skandalno.net Стефан Цанев е роден на 07.08.1936 г. в село Червена вода, Русенско. Завършва журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут. Работил е като драматург в няколко театъра, автор на белетристика и поезия. Поводът да се срещнем е втората част от четирилогията му „Български хроники“. „Забавната история на България“, която разбуни духовете в историческите академични среди. Повод за техните протести станаха твърденията на писателя, че Ботев всъщност се е самоубил, виновен за залавянето на Левски е Любен Каравелов, а последния български цар Иван Шишман предава България доброволно на турците, без бой. Цанев излага факти, според които Фердинанд е възнамерявал да превземе Цариград и да основе империя под името Нова Византия. Бил ли е наистина Борис Трети добрият цар, както години наред го зове народа? За тези и още много други сензационни исторически разкрития автора склони да говори само пред skandalno.net:

– Разкажете нещо повече за обявената от много историци за скандална ваша историческа четирилогия „Български хроники”.

– В „Български хроники“ съм изнесъл малко известни или премълчавани факти от българската история. Като например това, че Ботев не е бил убит, а се е самоубил. Или пък, че предателя на Левски не е поп Кръстю. Малко хора например знаят, че последния български цар Иван Шишман е наполовина евреин и въобще не влиза в битка с турците, а приема да стане техен васал. Започнах да пиша „хрониките“ като на шега. Беше спонтанна моя реакция срещу това, че на младите се предлагат много скучни интерпретации на нашата история. Провокираха ме и думите на моя приятел, професора по история Николай Генчев. Навремето той ми беше казал: Стефане, вземи, напиши една забавна история на България. Дойде му времето, седнах и я написах.

– Първите два тома на книгата ви предизвикаха небивал интерес сред читателите. Но професионалните историци я посрещнаха на нож.

– Вижте, аз не съм историк-изследовател. Навсякъде съм се позовавал на исторически документи и изследвания, като съм си позволил един художествен език. Фактите изнесени в моята история, са достоверни. Най-големия комплимент ми направи писателя-историк Антон Дончев. Рядко се случва колега-интелектуалец да се зарадва на успеха ти. Но той ми каза: Стефане, ти накара българчетата да четат историята.

– Какво ново се казва например във вашата история за българското Възраждане?

– През Възраждането има толкова светли личности- революционери, за които, пишейки, не ти остава нищо друго освен да им лъскаш ореолите. Аз обаче реших да не го правя, а да надникна в човешките отношения помежду им. Защото историците не се занимават с отношенията между хората. А истината е, че и Ботев, и Каравелов, и Левски са си били едни нормални хора. Надниквайки в техните човешки отношения, аз изрових неща, които за някои историци не са много приятни. Каравелов, например, не е понасял Ботев и неистово му е завиждал за поетическия талант. А самия Ботев не е бил убит от случаен куршум. Най-вероятно се е самоубил. Този факт обаче не засенчва героичния му ореол. Защото, какъв героизъм е да умреш ударен от един сляп куршум. Анализирайки ситуацията в която се е намирал Ботев – това което се случва с живота му преди да премине Дунава и онова което става след стъпването му на българския бряг… Мизерния, скотски живот, който води в Румъния… После майка му овдовява и му се тръсва в Букурещ барабар с тримата му невръстни братя, за които Ботев да се грижи. Като добавим и разочарованието от неизбухналото въстание във Врачанско… Аз погледнах на Ботев не само като историк, а и като психолог и драматург. Защото в една театрална драма такъв един герой няма да има друг изход, освен самоубийство. Споменавам и един друг факт: Малко хора знаят, че Ботев е лежал в румънски затвор за кражби. Разбивал и ограбвал домовете на богати влашки търговци. Но това не е криминално деяние. Вършил го е под влияние на анархо-комунистическия си идеализъм. Да вземе от богатите и да даде на бедните. Осветлявам и въпроса бил ли е Ботев комунист. По времето на социализма, го представяха като свръхкомунист, цитирайки неговото „Верую“. В по-ново време пък го изкарват демократ. Всъщност Ботев наивно е вярвал в комунистическия идеал. В края на 19-ти век тази идея е била широко разпространена сред интелектуалците из цял свят. В това няма нищо лошо, защото сама по себе си тази идея е прекрасна. А това, че ние не успяхме да я реализираме, е друга работа.

