Одеса ще падне, Украйна ще загуби излаза си на море, а това ще се превърне в символ на края на американската глобална доминация и на досегашния международен ред. Това казва Янис Варуфакис, според когото войната е разкрила стратегическия провал на Вашингтон, демонстрирала е неспособността на Запада да пречупи Русия, което ознаменува началото на епоха, в която САЩ вече няма да могат еднолично да диктуват правилата на световния ред.
Трябва да ви разкажа за разговор, който се е състоял преди три седмици в бункер под сградата на Пентагона. Разговор, който никога няма да се появи в нито един официален брифинг, но който разкрива ужасната истина за това, което действително се случва в Украйна.
Висш военен стратег, чието име бихте разпознали, поглежда сателитните изображения, разпръснати върху масата, и казва нещо, което оставя цялата зала в мълчание. „Господа, ние вече не управляваме война. Управляваме погребение. Тези сателитни снимки показват нещо, което западните медии отказват да признаят. Руските сили тихо са установили примка около Одеса. Не чрез драматични битки с танкове или блицкриг в стил „Холивуд“, а чрез търпеливо, методично напредване на армия, която много добре знае какво прави.“
Тогава осъзнах: не става дума само за един украински град. Наблюдаваме финалния срив на американската глобална доминация, който се разиграва в реално време, с последователни стратегически грешки в преценката.
Нека ви върна до действителното начало на тази история. Тя не започва през февруари 2022 г., а в задимена стая във Вашингтон някъде през 2014 година. Там група от стратези от тинк-танкове взаимно се убеждават, че са намерили перфектното оръжие да унищожат Русия, без да произведат нито един изстрел. Планът е елегантен в своята простота: разширяване на НАТО до самия праг на Русия, превръщане на Украйна във въоръжена крепост, принуждаване на Москва или да приеме американските ракети, насочени към самото ѝ сърце, или да реагира по начин, който да оправдае още по-строги санкции. Това трябваше да е ситуация, в която Путин да не може да спечели. Това, което тези брилянтни умове не успяха да разберат, е, че когато притиснеш ядрена сила в ъгъла, тя не избира варианта, който искаш да избере.
Помня, че прочетох класифицирани брифинги от този период, когато все още имах достъп до подобни документи по времето, когато бях в правителството. Арогантността им беше поразителна. Американските управляващи искрено вярваха, че могат да прекроят картата на Източна Европа без сериозни последствия. Смятаха, че Русия е само бензиностанция с ядрени ракети – твърде слаба, за да се съпротивлява, твърде корумпирана, за да отвърне ефективно.
Но има нещо, което ме държи буден нощем: същите тези официални лица сега гледат как перфектният им план се разпада по най-катастрофалния възможен начин. Защото Одеса не е просто още един град на картата. Тя е ключът към всичко. Когато гледам Одеса, виждам гроба на американското стратегическо мислене. В продължение на десетки години живяхме със заблудата, че военната мощ и икономическите санкции могат да преодолеят основни географски реалности.
Вярвахме, че можем да игнорираме фундаменталните правила, които управляваха съревнованието между великите сили в продължение на столетия. Руската обсебеност от топловодни пристанища не е някаква мистериозна имперска особеност. Тя е въпрос на икономическо оцеляване, което води началото си от Петър Велики. Всеки студент по геополитика разбира това. Но най-добрите умове във Вашингтон някак успяха да убедят себе си, че Москва просто ще приеме военните кораби на НАТО да акостират там, където досега са плавали руските адмирали.
Трагедията е, че път към мира имаше. Виждал съм дипломатически грами, комуникация през неофициални канали от 2021 г. – Русия предлагаше неутралитет на Украйна, конституционна защита на рускоговорещото население на изток и признаване на статута на Крим. В замяна те гарантираха суверенитета на Украйна и икономическата ѝ независимост. Но Вашингтон нямаше интерес от мира. Те искаха тотална победа. Искаха унижението на Русия, разкъсването ѝ, превръщането ѝ в послушна зона за извличане на ресурси за западните корпорации. В преследването на тази максималистка мечта те унищожиха страната, която твърдяха, че защитават.
Гледам как американските официални лица се затрудняват да обяснят защо тяхната война срещу Русия някак доведе до неизбежната загуба на най-важния стратегически актив на Украйна. Как техният брилянтен санкционен режим някак направи Русия по-силна, като в същото време осакати европейската индустрия. Отговорът е прост: те повярваха на собствената си пропаганда. Те смятаха, че икономическата война е точно оръжие, което може хирургически да отстрани Путин, без да засегне руското общество. Вместо това създадоха обсадна икономика, която принуди Русия да стане по-самодостатъчна, по-иновативна, по-устойчива на външен натиск. Докато западни фабрики затварят поради липса на евтина руска енергия, руските се преустройват за военна продукция. Докато европейските валути отслабват пред инфлацията, рублата се стабилизира и засили. Докато НАТО изчерпи запасите си от оръжие, Русия увеличи производството си на боеприпаси до нива, които не можем да достигнем.
Но истинската трагедия не е военна или икономическа, а психологическа. Падането на Одеса ще разбие мита за непобедимостта на Америка, който поддържаше глобалния ред от 1945 г. насам. Прекарах години в изучаване на начина, по който умират империите. Всички са следвали един и същи модел. Първо идва надскачането, вярата, че мощта им е неограничена. После идва погрешната преценка – войната, която е трябвало да бъде лесна, но се превръща в кошмар. Накрая идва откритието, че императорът е гол. Че всички заплахи и обещания са били градени върху пясъчни основи.
Кубинската ракетна криза предлагаше идеална аналогия със сегашната ни ситуация. През 1962 г. Америка рискува ядрена война, за да държи съветските ракети извън нашето полукълбо. Нарекохме това легитимна самоотбрана. Но когато Русия приложи абсолютно същата логика спрямо ракетите на НАТО в Украйна, ние го нарекохме непровокирана агресия. Този двоен стандарт не е просто лицемерие, той е стратегическо самоубийство. С отказа да признаем легитимното безпокойство на Русия за сигурността ѝ, с отхвърлянето на нейните червени линии като безсмислено перчене, ние ги принудихме да докажат, че тези червени линии са действителни.
Сега установяваме точно колко са действителни. Коментарът на стратега от Пентагона, че това е управление на погребение, не е мелодраматичен. Той призна истина, която неговите началници отказват да приемат. Украйна – такава, каквато я познавахме – умира. А заедно с нея умира и ролята на Америка като световен хегемон. Гледал съм този филм и преди, в различни киносалони и с различни актьори. Моделът е винаги един и същ. Хегемонът се надскача, провокира отговор, с който не може да се справи. След това обвинява всички, освен себе си, за последвалата катастрофа. Това, което прави този случай особено трагичен, е колко ненужно беше всичко. Украйна можеше да бъде мост между Изтока и Запада, неутрална и просперираща. Вместо това тя се превърна в бойно поле, където великите сили да решават различията си с кръвта на чужд народ. Човешката цена на този стратегически провал е ужасна.
Стотици хиляди украински мъже умряха, защитавайки позиции, които не бяха подготвени да удържат. Още милиони избягаха като бежанци. Цяло едно поколение беше пожертвано на олтара на геополитическите амбиции на Вашингтон. И за какво? За да се докаже, че Америка все още управлява света, да се демонстрира, че никой не може да предизвиква западното господство без последствия. Единственото нещо, което доказахме, беше, че нашите заплахи са празни, а стратегиите ни са банкрутирали.
Загубата на Одеса ще завърши превръщането на Украйна от морска страна в заключена сухопътна територия, която е изцяло зависима от западните подаяния за оцеляването си. Това ще е желязно доказателство, че проектът за разширяване на НАТО се провали катастрофално. Но последствията отиват далеч отвъд границите на Украйна. Всеки съюзник, всеки партньор, всяка страна, която е обвързала сигурността си с американските гаранции, наблюдава и калкулира.
Ако не можахме да спасим Украйна, въпреки че похарчихме над 100 милиарда долара и осигурихме неограничена военна подкрепа, колко точно струват нашите военни ангажименти? Отговорът става все по-ясен с всеки изминал ден: не струват много. Това е действителната причина, поради която бункерът под Пентагона мълчи – не поради тактически съображения или оперативни предизвикателства, а защото всеки от хората в това помещение изведнъж е осъзнал на какво са свидетели. Краят на една епоха. Срив на очакванията, от които беше водена американската външна политика в течение на три поколения.
Китай гледа, Иран гледа, Северна Корея гледа. Те виждат Русия, която успешно побеждава пълната икономическа и военна мощ на западния съюз. Виждат супероръжията на НАТО, които не успяват да променят реалностите на бойното поле. Виждат европейското единство да се пропуква под натиска на скъпата енергия и бежанския поток. Но най-важното: те виждат слабост, маскирана като сила, объркване, маскирано като стратегия, и отчаяние, маскирано като решимост.
Глобалният юг не се събира под американските знамена. Те тихо променят залозите си, поддържайки търговски отношения с Русия, отказвайки да вземат страна в това, което съвсем правилно възприемат като последни отчаяни опити за запазване на господството на една западаща сила. Така изглежда сриването на една империя в модерната епоха. То не е драматична военна победа, а забавено осъзнаване, че инструментите на империята вече не работят. Че нейните заплахи нямат тежест. Че обещанията ѝ не могат да бъдат спазени.
Одеса ще падне не защото руските войници са по-добри от украинските, а защото географията и икономиката в крайна сметка тежат повече от пропагандата и пожелателното мислене. Украйна се нуждае от достъп до море за оцеляването си като независима държава. Русия има нужда от контрол над Черно море, за да обезопаси южния си фланг. Едната от тези необходимости е абсолютна, другата подлежи на договаряне. Но ние избрахме да превърнем подлежащата на договаряне в абсолютна и сега откриваме, че абсолютната необходимост надделява над геополитическите фантазии.
Издигането на руския флаг над пристанището на Одеса ще отбележи нещо повече от края на украинската независимост. То ще бъде знак за началото на нов международен ред, в който предпочитанията на Америка са просто един глас сред множество други, а не са закон, който останалите трябва да следват. Погребението, за което говори стратегът от Пентагона, не е само на Украйна. То е на цялата система на американска глобална доминация от края на Студената война. И, също както за Украйна, няма такива пари и оръжия, които могат да върнат тази система отново към живот.
Автор: Янис Варуфакис
