Арабски магьосници убили Крум страшни с черна магия

Десетки тайни и мистерии се раждат и до днес около последните мигове на Аспарух, на Крум Страшни, на Симеон Велики, цар Самуил, Иван-Асен Втори. Както гибелта на Борис Трети, така и тази на други български владетели идва в моменти, които са критични за България от военнополитическа гледна точка.

Последният цар умира, когато Втората световна война чертае обрат против Германия. Крум Страшни пък пада поразен пред стените на Константинопол точно когато е готов да превземе византийската столица точно преди 1200 години, факт е, че времето смесва легендите за магически влияния, алчни предатели, опитни убийци, нещастни случаи и незнайни болести, причинили смъртта на българските владетели.

Колкото и ограничено да е знанието ни за тях обаче има паметници, които разкриват отношението им към смъртта. Май и до днес не е написано в тази посока нищо по-мъдро от казаното от хан Омуртаг преди почти 1200 години:

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сю-виги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години“. Омуртаг умира през 831 година след 17 години начело на българската държава.

Около неговата смърт няма митове и предания, каквито се носят и до днес за баща му – Крум Страшни. Легендата гласи, че когато българският владетел бил пред стените на Константинопол, византийският император повикал няколко арабски магьосници. Те направили восъчна фигура на хан Крум. Изтеглили в нея астралното му тяло по начин, който бил известен само на тях. След това посекли восъчния Крум от рамото до кръста. В същия миг българският владетел умрял пред стените на Константинопол през 814 година. Същата нощ арабските магове си тръгнали, всеки с по едно магаре, натоварено със злато.

Това е легендата. Историческата истина обаче е, че византийците са имали защо да се страхуват от българския владетел. Един от многобройните примери за това е битката при Върбишкия проход през 811 г., след която Крум вече вдига наздравица не с обикновена чаша, а с черепа на император Никифор.

Друга версия за гибелта на Крум Страшни представя анонимен ватикански разказ. В него се описва как през пролетта на 814 г. българският владетел повежда огромна армия срещу Константинопол. Но по време на приготовленията за завладяването му Крум мистериозно починал.

„На Велики четвъртък преди Възкресение първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата, завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликнали потоци кръв“. Това се случило на 13 април 814 г.

Според хрониката на Псевдо-Симеон в момента на смъртта на българския владетел се чул небесен глас, който известил за кончината. Някои изследователи са на мнение, че Крум умира от сърдечен удар или инсулт в най-усиления момент от подготовката за превземането на византийската столица.

Професор Йордан Андреев допуска, че е възможно да е извършено „сакрално цареубийство“ – древна практика в случаи на дискредитиране на владетеля. Тогава той трябвало да бъде ритуално убит, за да може свещената му сила да бъде предадена непокътната на наследника му. Тази хипотеза е създадена въз основа на славянския превод на „Менология“ на Василий.

В този превод се твърди, че българският владетел ослепял заради извършени жестокости срещу ромеите и „поради недъга си бил смазан от своите“, които го удушили. Според константинополския „Синаксар“ обаче това била съдбата на хан Дицевг, който заел престола след краткото управление на Крумовия наследник Дукум. Дицевг не успял да продължи бляскавите победи на Крум над византийците – той не само претърпял поражение от тях, но загубил и зрението си, заради което в крайна сметка бил удушен с въже от приближените си.

Византийските разкази са изцяло в духа на християнското чудо, извършено от светец отмъстител. И точно тези разкази се оказват много удобно обяснение за византийските летописци.

Защо хан Крум прави чаша от черепа на Никифор?

През 811 г. византийският император Никифор събира многобройна елитна войска и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, той води сина си и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва.Това кара владетелят да напусне Плиска, оставяйки около 12 000 души да защитават столицата. Византийците преминават Стара планина и след това превземат столицата без особени проблеми.Всички хронисти критикуват нехристиянското поведение на императора след победата.

Той нарежда да се ограби владетелският дворец и да се опожарят складовете. Поголовно е избивано и мирното население. След завладяването на столицата Крум прави второ предложение за мир, но Никифор отново отказва, тъй като смята, че е в позицията на по-силния. Императорът дори замисля да премине с армията си през цяла Мизия и тогава да се завърне в Константинопол.

Крум, който е запазил по-голямата част от войската си непокътната, нарежда да бъде свикано цялото българо-славянско опълчение, въоръжени всички способни да носят оръжие, включително и жените, формирани са и няколко аварски отряда. Преградени са близките старопланински проходи Върбишки, Тревненски с дървени прегради и укрепления, насипи и ровове, а на българите е наредено да чакат в засада.

Никифор усеща опасността и бърза да се отправи към Константинопол директно през тези старопланински проходи. С главните сили императорът решава да пренощува във Върбишкия проход. Призори на 26 юли 811 г. войските на Крум ограждат византийците. Когато императорът се събужда и разбира нерадостното си положение, казва:

„И крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта“. Започва битка, в която българите засипват византийците с дъжд от камъни и стрели. Императорът загива веднага. Част от обградените слизат от конете си, за да преминат стената на ограждението, което им пречело да избегнат смъртта. За тяхна изненада зад него има гибелен ров. Спасяват се малцина. Главата на Никифор стои набодена на копие за известно време. След това според легендата е наредено от главата да бъде направена чаша за владетеля, обкована със сребро. По този начин според прабългарските вярвания той си присвоявал силата на своя враг.