– До какви нови сведения се добрахте, ровейки се в живота на Васил Левски?

– 87-ма г. написах „Тайната вечеря на Дякона Левски“ И още тогава проучих дълбоко живота му. Левски е бил много самотен и практически предаден от всички. Колкото и да не искаме да си го признаем, фактите са такива. Не може една такава личност, която сега за нас е равна на Иисус, да бъде предадена от всички. Няма исторически документ, който да сочи кой е физическия му предател. А обвиненията срещу Поп Кръстю, че той е отишъл в Конака, за да издаде къде се крие Левски, миришат много на инсинуация. Истината е, че с доказателства за вината на поп Кръстю историческата наука не разполага. Причината за слуха, че попа е предал Левски тръгват от няколко дописки в каравеловия вестник „Свобода“, издаван в Букурещ. Дали Любен Каравелов ги е писал тия дописки или някой друг, не е ясно. Но да се пише от Букурещ, че някой е видял как поп Кръстю отишъл в Конака, звучи доста несериозно. Мирише си на съчинена история, чиято цел може би е била да прикрие истинския предател на Дякона. Но така или иначе- мълвата тръгва. От нея е повлиян и Вазов, който 7 години по-късно охулва в свое стихотворение Поп Кръстю като предателя на Дякона. Нарича го- „низък човек“, „гнусен червяк“ и „равен на Юда“. Това стихотворение на Вазов , в което охулва поп Кръстю е живото доказателство за това как геният може да убие един невинен човека. Защото само месец след публикуването на стихотворението поп Кръстю умира. Не е могъл да преживее клеветата. Той доживява Освобождението и умира през 81-ва г., 7 години след обесването на Левски. Не мога да си представя как е живял през тия 7 години- невинен, но наклеветен. Още от самото начало всички, дори децата, са знаели, че Поп Кръстю е предателя на Левски. Той продължил да служи в ловешката църква. Но хората не стъпвали на богослуженията му. Живял си така- презрян и отритнат от всички.

– Защо в българската история има толкова много предатели. И уникални ли сме в света с това явление?

– Основната информация за тия предателства идва от „Записките…“ на Захари Стоянов. Той твърди, че всички революционери от Априлското въстание са предадени от местното българско население. В това число и ботевите четници- над 60 човека. Захари дори описва случай, когато те отиват при един турчин и му казват: Ние сме комити! На което турчина отговаря: Не ме интересува, вие сте мои гости. Нахранва ги и ги упътва откъде да минат, за да не попаднат на потерята. Не ги предава. Не зная на кое място сме по брой на предателите в историята, но със сигурност сме на челно място по брой предатели-идеалисти. Тази категория хора не искат нищо в замяна на предателството си. Не го правят за пари, а по някакво робско убеждение. Често родни историци дават за пример гръцкото освободително въстание. Там, видите ли, нямало ни едно предателство. Аз мисля, че не е имало, защото историците им не говорят за предателствата. Умишлено премълчават тия неща. Гърците са свръхпатриоти и предполагам, че където има предателства, те ги премълчават. Същото е положението и в историите на други държави. Така че не сме уникални с предателите си. Такива са се пръквали във всички времена и по всички географски ширини.

– Вярно ли е, че последния български цар Иван Шишман въобще не се бие с турците, а напротив- става техен васал?

– Има една народна песен, която възпява Иван Шишман като храбър борец срещу турците и необикновен герой. Това е поредния пример за това, че на народните песни не може да се вярва. Хайде, за Иван Шишман са само една-две песни, ами за Крали Марко?! А Крали Марко си е бил най-верния васал на султана. Загива в битката при Ровене, Влашко, където се бие на страната на турците срещу румънския крал. Бие се не на страната на поробените, а на поробителите. Шишман става турски васал и доброволно отваря крепостите си за турците. Но поне не праща армия да се бие срещу останалите балкански народи. И това по-късно ще му коства главата. Лично турския султан ще му я отсече и ще я хвърли в Дунав. Малко известен факт е, че Иван Шишман е наполовина евреин, по майчина линия. Което за времето си е било страшно. Защото именно през Средновековието вървят най-жестоките анти-еврейски преследвания в Европа. Горели са ги по кладите с хиляди. За всяко природно и политическо бедствие са обвинявали евреите. Затова и възкачването на Шишман на трона е прието от българите като проклятие. За тогавашното съзнание това е било шок.

– Това ли убива съпротивата на нацията ни, та всички български крепости, без Търново, се предават без бой на турците?

– Със сигурност никой не му е вярвал на Шишман. Щом начело на съпротивата застава патриарх Евтимий. А в навечерието на битката за Търново Шишман или е избягал, или е прокуден, или просто вижда, че никой не стои зад него и си е тръгнал. Няма логика иначе, при наличието на действащ български цар, защитата на столицата да бъда поверена на един божи служител, исихаст, който по презумпция е противник на каквото и да е насилие. Това е най-страшното доказателство, че в навечерието на турското поробване на практика ние не сме имали цар.

– На кои народи сме потомци ние българите?

– На кой ли не. Всички, които са минали от тук, са оставили генетичен материал- славяни, прабългари, печенеги, кумани, траки. Но аз ратувам да се установи една стара истина: Че ние сме първо потомци на траките. Това многобройно население не е изчезнало. То се смесва със славянското, а после и с прабългарското. И е най-многочисленото като процент. Има ДНК- изследвания, според които една четвърт от днешните българи носят пряко гени на траките. Освен това аспаруховите прабългари не са били толкова малко, колкото ги изкарват. Историците споменават, че ордата им наброявала 10-20 хил. души. Но това са били само войните. Към всеки от тях трябва да прибавим минимум по 2-3-ма души, които го обслужват- т.нар. ординарци. Освен това прабългарите са били многоженци. Всеки е имал по 2-3 жени, а всяка жена е имала по 10-ина деца. Така че цифрата 10 хиляди трябва да се умножи най-малко по 10. Така излиза, че прабългарите по нашите земи са били най-малко 100 хиляди, а може би и 200 хиляди. Има един обаче малко известен и смущаващ факт. Малко след освобождаването ни от византийско робство, в западните части на днешна България се заселват 800 хиляди печенеги. Така излиза, че днешните българи са поне наполовина печенеги. Безспорен е и факта, че сме наследници и на куманите. Защото те взимат дейно участие като наемници в освобождаването на България от византийците. След което „забравят“ да си тръгнат от тук. И така се интегрират в държавата, че от Тертер нататък царската династия на българия е чисто куманска. Всичките ни царе са кумани.

– Предстои излизането на третата част от поредицата ви „Български хроники“. Кой период от българската история описвате в нея?

– Третата част обхваща периода от Освобождението до 2007-ма г.- влизането ни в Европейския съюз. Тоя период е най-трудния за писане, защото фалшификациите на историята тук са много. Има прекалено много източници и тълкования. И аз трябва да се движа по ръба на бръснача. Фалшификациите идват от там, че по времето на социализма да се говори за Русия отрицателно, беше невъзможно. Каквато и злина да е сътворила Русия, тя, най-малкото, се премълчаваше. По тая причина и Стефан Стамболов дълги години беше отричан. Всъщност до смъртта на руския цар и наш освободител Александър Втори отношението на Русия към България е повече от сърдечно и братско. Но след кончината му на престола се възкачва сина му Александър Трети и политиката на руснаците към нас става хищническо-грабителска. Искат да превърнат България в Руска губерния, а в държавните им документи сме описани като Отвъддунавска територия. Руските вестници тръбят: „България трябва да бъде окупирана и ръководена от руски диктатор“ и т.н. Целия този период през последните 60 години на 20-ти век бе изопачен жестоко от историческата наука. В третата част на „Хрониките…“ опитвам да изясня защо Батенберг е детрониран и принуден да абдикира. Какво става с него след като напуска България.

– Стефан Стамболов дълго време беше демонизиран. Как го описвате вие във вашата книга?

– Той е един гениален държавник. Едва 18-годишен замества Левски в БРЦК и опитва да възстанови мрежата от революционни комитети в поробеното ни отечество. А на 30 г. вече ръководи държавата- и то държава, която тепърва се създава. Разбира се, той е бил диктатор. Но ситуацията го принуждава да е такъв. Нищо не бива да се прощава. Написах „Български хроники“ преди всичко, за да изобразя не толкова революционера и политика, колкото човека. Описал съм Стамболов многопластово- не съм пропуснал и алчността, и разврата и перверзията, които у него са силно изразени. Спрял съм се и на убийството на неговия приятел Олимпи Панов, с който са имали легендарна дружба. И се оказа, че Стамболов не носи вина за убийството на Олимпи. Панов прави един опит за преврат, който Стамболов му прощава. Но по-късно, след втори заговор, регентското правителство го осъжда на смърт. Стамболов е плакал и молел останалите регенти да не гласуват смъртна пресъда за Олимпи. Но те до един гласуват За разстрела. Стамболов носи вина единствено за това, че осъжда на смърт тези, които искат да превърнат България в руска губерния- организаторите на бунтовете в Русе и Силистра. Целта на тия бунтове е била да предизвикат намесата на Русия, уж като повторна спасителка на България. А всъщност да я окупира и присъедини към територията си. Същата схема братушките използват за да присъединят по-късно прибалтийските републики. Вдига се някакво въстанийце, чието временно правителство иска подкрепа от Съветския съюз. Руснаците нахлуват и ги завладяват, а по-късно- присъединяват. Такъв е бил плана черна на бяло и за България. Но Стамболов го осуетява. Естествено чрез разстрели.

– Коя от историческите ни личности ви изненада най много, за добро или за лошо, в процеса на проучванията за книгата?

– От много исторически личности се изненадах. Но най-много от братята Любен и Петко Каравелови. И двамата братя са били много експанзивни, страхливи и твърде безотговорни към действията си. Особено Любен. Не може да си председател на Революционния комитет и така лекомислено да подхвърлиш тайния му архив на жена си. И в крайна сметка въпросния архив да попадне в ръцете на турците. Само ще припомня, че Левски бива осъден и обесен именно заради уликите, които турците намират срещу него в този архив. Но Любен Каравелов не си взима бележка от грешката. Защото, когато се създава Втори революционен комитет, Ботев се скарва с Каравелов именно заради това, че архива пак изчезва. Каравелов го дал на някой си, който се запилял нейде си. По тоя повод Ботев пише до своя приятел Драсов: „Този архив може да отиде в ръцете на турците“. Неслучайно и Левски в едно от своите писма пише: „Каравелов може да ме предаде един ден!“. Любен не е бил конспиратор. Хората са си залагали живота, а той се е отнасял лекомислено. За мен тия черти на Каравелов бяха една голяма изненада. Защото преди проучванията го познавах повече като писател. Много е тъжно и аз с горчилка съм писал за тези неща. Но все пак трябва да се каже истината в името на онези революционери, които са избити по негова вина. Отделно, от кореспонденцията на самия Каравелов, става ясно, че неистово е завиждал на Ботев за поуетическия му талант. И се е опитвал да го мачка психически.

– Коя друга историческа личност ви изненада много?

