам, но Сатиричният театър може да се казва „Константинов – Калоянчев“. Както в Русия има театър „Немирович – Данченко“. Или поне голямата сцена да кръстят на негово име.

– Преди време направихте дует със Софи Маринова – „Светица и грешница“. Съжалявате ли за него?
– Как да съжалявам! Аз толкова се забавлявах! Е, отнесох критики, но какво ми пука?! Първо, песента е много хубава. Харесваха ли я хората? Продължава ли да е готина? Аз не съм излязла да я пея със силиконови цици, с надути джуки или полугола. Изпях си всичко, както му е редът и по начин, по който аз мога да пея. И на финала на тази песен звучи „до“ на трета октава, при това доста дълго. Е, нямам от какво да се срамувам.

– Добра певица ли е Софи Маринова?
– Не съм човек, който трябва да дава характеристики. Мисля, че тя е един самороден талант, с интересен и впечатляващ глас. И е добро момиче, ама много добро!

– Разкажете за Франция?
– Не съм единствената българка, която пътува по света и участва в проекти. Имам си своите постижения, но да не прозвучи така, че се меря с Александрина Пендачанска например, която е номинирана за „Грами“! Участвах в международен проект – на френското министерство на културата, на унгарското и на организация „Еврокултура“.Това е опера, написана от много интересен млад композитор, казва се Карол де фа. Прекрасна, синтетично произведение, в което участват класически и съвременни танцьори, актьори, мимове. Музиката е божествена. Имам две арии, два дуета, един терцет. Едната звучи по вагнеровски, в смисъл по-напористо, докато другата е романс, който може да ти стопи душата, изключително красиво нещо.

– Как ви избраха?
– Като по чудо разбрах за кастинга – един колега ми каза, явих се и наи-малко очаквах да изберат мен Ама на, което трябва да си става, си става! Понеже се извиних, че съм болна, мисля, че ме харесаха преди всичко заради визията, подходяща за образа. Помолиха да им направя запис на пиано, като оздравея. Либретото е по Франц Кафка, „Замъкът“. Оперетата се казва „Ка и пътят към замъка“. Композиторът Карол де Фа е доста популярен във Франция. Цяла седмица дават за него по телевизия „Медзо“.

Защо аз съм склонна да омаловажавам постиженията си? Когато имаш такъв вуйчо! Който е дъб! Когато имаш един баща – страхотни корени, голяма корона, хвърляща сянка, ти винаги имаш съмнение! Това е единствената причина, че с братовчедите ми станахме нормални хора (смее се). Просто сянката е много голяма за да си повярваме.

– Кой ви е тогава критерият, когато имате големи успехи?
– Аз съм първият, който знае, когато пея добре. Продължавам да чувам (смее се). И дори някои неща, които хората не ги забелязват, аз ги чувам. Много е гадно – така пълното удовлетворение е почти непостижимо. От друга страна, това е мотив да се усъвършенстваш. Нашата работа е драпане.

– Какви са амбициите ви занапред?
– Човек трябва да внимава какво си пожелава. Някога си казвах: „Боже, дали някога ще имам късмета да пея в мюзикъла „Котките“! Ей, на, случи ми се, на по-стари години. Е, малко зор видях. Постановката е за 23-24 годишни. Бях удовлетворена, играх го със страхотен мерак. Когато хореографът Ани Донева ни показа за първи път танца на Деметра и Бамбурина със столовете, аз с един анцуг стоя пред нея и гледам уплашена как балерините се мятат. Мислех си – аз дал да не си вземам стола и към къщи. От чист инат останах. Иначе не съм амбициозен човек. Никога не минавам през трупове, никога няма да нараня друг, за да постигна своето. Както казва мъжът ми: „Ти няма да умреш от друго, ще умреш от съвест“. Тъй де, ама пък сладко си спя.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/TVsm1VoMz8o

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: