Автор: Оуен Джоунс, „Гардиън“, 24 септември 2026 г.
Западните елити наложиха икономика, която насочва и засмуква богатството нагоре, и повярваха, че военната им мощ им позволява да прекрояват други държави. Последиците се виждат днес в жизнения стандарт, обществените услуги и провалените войни, пише Оуен Джоунс в „Гардиън“. Авторът обаче е най-силно поразен от друго: много западни умове са предвиждали с точност какво ще се случи, но предупрежденията им са били пренебрегвани.
Симптомите на упадъка са навсякъде. В неделя крайната десница в Германия спечели поредните регионални избори с близо 40% от гласовете в Мекленбург-Предна Померания. Франция подготвя бюджетни съкращения за 54 млрд. евро, които могат да засилят натиска върху и без това разклатения т.нар. европейски социален модел. Пред Общото събрание на ООН Доналд Тръмп отново заплаши да „унищожи“ Иран, докато четвъртата провалена западна война срещу мюсюлманска държава през този век е добавила над 100 млрд. долара към разходите на американците за гориво.
За симптомите почти няма спор. Големият сблъсък на нашето време е за диагнозата, а десницата го печели от години. Нейният разказ е прост и, както показват последните избори в Германия, действа: Западът умира заради мигрантите, мюсюлманите, транссексуалните хора, „уок“ културата и „дълбоката държава“. Затова, когато казах на приятели, че пиша книга със заглавие „Падането на Запада: Как всъщност го изгубиха“, те се притесниха, че съм се превърнал в Лиз Тръс. След като мандатът ѝ приключи по-бързо, отколкото издържа една маруля, тя издаде книга, озаглавена „Десет години да спасим Запада“.
Моята диагноза е съвсем различна. Западът запада, защото след Студената война елитите му обявиха победа, от която така и не се възстановиха. Те представиха икономически модел, който насочва богатството към върха, като неизбежното бъдеще, а една привидно непобедима военна сила получи свободата да прекроява мюсюлманския свят. И двете убеждения бяха изключително удобни за хората, които печелеха от тях. Резултатът е катастрофален: икономика, която вече не осигурява трайно подобрение на жизнения стандарт и обществените услуги, и западни военни намеси, претърпели унизителен провал в Кабул, Багдад, Триполи, а сега и в Ормузкия проток.
В чужбина претенциите на Запада за морално превъзходство бяха изпепелени, не на последно място от геноцида, извършван от Израел срещу палестинския народ в Газа. У дома разочарованието и отчаянието, породени от тези наслагващи се бедствия, подхраниха възхода на крайната десница и заплашват самата демокрация.
Докато проучвах темата за книгата, най-силно ме порази колко често хора са виждали какво предстои — и колко малко са променили предупрежденията им.
През пролетта на 1994 г. един от най-високопоставените политически служители в американското посолство в Москва изпраща до Вашингтон дълга телеграма, в която изразява несъгласие с водената политика. Изводите в грамата са достатъчно категорични, за да превърнат автора ѝ в нежелан човек сред външнополитическите среди.
Уейн Мери е ръководител на политическия отдел на американското посолство в Москва в периода 1990 г. – 1994 г. Той съвсем не е радикал. Израснал е в земеделско селище в Оклахома, наречено — без шега — Кремлин, и се е възхищавал на тогавашния руски президент Борис Елцин. Но през въпросните 4 години той е бил в Русия и е наблюдавал как върху останките на съветската икономика Вашингтон, икономисти от Харвард и Международният валутен фонд налагат „шокова терапия“ — превръщане на плановата руска икономика в казино почти за една нощ. Мери започнал да търси отвсякъде пари, за да ги раздава на възрастните жени, които просели по улиците, „защото — каза ми той съвсем просто — гладуваха“.
Тогава Русия била управлявана от привърженици на сближаването със Запада, но в телеграмата си Мери предупреждава, че „демократичните сили в Русия са в сериозна беда“ и че „няма причина да се смята, че руската икономика е способна на бърза пазарна реформа“. Ако САЩ изберат „ролята на икономически мисионер вместо на истински партньор“, предвижда той, това ще укрепи екстремистите и ще възроди „враждебните отношения между Русия и Запада“.