– Приятно ме изненада Ал. Батенберг. Едно момче с романтични представи, което едва 22-годишно застава на върха на държавата. Изтънчен немски аристократ, израснал в замък край Дамщат. И попада в град като София. Който град по това време е бил само кал и дървени къщи с кирпичени дувари. А единствената представителна сграда бил порутения конак, в който нямало дори столове да седнеш. Българските власти прекръстват конака на дворец и настаняват Величеството в него. И съдбата на Батенберг се преобръща на 180 градуса. Много скоро руски генерали правят преврат и решават да го убият. Батенберг обаче е спасен от български войници. И от тоя момент той се преобразява. Именно тогава решава да подкрепи Съединението. До последните си дни, макар и зад граница, много обича България и неслучайно пожелава да бъде погребан тук. батенберг е погребан в България. Остава си с нереализираната любов към тая държава. Странна личност. Още по-странен е Фердинанд. Той е бил много артистично копеле. Перверзен, авантюрист и леко налудничев. Отначало е под пълната команда на Стамболов. След това обаче човека решава да се реализира. За това го натиска майка му Клементина, която е дъщеря на последния френски крал Филип. И нещо, което покрай демонизирането му през последните 60 години е премълчавано: Фердинанд се запалва от идеята да възстанови Византийската империя под името Нова Византия. Планът му е да завземе Цариград (Константинопол). И империята му да се разпростре от Цариград до Франция. Постепенно развива манията за величие на Александър Велики. Само че тръгва да завладява света в обратна посока- на запад. И катастрофалните Балкански войни, които подхваща, са в изпълнение на този негов план. Фердинанд използва много хитро домогванията и мечтите на народа ни за обединение на всички български територии. И народа тръгва след него. Манията на Фердинанд стига дотам, че започва да се облича във византийски одежди. Има дори пощенска марка от онова време, на която Фердинанд е с византийско облекло, корона и царски скиптър. Ходил е специално до Цариград, в храма „Св. София“, за да търси златните плочи, върху които е стъпвал император Юстиниан. Въобразил си, че е негов наследник. От тая мания е страдал и Цар Симеон Велики. В края на Първата балканска война Фердинанд е на косъм от завладяването на Константинопол. Никой в Европа не се съмнява, че до седмица българските войски ще нахлуят в древния град. Твърди го и немския канцлер Бисмарк в своя реч. Но последвалата Междусъюзническа война, разбива тия фердинандови мечти. Обаче, ако Фердинанд беше реализирал своя план, сега щеше да е в пантеона на великите ни владетели. Стара истина е, че никой не прощава на победените.

– А какво открихте в историческите извори за сина на Цар Фердинанд, Борис. Дълго време в нашата история бащата и сина бяха спрягани в клишето Лошия цар Фердинанд и добрия цар Борис. Развенчавате ли този мит?

– Аз не обичам Борис. По-симпатичен ми е бащата Фердинанд, въпреки лудостите му. Борис е най-потайния владетел в цялата българска история. Дълго време битуваше представата за него като за добрия, тих и скромен цар, който кара локомотиви и сам шофира колата си. Но истината е, че най-много интелектуалци- над 40 души, са избити именно по времето на Борис. Като се започне от Сергей Румянцев и се стигне до Вапцаров. Освен това има едни съвпадения, които не са никак случайни. След като фашиста Мусолини взима властта през 22 г., няколко месеца по-късно, на 9-ти юни, 23-та г. у нас се случва Деветоюнския преврат, който сваля Стамболийски. Това е най-кървавото братоубийство в нашата история след покръстването. Борис Първи избива 52 прабългарски рода, а Борис Трети… Колко хиляди са жертвите на преврата не се знае. Другото още по-странно съвпадение е следното: Хитлер взима властта 33-та година, у нас през 34-та г. е другия преврат, с който Борис става абсолютен самодържец на България. Няма партии, няма нищо. И тия легенди, че по време на Втората световна война той не е искал да се присъединим към Германия, са пълни фантасмагории. Има една книга- шедьовър със съветите на Фердинанд към Борис. Тя съдържа точните характеристики на Борис като прикрит, подъл, страхлив, като човек на заговори и тайни, който е готов да убива. Фердинанд поне е бил откровен, докато Борис се е прикривал.

– Нека се откъснем от книгата ви и поговорим за личния ви живот. Кога ви беше най-трудно в житейски и творчески план?

