Руският посланик Елеонора Митрофанова отбелязва влошаване на отношенията с България, но остава оптимист за тяхното нормализиране. Това заяви дипломатът в интервю за ТАСС на легендарния връх Шипка, където дойде да се поклони пред паметта на героите от Руско-турската война от 1877-1878 г., донесли преди 148 години освобождението на България.
„Всеки път, когато се качвам на Шипка, общувам с много хора, а българите винаги се опитват да покажат, че помнят добре и познават историята на родината си, историята на освобождението, въпреки това, което се случва в българо-руските отношения, които продължават да се влошават. Реториката на новите български власти стана по-сурова, при това напълно неоправдано. Вероятно това се дължи до голяма степен на предизборната кампания, която, макар и необявена официално, вече започна. Политиците се опитват да угодят на своите западни покровители, които са гаранти за оставането им във властта и затова се засилва негативната реторика към Русия. Но известен оптимизъм за нормализиране на отношенията все още остава. Оптимизмът е последното нещо, което напуска душите ни, мислите ни. Сигурна съм съм, че в един момент всичко със сигурност ще започне да се променя. Тук, в България, има специално отношение към Русия, тези чувства живеят сред хората, в дълбините на тяхната памет и нищо не може да заличи тези положителни чувства“, каза Митрофанова.

Заедно с временно управляващия посолството на Беларус Никита Лешуков, сънародници, представители на български политически партии, членове на мотоклуб „Нощни вълци – България“ и други обществени организации, руският посланик Елеонора Митрофанова положи венци и цветя пред паметника на защитниците на Шипка. Събитието се проведе в навечерието на 148-ата годишнина от освобождението на България от османско владичество, отбелязвана на 3 март.
„Днес се изкачихме на Шипка, за да отдадем почит на героите, дали живота си за освобождението на България – войниците от Руската императорска армия и Българското опълчение, както и на всички, които са помагали на войските по време на продължилите месеци боеве на Шипка. Въпреки всички опити за пренаписване на историята, Шипка е била и остава люлка на българската държавност и този факт не може да бъде зачеркнат“, подчерта Митрофанова, благодарейки на участниците в церемонията.
Изкачването на връх Шипка на годишнината от подписването на Санстефанския договор е дългогодишна традиция на посолствата на двете страни, символизираща признателност за подвига на предците и ангажираност към историческата истина. През последните години, предвид липсата на покани от страна на българските власти за официални тържества, възпоменателната церемония, на която присъстват руски дипломати, се провежда в навечерието на българския национален празник – ден по-рано.
На 3 март 1878 г. Руско-турската освободителна война приключва с подписването на мирен договор. В град Сан Стефано, близо до Истанбул, руският посланик граф Николай Игнатиев подписва документа, който потвърждава победата на руската армия и донася свобода на страна, която е била под османско владичество в продължение на 500 години.
Русия решава да защити България и да обяви война срещу турците, след като Априлското въстание от 1876 г. е брутално потушено и опитите на великите сили да постигнат споразумение се провалят. През април 1877 г. Русия обявява война на Турция и до март 1878 г. печели войната, след което България с население от 4,8 милиона души получава статут на независима държава.
Източник: ТАСС

Спасибо, Братушки – помним и уважаем!
Благодарим за добрите думи към истинските Българи. Помним какво Русия е направила за нас и се покланяме пред подвизите на тази ВЕЛИКА СТРАНА.
Предателите от организираната престъпна група, наречена „български парламент“ , а всъщност улични псета на хранилка на посолствата на чужди, враждебни към Славянството и Православното Християнство държави един ден (дано да е по – скоро) ще бъдат изправени пред Народния Съд и разстреляни за национално предателство.
А последния ни парламент е събрал помията и утайката на всички престъпници минали през политиката от 1990 до сега.
Българският народ не се интересува и не се влияе от джавкането на продажните политици! Русия трябва да знае и да е сигурна, че здравомислещата част от българският народ стой твърдо до Русия!
НАТО вън от България!
ЕС вън от България!
Честит 3 Март Българио, честито Освобождение, благодарност към Русия, към руските генерали Радецки, Гурко, Столетов и други, към руските войници и български опълченци, към руския цар Александър Втори!
Да са живи и зрави, всички българи и руснаци!
Иван Вазов:
……….
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба[2]!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Пловдив, 6 ноември 1883