Както Мери ми каза: „Съсипваме жизнения стандарт на работническата класа, а после очакваме хората да гласуват за нас.“ Отговорът на Вашингтон бил да го превърне в нежелана персона. Телеграмата останала засекретена три десетилетия и беше тихомълком публикувана едва в края на 2024 г. Дотогава едно изследване вече беше изчислило, че преходът към пазарна икономика под западен диктат в Русия е довел до 12,2 милиона случая на свръхсмъртност сред населението. А през въпросната 2024 г. на закъснялото признание на Запада, че е сгрешил в Русия, силният човек в Кремъл Владимир Путин, който съумя да издигне отново Русия от развалините, навлизаше в третата година от войната си в Украйна.
Хората, пренебрегнали Мери, не криеха предпоставките, от които изхождаха. Русия трябвало да възприеме „нашия начин да правим нещата“, казва Строуб Талбът, главният съветник на президента Бил Клинтън по въпросите на Русия. Ако това звучи като „дразнещо потвърждение на нашата доктрина за изключителност“, отговорът му е прост: „Е, такъв е животът. Това сме ние; това са САЩ. Ние сме изключителни.“
Това беше основният структурен проблем на реда след Студената война. Той никога не изчезна. Колкото и убедителни да бяха доказателствата зад дадено предупреждение, щом то влезеше в противоречие с интересите на западната власт, предупреждението отстъпваше.
В продължение на две години пътувах за книгата — от Багдад до Питсбърг и от Найроби до Рамала. Оказа се, че преживяното от Мери е по-скоро правило, отколкото изключение. В интервю от 2005 г. американският дипломат Едмънд Макуилямс разказва, че още през 1988 г. е предупредил, че политиката на Вашингтон в Афганистан върви „много, много зле“, докато американско оръжие достига до ислямистки фундаменталисти. Но над всичко стояла целта Съветският съюз да бъде победен. Макуилямс казва, че бил изолиран, оклеветен като психично болен, алкохолик и гей, а след това преместен на друга длъжност. Самите анализатори на ЦРУ предупредили през 1987 г., че един победоносен ислямистки режим може да наследи „планина от оръжия“ и да ги използва, за да въоръжава или обучава ислямистки бойци другаде. Доставките на оръжие продължили.
Същото победоносно самочувствие се наложи и у дома. На западните икономики не им липсваше богатство: те все повече се организираха така, че да го извличат, вместо да го инвестират. Както ми каза икономистката Мариана Мацукато, 80% от британските финансови потоци вече се връщат във финансите, застраховането и недвижимите имоти. Западните икономики ставаха все по-добри във възнаграждаването на собствеността, но все по-неспособни да изграждат производствените основи, от които зависи благоденствието.
В началото на 2007 г. изпълнителен директор в Световната банка казал на приятеля си, икономиста Ха-Джун Чанг, че предстои огромна криза. Доказателството му било жената, която чистела дома му и за която подозирал, че живее в страната без документи: тя имала ипотечен заем от 300 000 долара. Застоялите заплати били прикрити с евтин кредит — „нека ядат кредити“, както един икономист обобщил този модел — и прикритието било на път да се разкъса. Когато това стана, сривът трябваше да сложи край на проваления икономически модел. Вместо това обикновените хора бяха принудени да платят за спасяването му чрез орязване на социалната подкрепа.
Плашещо е докъде може да доведе този хаотичен упадък. Геноцидът, извършван от Израел, превърна безграничната жестокост в нещо обичайно. Тръмпизмът пренасочи реториката и институциите на „войната срещу тероризма“, като сега ги използва срещу вътрешното несъгласие. Авторитаризмът и варварството са напълно възможни варианти за бъдещето.
Има и друга възможност: левицата да изложи различни аргументи. Да каже, че дотук ни доведе безкрайното, безконтролно преследване на богатство и власт от западните елити — у дома и в чужбина — и че задачата е да възстановим онова, което първата либерална премиерка на Великобритания Маргарет Тачър се стремеше да разруши: обществото. Това може да стане, като инвестираме богатството, което произвеждаме заедно. Или, както ми каза човекът, написал онази заровена телеграма: престанете да съсипвате жизнения стандарт на хората и после да очаквате да гласуват за вас.
Оуен Джоунс е колумнист на „Гардиън“. Най-новата му книга, „Крахът на Запада: Как всъщност го провалиха“, излиза на 1 октомври.
Източник: theguardian.com