– Имах един период, след чешките събития през 68-ма година. Много тежко беше! Спряха да ме печатат. Цели 9 години не излезе нито една моя книга. Мастити партийци се бяха зарекли на всеослушание, че ще ме изхвърлят от литературата. Причината беше, че по повод смазването на Нежната революция в Чехия аз написах една поема, със заглавие „А вам какое дело“. Публикувах я в списание „Септември“. И още същия месец всичко което бях написал беше смъкнато от печат. Беше доста болезнено. За да се храня, започнах да пиша сценарии за игрални филми. Но ги пусках от името на мои приятели. И те получаваха хонорарите вместо мен. Втория ми труден период започна през 83-та година. След спектакъла „Любовни булеварди“. След петото представление го смъкнаха от сцена. Уволниха директора на театъра Попилиев и всички драматурзи. А двамата с Попилиев бяхме изгонени от София- без право да работим тук. Трябваше да ида или в Разград, или в Кърджали. Но тогава Светлин Русев, който беше заместник министър в Комитета по култура ми помогна. И ми издейства назначение в Пловдивския драматичен театър. Там изкарах 7 години, до 90-та година. Но именно това се оказаха най-плодотворните ми години. Защото в Пловдив попаднах сред художниците Георги Божилов- Слона, Йоан Левиев, Димитър Киров. И там написах най-хубавите си произведения.

– Имал ли сте лични контакти с Тодор Живков?

– Тодор Живков съм го виждал наживо само веднъж. имах една пиеса „Събота- 23“, за Септемврийското въстание, която се играеше в театър- София. Партийните другари нещо негодуваха срещу нея- искаха да я свалят. Но Тодор Живков внезапно дошъл на едно от представленията и пожелал да се срещне с мен. Аз тогава не бях в сградата на театъра, но ме викнаха и отидох. Живков обаче харесал постановката и ми каза: Ако не беше дошъл, нямаше да има ни театър ни постановка. После държа една дълга реч. И накрая ме попита: Другарю Цанев, какво става с поезията, не чета стиховете ви напоследък. Казах му: Ами, не ме печатат! А той: Как така?! Ами, питайте Георги Джагаров, казвам му. И той се обръща към министъра си: Георги, какво става тука бе?! И така- почнаха да ме печатат. Но да не се оплаквам. Омръзнахме на хората с тия дисидентски истории.

– Канил ли ви е Живков в ловната си дружинка?

– Не ме е канил. Но да не се правя на герой. Ако ме беше поканил, може би щях да отида. често ваши колеги са ме питали дали съм правил някога компромиси с властта. Истината е, че не са ме канили да правя компромиси. Не съм бил изкушаван. Моята фамилия беше жестоко репресирана. Сестрата на майка ми- Цветана Чалъкова, беше осъдена на смърт и разстреляна през 52-ра година. Тя членуваше в движение Горяни- бившите земеделци- Николапетковисти. След 9-ти септември стана партизанка, но от другите- антикомунистите. Заловиха я заедно с още 6 души и я разстреляха. беше едва на 23 години.

– А вярно ли е, че творците, които Тодор Живков канел в прословутата си ловна дружинка, после започвали да получават по-високи хонорари от събратята си?

– Вярно е. Но осквен това печелеха и правото да бъдат издавани в чужбина. Много мои приятели и познати са били в тези дружинки. И все разказват весели истории. Тодор Живков е умеел да общува с интелектуалците. Явно е имал таланта да предразполага хората към себе си- с чувството си за хумор, с простотията си ако щеш в добрия смисъл на думата. Вижте, тогава на никой и през ум не му е минавало тогава, че комунизма ще падне. И който се е приспособявал по някакъв начин, стига да не е било за сметка на нещастието на другите, може да бъде оправдан.

– Променихте ли се с годините?

– Вече съм на такава възраст… Станах по- толерантен към слабостите на хората. Склонен съм да прощавам, стига човека срещу мен да не е извършил подлост за сметка на някой друг. Това че Йордан Радичков ходеше с Тодор Живков на лов за мен не намалява гениалността му като писател. И мисля че Йордан не е продал никого. Същото важи и за Емилиан Станев. Само прошката ще ни спаси като народ! skandalno.net

Едно интервю на Илиян АТАНАСОВ

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: