Автор: Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

Няма по-износено клише от цитата на Марк Твен, че „Историята рядко се повтаря, но често се римува“. Но понякога е трудно да не го използваме: приликите между това, което наблюдаваме днес в отношенията между Европа и САЩ и китайско-съветския разрив през 1960-те години са доста стряскащи.

За да припомним, китайско-съветският разрив се случи поради идеологическото пропукване на Комунистическия блок, при което Мао обвини Съветския съюз в „ревизионизъм“, след де-сталинизацията на Хрушчов и подкрепата му за „мирното съжителство“ със Запада.

Обръщането на Хрушчов има два мотива. Първият е военен: той се разграничава от ястребската доктрина на Сталин, тъй като ядреното оръжие означава взаимно анихилиране. Вторият е икономически: той иска да пренасочи ресурсите към вътрешното развитие – неговото (донякъде безумно) обещание да „настигне и изпревари“ икономиката на Запада.

„Мирното съжителство“ на Хрушчов се изрази всичко на всичко в писмото, с което Съветският съюз се оттегля от Студената война като тотална борба. Именно той каза, че повече не желае да носи последствията от една конфронтация, която беше определяна като цивилизационен избор.

По онова време Китай е в много голяма степен по-малкия партньор на Съветския съюз, от който е зависим за техническа помощ и с който е в обща идеологическа рамка – решен на конфронтация със Запада, за която вярва, че е определящата борба на епохата. Обръщането на Хрушчов към „мирно съжителство“ е не само промяна в политиката – то е предателство спрямо всичко, което, според Китай, представлява партньорството.

Превъртаме напред до днешния ден и е трудно да не видим паралела.

„Мирно съжителство“ са точните думи на Тръмп, когато казва какво иска да постигне с Русия (и до известна степен с Китай): десетки пъти повтаря, че „разбирателство с Русия е добро нещо“ и че е било грешка да се похарчат „трилиони и трилиони долари“ за конфронтация. И точно като Хрушчов, той казва на младшите си европейски партньори: борбата, около която сте организирали всичко, вече не е важна за нас.

Европейците са, донякъде разбираемо, в състояние на шок и замайване. И започват да си вадят заключения. Вижте какво каза германският канцлер вчера:

Няма да е преувеличено, ако кажем, че това изказване на германски канцлер е извънредно, още повече канцлер от ХДС (традиционно най-про-американската партия), че Pax Americana „вече не съществува“ и отношенията между ЕС и САЩ вече се смятат за фундаментално враждебни. Още по-важно, по-нататък в речта си Мерц даде да се разбере, че не става дума персонално за Тръмп. „Този курс не е временен“, каза той. „Тръмп не се е появил за една нощ, както и тази политика няма да изчезне за една нощ“. С други думи, това е структурно, старата Америка няма да се върне.

Ни най-малко не твърдя, че той или други европейски лидери днес са подобни на Мао (де да бяха!), но емоционалната и стратегическата позиции са същите: по-малкият партньор, който е взел общата идеология сериозно, който е понесъл истинска цена за споделяната кауза, а сега открива, че ангажиментът на старшия партньор винаги е бил условен.

Паралелите не спират дотук. Прочетете най-новата Стратегия за националната сигурност на САЩ – това е радикално отделяне от консенсуса след ВСВ. Тя официално изоставя глобалната хегемония, която обявява за „фундаментално нежелателна и невъзможна цел“, обявява оттегляне във вътрешната територия и Западното полукълбо чрез обновяване на Доктрината Монро и преразглежда съревнованието с Китай по-скоро като икономическо, отколкото като военно: заглавието на раздела за Китай е: „Спечелване на икономическото бъдеще, предотвратяване на военната конфронтация“. Това много напомня на сценария на Хрушчов, с американски особености.

Ключови посветени фигури във Вашингтон като Ричард Хаас, който в продължение на 20 години председателстваше Съвета за чуждестранни отношения на САЩ, потвърди магнитуда на промяната. Току-що написа в своя Substack, че страната му преминава през „най-голямото преориентиране във външната политика на САЩ след ВСВ и началото на Студената война преди 80 години“. Доста драматично!

Час Фрийман – който в голяма степен е идеологически опонент на Хаас и като бивш Заместник-секретар по отбраната имаше критично отношение към политическия елит и смяташе, че Хаас и неговите подобни причиниха тази бъркотия – стига до същото общо заключение в реч, озаглавена „Преотстъпване на бъдещето на Китай“ (нека имаме предвид, че Фрийман вероятно е един от малкото бивши служители, които са добре настроени и осведомени по-отношение на Китай): „Ние, американците, вече сме в напреднала фаза на оттеглянето си от световния ред, който някога защитавахме и за чието установяване помогнахме“.

Руснаците също като цяло са съгласни, наричайки стратегическата посока на САЩ „в голяма степен в съответствие с нашето виждане“, а също и китайците, макар и по типичния за тях по-дискретен начин. Чен Исин, настоящият ръководител на могъщото китайско Министерство на държавната сигурност (което по същество е комбинация от ЦРУ и ФБР), наскоро написа в официалния орган на Централната партийна школа на Комунистическата партия, че „международната конфигурация на силите се движи от еднополярност към многополярност“. Той описва „униполярната хегемония на великата сила (известна още като хегемония на САЩ) като „все по-неустойчива, с ускоряващи се демократични аномалии, икономически упадък и социална фрагментация във вътрешен план, и ускоряваща се кредитна несъстоятелност, провал на хегемонията и разрушаване на митовете във външен план“. Последната фраза е особено впечатляваща – 神话破灭: крахът на мита – краят на американския мит за непобедимост.

Всичко това означава, че от Вашингтон до Москва, Пекин и Берлин се заражда забележителен консенсус: първенството на Америка приключва, властта и нейните критици, съперниците и съюзниците – всички го виждат. Щом дори и най-атлантическият канцлер на Германия обявява Pax Americana за мъртъв, диагнозата повече не може да бъде оспорвана.
Следователно въпросът вече не е какво ще стане ако свърши глобалната хегемония на Америка, а защо, и какво следва?
За да отговоря на този въпрос прекарах последната седмица в задълбочени анализи на новата Стратегия за националната сигурност на САЩ, ред по ред, извършвайки досадната работа по сравняването ѝ с предишните Стратегии чак до 2010 година (общо пет документа). Както ще видите, това е не само радикална промяна от досегашното – става ясно, че Тръмп може наистина да е американският Хрушчов.

Дълбинни причини: Защо се случва промяната?

Това е едно от нещата, които ме фрустрираха най-силно през тази година: толкова много хора са неспособни да различават между възможност – това, което можеш да направиш – и желание – това, което искаш да направиш. Сякаш не е очевидно, обикновено всеки знае: има много неща, които искаш да направиш, но просто не можеш да направиш, само защото нямаш възможността да ги направиш.

Но виждам тази грешка през цялото време. Например, всеки път, в който публикувам на тема раждането на многополярния свят и нарастващото осъзнаване на неговото съществуване от САЩ, получавам порой от коментари от типа: „ти си много наивен, САЩ никога няма да спрат да се държат като хегемон!“

Точно такъв беше случаят през юли, когато написах статията „Подготвя ли Тръмп пълномащабно стратегическо оттегляне по всички фронтове?“: отзивите бяха пълни с хора, които настояваха, че Америка никога няма да приеме оттегляне, че всичко това е 4D шах за възстановяване на глобалната хегемония. И още по-странното е, че тези отзиви идват от противниците на американския империализъм, от които бих очаквал да приветстват новините за оттеглянето на империята. Вероятно съществува някаква странна шрьодингерова група от хора, които на теория се противопоставят на американската империя, а на практика настояват на нейното вечно могъщество.

Във всеки случай, пет месеца по-късно имаме публикуван от Вашингтон документ, който казва, черно на бяло, че десетилетното преследване на хегемония е било „провал“, и че тя е „фундаментално нежелана и невъзможна“. И имаме германският канцлер, който казва, че с Pax Americana е свършено.

Това, струва ми се, показва, че понякога „наивната“ позиция е просто подранила.

Всичко това е типично за неспособността да се прави разлика между възможност и желание. За протокола, няма и нула съмнение, че САЩ искаха да останат единствена и всемогъща сила, разбира се. Но не могат, за това става дума. Те просто нямат тази възможност.

За властта не е важно това, което искаш да направиш, а това, което можеш да направиш.

И точно това е бил мотивът на Хрушчов в края на 1950-те години. Съветският съюз е искал да продължава тоталната борба срещу Запада, но просто не е можел. Неговото „мирно съжителство“ не е толкова идеологическо омекване, колкото признаване на материалните ограничения.

Кое, тогава, е по-наивно: убеждението, че американската сила има структурни ограничения, или убеждението, че само с достатъчно сила на волята може като с магическо заклинание да създадеш материална основа за господство, каквато иначе не съществува?

Погледнете какво стана само през тази година. Всеки път, когато САЩ се опитваха да накарат Китай да се преклони пред волята им, трябваше да дават заден ход, защото се оказа, че Китай може да отвърне на удара също толкова силно. Първият път беше с така наречените тарифи за Деня на освобождението: забележителното е, че Китай успя да накара САЩ да отстъпи до тарифи, които са само с 4,8% по-високи от прилаганите преди Деня на освобождението. Смятам, че това прави Китай най-успешният преговарящ сред всички засегнати от Деня на освобождението страни, като дори най-близките традиционни съюзници на САЩ се съгласиха на увеличение на митническите ставки, което е няколко пъти по-голямо (въпреки че, за да бъдем честни, Китай вече имаше по-високи митнически ставки от тези страни преди Деня на освобождението).

И тогава се появи така нареченото „правило на БИС за 50%“ (наричано още „Правила за партньорите“): опит на САЩ в края на септември да увеличи драстично броя на китайските компании, санкционирани от САЩ, от около 1 300 китайски субекта до над 20 000, което е почти 20-кратно увеличение! Тогава Китай въведе режима си за лицензиране на износа на редки земни елементи, което буквално предизвика паника във Вашингтон: американският министър на финансите Бесент публично обиди висши китайски служители заради тази мярка, лобира за „извънредни правомощия“, заяви, че това е китайска атака срещу „света“ и че ще срещне „пълна групова реакция“ от страна на САЩ и техните съюзници. Нищо от това не се случи. Вместо това САЩ отстъпиха, като суспендираха цялото правило на срещата между Тръмп и Си в Пусан в замяна на това Китай да суспендира новите си контролни мерки върху износа на редки земни елементи, като Бесент забавно описа отстъплението като „възможност да се възстанови връзката между САЩ и Китай“.

И ако смятате, че съм безпощаден, това не е моя интерпретация – то е вписано в самия документ на Стратегията за националната сигурност (СНС). Там пише черно на бяло, че „Китай се е адаптирал към промяната в тарифната политика на САЩ, започнала през 2017 г., отчасти засилвайки контрола си над веригите за доставки.“ Отбелязва се, че износът на Китай за страни с ниски доходи се е удвоил между 2020 и 2024 г. и сега е „почти четири пъти повече от износа за САЩ“. Подходът на САЩ не изолира Китай. Той ускори изграждането на алтернативна икономическа архитектура в Китай, в която Америка е все по-периферна величина. Администрацията, която лансира тази политика през 2017 г. сега официално признава, че тя има обратен ефект.

Можете да погледнете и други измерения на властта, като например факта, че според „Nature“, най-авторитетното научно издание в света, „Китай е лидер в изследванията в 90% от ключовите технологии – нещо, което те наричат „драматична промяна през този век“. Помислете колко абсолютно извънредно е това: в момента Китай води САЩ в 90% от ключовите технологии! Или може да погледнете относителното положение на Китай спрямо САЩ по отношение на глобалния дял в производството (28% за Китай, 17% за САЩ), инфраструктурата, образованието и т.н. Погледнете почти всеки аспект на властта и ще видите, че Китай вече изпреварва САЩ, в повечето случаи по драстичен начин.
И най-важното, когато говорим за власт – погледнете военните способности. Вече живеем в свят, където китайският военен флот е два пъти по-голям от целия флот на САЩ по брой на кораби (виж графиката по-долу). И разликата само се увеличава: корабостроителният капацитет на Китай сега превишава този на Америка с безумните 232 пъти!

Същото е положението, и все повече, с китайските военновъздушни сили. Джон „JV“ Венабъл, старши научен сътрудник по въпросите на въздушната мощ в Института за аерокосмически изследвания„Мичъл“, наскоро описа разликата в мощността по доста категоричен начин, по време на конференцията „Въздух, космос и киберпространство 2025“.

Той каза, че военновъздушните сили на САЩ „са в недостиг, трагичен недостиг“ срещу Китай. Според неговата оценка САЩ имат на този етап само 750 боеспособни изтребители във военновъздушните си сили, в сравнение с 1 100 за Китай, което е с 47% повече! И тази ситуация се влошава с невероятно бързи темпове. Според Венабъл „китайците пускат в експлоатация 120 J-20 всяка година и още 170 изтребители от 4-то и по-ново поколение, докато ние като ВВС пускаме в експлоатация по-малко от 60 общо и по-малко от 30 F35“ тази година. Ако математиката ми е правилна, Китай разширява и без това по-голямата си флотилия от изтребители пет пъти по-бързо от ВВС на САЩ!

Венабъл казва, че Китай надминава САЩ и по готовност: „По време на Студената война ние смятахме всеки, който има по-малко от 150 часа [годишни тренировъчни полети] за небоеспособен и не бихме го изпратили на война. Броят часове, който нашите хора имат днес е по-малко от 120 и бих ви помолил да се замислите за това: в момента приближаваме 110 ч. на пилот. Докато китайските пилоти летят средно по 200 часа на година. Капацитет: те го имат. Възможности: те са конкурентоспособни. Готовност: това вече не е проблем, дами и господа.“

Не само публичните оценки са такива. Самият Пентагон е създал секретен меморандум, наречен „доклад за превъзходството“, който проследява точно тази ерозия. Името казва всичко… Според „New York Times“ когато висш чиновник от администрацията на Байдън получил този бриф през 2021 г., „пребледнял“, осъзнавайки, че „срещу всеки трик, който можем да измъкнем от ръкава си, китайците имат в пъти повече“. Всъщност Пийт Хегсет, самият Секретар по отбраната, каза миналия ноември че във военните игри на Пентагона срещу Китай „ние губим всеки път“. Оценката на самото правителство потвърждава превъзходството.

Това е днешната реалност: дори и военно САЩ са все по-силно превъзхождани от Китай. А съществува и важен ефект на мултиплицирането: целият китайски капацитет е разположен в региона, докато американският е разпрострян от Европа до Близкия Изток и Африканския рог. Концентрацията бие дисперсията.

Има и още един мултипликатор, който работи срещу САЩ: инфраструктурата на алианса, който трябваше да компенсира прекомерното разширяване на САЩ, сама по себе си се разпада. Реториката става все по-порочна: Ванс атакува европейските ценности в Мюнхен, Рубио нарече Германия “прикрита тирания”, Държавният департамент на САЩ публикува есе през май, в което обвинява Европа, че води „агресивна кампания срещу Западната цивилизация“. И – както видяхме – европейците започнаха да отговарят подобаващо: германският канцлер Мерц сега нарича отношенията фундаментално враждебни и обявява Pax Americana за мъртъв. Което означава, че за първи път в следвоенната история „основаният на ценности алианс“ е в открит сблъсък относно същността на ценностите. Хегемонията никога не е била само американска сила – тя беше американската сила, упражнявана съвместно с единен блок. Ако този блок се разпада, а той очевидно се разпада пред очите ни, се срива институционалният апарат на хегемонията, независимо какво иска Пентагонът.

Ако имате нужда от още доказателства за американските ограничения (и за фрагментирането на НАТО), погледнете Украйна. САЩ ефективно се провалиха да спечелят прокси войната срещу Русия, въпреки че по времето на Байдън хвърлиха в нея повече от всичко: най-голямата военна програма след ВСВ, всеобхватни санкции, целия арсенал на американския военно-промишлен комплекс. Резултатът? Русия печели войната, икономиката ѝ продължава да расте по-бързо през 2024 г. от всички водещи икономики (според МВФ), те произвеждат повече боеприпаси за три месеца, отколкото целият алианс НАТО, в това число САЩ, произвежда за една година (според секретаря на НАТО Марк Рютте), а руската рубла е най-добре представящата се валута в света за тази година до момента. Не е зле като за „бензиностанция с ракети“, както американските политици наричаха подигравателно страната.

Украйна трябваше да демонстрира трайното влияние на американската мощ. Вместо това тя демонстрира нейните ограничения, срещу икономика с размер 1/10 от тази на Китай. Направете си сами заключенията как би изглеждало директно съперничество с Пекин.

И тук отново се проявява объркването между възможност и желание. Някои настояват, че оттеглянето на Тръмп от Украйна е театър, а истинската стратегия е „обратен Кисинджър“: да се подмами Русия и да се отдели от Китай, да се изолира Пекин, да се възстанови американската хегемония. Елегантна теория. И също така напълно заблудена (което между другото дори самият Марко Рубио признава): разделя се трансатлантическият алианс, а не Москва и Пекин!

Помислете за логиката. Вашингтон хвърли всичко срещу Русия и сега губи. Защо Москва би „преминала“ на страната на сила, срещу която сега ефективно печели прокси война? Реалният свят не работи по този начин… Погледнете също и икономиките: в пика на отношенията САЩ-Русия (2011-2013), двустранната търговия е грубо $40-43 милиарда. Търговията между Китай и Русия през 2024 г. достигна $245 милиарда (като Китай купува руски износ на стойност 129,3 милиарда долара). Дори и Вашингтон да можеше по магически начин да възстанови пиковите отношения с Москва, това би представлявало по-малко от една шеста от предлаганото от Китай днес: идеята, че Русия ще компрометира отношения за 245 милиарда долара за перспективата от евентуално възстановяване на 40-милиардни отношения, е просто смехотворна.

Отново питам, кое е по-наивно: да признаем, че балансът на силите се е променил, или да вярваме, че американското господство е толкова аксиоматично, че не е нужно да кореспондира с никаква видима реалност?

Американците, ако трябва да им се признае поне едно качество, в крайна сметка се придържат към реалността. Чърчил беше казал някога: „На американците може винаги да се разчита, че ще направят правилното нещо, веднага щом всички останали възможности бъдат изчерпани.“

Те се опитваха да сдържат Китай и Русия по един или друг начин от 1949 година насам. Чрез изолация и ембарго, след това чрез икономическа интеграция с презумпцията, че тя неизбежно ще доведе до политическа либерализация и в крайна сметка – субординация на американските интереси и институционални рамки. После, когато осъзнаха, че това не се случва, те се насочиха към веригите на доставки, технологична и икономическа война, които също не им донесоха голяма полза.
Сега, след 76 години напразни усилия, те са принудени да признаят, че многополярният свят, който се опитваха да предотвратят, е чисто и просто светът, който съществува. Те не го правят от щедрост, а защото алтернативата – да продължававаш да се преструваш, че можеш да доминираш свят, който вече не ти позволява това – води само до повече стратегическо изтощение.

Стратегията за националната сигурност от 2025 г. е документът, в който Вашингтон на практика признава, че предпочита да управлява многополярността, отколкото да бъде пречупен от нея. И в този смисъл това не е стратегия за възстановяване на първенството, а стратегия за навигиране в отсъствието му.
Толкова по въпроса защо. СНС 2025 ни казва и какво.

Разчитане на подадената оставка

Краят на хегемонията като доктрина

Това е може би най-важният аспект на СНС 2025 и той сякаш представлява най-големия разрив с предишните документи.
Предишните „стратегии“ не бяха истински стратегии. Стратегия, в смисъла на Клаузевиц, е решение за това какво се опитваш да постигнеш, а не само как да постигнеш нещо вече намислено. По този стандарт всяка СНС от 2010 до 2022 г. не издържа на теста. Те са оперативни документи, написани въз основа на една и съща главна предпоставка: че американското глобално господство е целта. Варира само тактиката, не целта.

СНС 2010, публикувана по времето на Обама, обещава, че „продължаваме напред, няма съмнение: Съединените Американски Щати ще продължат да гарантират глобалната сигурност“. СНС 2015 удвоява залога: „Американското лидерство“ се появява из целия документ като безспорна предпоставка, като се заявява, че „въпросът никога не е бил дали Америка трябва да води, а как да водим.“ СНС 2017, въпреки своята реторика „Америка Първо“ (по времето на първия мандат на Тръмп) запазва предпоставката и заявява, че „една Америка, която е сигурна, просперираща и свободна у дома, е Америка, която има силата, увереността и волята да води и навън.“ А СНС 2022 подчертава: „В целия свят нуждата от американско лидерство е толкова голяма, колкото винаги е била… ние ще водим с нашите ценности.“

Това, което нито един от тези документи не прави, е да отстъпи назад и да запита: какво ще стане, ако не можем? Какво правим, ако предпоставката от времето след Студената война – че американското господство може да бъде поддържано безкрайно дълго време – е просто невярна?

Стратегията от 2025 задава точно този въпрос. И му отговаря, без да оставя никакво място за двусмисленост.
Документът декларира, че „перманентно американско господство над целия свят“ е „фундаментално нежелателна и невъзможна цел“. Забележете двете различни твърдения: хегемонията е нежелателна (преценка на ценностите) и е невъзможна (преценка на фактите).

Предишните администрации, даже когато признаваха ограничения, никога дори и далечно не отстъпваха от нито едно от двете положения. СНС 2022 определя глобалната ситуация като гигантска надпревара между „демокрацията“ – така наречените защитници на „основания на правила ред“ – и „автокрацииите“. СНС 2017, при Тръмп 1.0, обявява Китай и Русия за „ревизионистки сили“, характеризирайки съперничеството с тях като „фундаментално политическо съперничество между онези, които подкрепят репресивни системи и тези, които подкрепят свободните общества“. И това не е просто изречение, хвърлено като кокал на „глобалистите“, а в голяма степен организиращият принцип на „стратегията“ от 2017 година. Документът утвърждава всяко несъгласие със САЩ като битка „между онези, които ценят човешкото достойнство и свобода и тези, които потискат индивидуалността и налагат униформеност“. Той обещава „да търси отговорност от извършителите на геноцид и масови зверства“, „да защитава религиозните свободи и религиозните малцинства“ и „да продължава да води света с хуманитарна помощ“.

Цялата рамка на СНС при Тръмп 1.0 е по ирония неразличима от либералния интернационализъм, който втората администрация на Тръмп отхвърля в СНС 2025 като „изключително погрешен и разрушителен залог на глобализма“.
СНС 2025 отива още по-далеч. Тя твърди, че преследването на хегемония не е било благородна цел, която, за съжаление, се е оказала недостижима – било е решение, което е „подронило тъкмо средната класа и индустриалната база, от които зависи американското икономическо и военно превъзходство“. Опитът за доминиране не просто се е провалил, но според собствената логика на документа е бил напълно саморазрушителен: той активно е подкопавал основите, които правят американската мощ възможна.

Тези твърдения реструктурират всичко останало нататък. Ако хегемонията официално вече не е на масата, то всеки ангажимент, всяка инициатива трябва да бъдат преоценени спрямо различен въпрос, който не е: „Поддържа ли това американското господство?“, а е „Обслужва ли това определен американски интерес на приемлива цена?“ Тази промяна – от предпоставката за господство към интереса като филтър – прави СНС 2025 не просто нова стратегия, а нов вид стратегия за първи път след Студената война.

Съживяването на Доктрината Монро

Ако хегемонията е мъртва глобално, тя е доста жива регионално. СНС 2025 обявява красноречиво именуваната „Добавка Тръмп към Доктрината Монро“ – отново език, който би бил немислим в която и да е от предишните СНС след Студената война. Докрината Монро, прокламирана в 1823 г. обявява Западното полукълбо за забранена за европейските колониални сили зона. Това за времето си е утвърждаване на регионално господство от страна на една млада република, която няма капацитет за глобални амбиции.

Но с разширяването на американската сила в течение на двайсети век, доктрината се размива. Когато обявиш целия свят за своя сфера, хемисферата губи специалния си статут – превръща се просто в една от провинциите на глобалната империя, наравно с Европа, Азия или Близкия Изток. Хемисферният фокус започва да изглежда провинциален, отживелица от една епоха, в която Америка мисли на дребно. Предишните СНС документи отразяват това: хемисферата се появява наред с други региони, които са третирани в същата партньорска рамка и институционален език, приложими навсякъде. Няма нужда от Монро, когато целият свят е американски.

СНС 2025 ревизира това изцяло. Хемисферата вече не е един от многото региони – тя е регионът, зоната, която Америка ще държи, дори и ако загуби хватката си на другите места. „След години на пренебрегване“, заявява документът, „САЩ ще препотвърдят и приложат Доктрината Монро, за да възстановят американското превъзходство в Западното полукълбо.“
Думата „превъзходство“ е ключова. Предишните СНС документи никога не са декларирали превъзходство в хемисферата – не е било нужно, защото са го декларирали навсякъде. СНС 2022 говори за „партньорство“ и „споделена отговорност“ с Латинска Америка. Третира миграцията чрез различни мултилатерални рамки, поема ангажименти за подпомагане на развитието и определя цели за сътрудничество. СНС 2015 отбелязва тържествено отварянето на Куба като дипломатическо постижение. СНС 2017 обещава да „катализира регионалните усилия чрез дипломатически ангажимент“.

СНС 2025 премахва този речник. Хемисферата сега е ексклузивна зона. Документът се ангажира да „откаже на съперници извън Хемисферата възможността да разполагат сили или други застрашаващи възможности, както и да притежава или контролира стратегически важни активи, в нашата Хемисфера“. Той обещава „да изтласка чужди компании, които изграждат инфраструктура в региона“. Американската помощ е обвързана с „намаляване на външни съпернически влияния – от контрол над военни инсталации, пристанища и ключова инфраструктура до купуване на широко определени стратегически активи“.
Целта нито веднъж не е назована директно в раздела за Доктрината Монро, но това не е и нужно. На други места документът отбелязва, че „конкуренти извън Хемисферата са направили значителни постижения в нашата Хемисфера“ и се ангажира да покаже „конкретно колко скрити разходи – в разузнаването, в киберсигурността, в дълговите капани и други области – са заложени в т.нар. „нискоразходна“ чуждестранна помощ“. Това е Китай. Доктрината Монро, създадена през 19 в. за да изключи Европейските империи, е пренасочена за изключване на Китай.

Оперативните ангажименти следват логиката. СНС се ангажира да „пренастрои нашето глобално военно присъствие, за да се справи с неотложни заплахи в нашата Хемисфера… и да се отстрани от театри, чиято относителна важност за американската национална сигурност е намаляла“. Обещава „по-подходяща брегова охрана и присъствие на военноморски сили за контрол на морските коридори, за препятстване на нелегална и друга нежелана миграция, за намаляване на трафика на хора и дрога“. Предвижда „целенасочени операции за осигуряване на границата и разбиване на картелите, включително, при нужда, използване на смъртоносна сила“. Полукълбото, което преди това се охраняваше като нещо второстепенно, се превръща в основна зона на внимание за американската армия.

Символиката има значение почти колкото и субстанцията. Позоваването на Монро през 2025 г. означава прибягване към доктрина, изработена по времето, когато САЩ са регионална сила с регионални амбиции. СНС 2025 представя това като преимущество – завръщане към стратегическа яснота, фокус към това, което наистина е важно. Но това е също така, неизбежно, и признание: глобалният проект се сви до полукълбо. Дали това може да проработи, е съвсем друг въпрос. Да предлагаш ценности на латиноамериканските страни не е особено привлекателно, меко казано.

Китай предлага търговия и развитие: $518.47 милиарда от двустранна търговия през 2024, над 120 милиарда в заеми от 2005 г. насам, споразумения за свободна търговия, инициативата Път и Пояс. Китай надмина САЩ като най-голям търговски партньор на Южна Америка. Скорошно допитване сочи, че повечето южноамерикански страни, в които е проведено, вече виждат Китай като по-надежден търговски партньор от САЩ. И главното: подходът на Китай е базиран на избора: инфраструктура срещу ресурси, пазари срещу стоки, капитал без изискване за реструктуриране на собствената политика или за прекъсване на връзките с други партньори. Можеш да търгуваш с Пекин и Вашингтон едновременно. Китай не иска ексклузивитет.

СНС 2025 предлага обратното. Тя изисква латиноамериканските правителства да „намалят влиянието на външни съперници“ – гониш китайските инвеститори или губиш разположението на Америка. Тя обещава да „изтласка чужди компании, които строят инфраструктура“. Тя обявява полукълбото за зона, в която страните трябва да избират: „воден от Америка свят от суверенни държави и свободни икономики, или паралелен свят, в който те са повлияни от страни от другия край на света“.
Може ли да проработи това? Само чрез сила, не и по избор – точно това има предвид документът. Когато твоят конкурент предлага по-добри условия, не можеш да постигнеш съгласие доброволно. Остава принудата: помощ под условие за изгонване на китайските инвестиции, както и под заплаха от налагане на тарифи на несъгласните или инсталиране на военно присъствие, с което да се подчертае кой командва.

Иронията на Студената война е пълна. Америка – която в продължение на десетилетия се позиционираше като алтернатива на „съветската принуда“ – сега строи виртуална желязна завеса около своята Хемисфера, докато Китай предлага тази свободна търговия, която някога се налагаше от САЩ. Съветският съюз, разбира се, накрая откри, че от пленниците стават само ненадеждни съюзници, които никога не забравят и не прощават. Принудителното съгласие не може в крайна сметка да оцелее при наличието на по-атрактивна алтернатива. Няма причина да мислим, че този урок се е променил.

Обръщане на ценностите: империализъм под наметалото на Глобалния юг

Предишните документи на СНС поставяха ценностите в центъра на американската стратегия. СНС 2010 има цяла глава, наречена „Промотиране на демокрацията и човешките права в чужбина“. СНС 2015 декларира, че „ние ще водим с нашите ценности“ и обещаваме да „развиваме демокрацията и човешките права“. СНС 2017, отново при Тръмп, описва състезанието между великите сили като „фундаментално политическо съревнование между тези, които подкрепят репресивните системи и онези, които подкрепят свободните общества“, обещавайки „да подкрепят с думи и действия живеещите в потисничество“. СНС 2022 е още по-експлицитна, рисувайки анимационна картинка на света като голяма арена на битката между „демокрациите“ (добрите момчета) и „автокрациите“ (лошите).

СНС 2025 не изоставя езика на ценностите. Обвиненията около „демокрацията“ и „свободата“ са още тук. Но този път, почти невероятно, те са изключително насочени към Европа.

Иронията е крайна. В продължение на десетки години Европа и Америка заедно изнасяха на света лекции, съвместно промотираха „демокрацията“, съвместно налагаха санкции на „нарушителите на човешките права“, съвместно настояваха, че либералното управление е единственият легитимен модел.

Глобалният юг прекара тези десетилетия в съпротива: суверенитетът е важен, различните системи заслужават уважение, човешките права се вземат на въоръжение за налагането на цинични империалистични цели, прикрити като морален ангажимент и така нататък. Вашингтон и Брюксел отхвърляха тези обвинения като авторитарни отклонения.
СНС 2025 извършва пълен идеологически обрат. Тя сякаш възприема позицията, която Глобалният юг артикулираше в продължение на десетки години.

Сега САЩ артикулират по този начин основния си дипломатически принцип: „Търсим добри отношения и мирни търговски отношения с държавите по света, без да им налагаме демократични или други социални промени, които силно се различават от техните традиции и история. Признаваме и приемаме, че няма нищо непоследователно или лицемерно в действията, продиктувани от подобна реалистична оценка или в поддържането на добри отношения със страни, чиито системи на управление и на обществено устройство се различават от нашите.“

Разделът за Близкия Изток отива още по-далеч. Вашингтон се ангажира с „приемане на региона, неговите лидери и неговите страни такива, каквито са“ и с прекратяване на „неуспешния експеримент на Америка да насилва тези страни – особено монархиите от Залива – да изоставят своите традиции и исторически форми на управление“.

Ако не бяхме запознати, щяхме да си помислим, че четем откъс от Декларацията от Бандунг Bandung Declaration! Суверенност, ненамеса, взаимно уважение между различните системи: това е директно от „Десетте принципа на мирното съжителство“ на Движението на необвързаните държави от Бандунг.

Тук обаче има уловка. Тези прекрасни принципи очевидно не са приложими към всички. СНС 2025 обвинява европейските правителства в „подкопаване на демократичните процеси“, в „потъпкване на основни принципи на демокрацията за потискане на опозицията“. Тя предупреждава за „предизвикани от елита анти-демократични рестрикции на основни свободи“. Декларира подкрепата на Америка за „политическите съюзници“, които да възстановят „цивилизационното самочувствие“ на Европа и посочва като един от ключовите си приоритети „култивиране на съпротива у европейските нации срещу сегашната траектория на Европа“.

И така: абсолютните монархии в Залива заслужават респект за „техните традиции и исторически форми на управление“, но правителствата в Европа са тирании и имат нужда от подкрепена от Америка смяна на режима. Нямам нищо против монархиите от Залива, но всеки може да види очевидния абсурд, който се разиграва.

Двойните стандарти ви казват всичко за „ценностите“, които този документ има предвид. Те показват, че Америка не вярва в ценностите от Бандунг повече, отколкото вярва в „човешките права“ при либералния интернационализъм. Те просто брандират аксесоари и оръжия, които ще използват или отхвърлят, в зависимост от това, което е удобно в момента.
В това има и по-дълбоко предателство. Либералният интернационализъм беше фундаментално американски франчайз. Институциите бяха американски – НАТО, Бретънуудските институции (МВФ, Световната банка), цялата следвоенна архитектура на реда. Идеологическата рамка и нейният апарат бяха американски – изковани във вашингтонските тинк-танкове, финансирани от американските фондации, рафинирани в американските университети и обслужвани от безкрайната ротация на американски служители, циклещи между Държавния департамент и Съвета за чуждестранни отношения, между Съвета за национална сигурност и Brookings, между USAID и бордовете на Отворено общество.

Във вашингтонските среди това се нарича „Мехурът“ и това не е конспирация, а добре документирана реалност, както харвардският професор Стивън Уолт показва в совята великолепна книга „The Hell of Good Intentions“ („Адът на добрите намерения“).

Европа не е измислила всичко това. Не мисля, че което и да е произволно взето острие от „мехура“ може да посочи и един европейски интелектуалец, който е оформил основните жалони на либералния интернационализъм. Фукуяма с неговата „Краят на историята“? Американец. „Либералният международен ред“ на Айкенбери? Американец. „Вашингтонският консенсус“? Името казва всичко.

Ролята на Европа беше в прилагането. Европейските лидери присъстваха на конференциите, усвоиха речника, приложиха санкциите, поеха бежанците от войните и попълниха ниските позиции в архитектурата, която се чертаеше във Вашингтон. Те бяха оператори на франчайз, които изпълняваха чужд сценарий.

Сега франчайзърът обяви цялото предприятие за катастрофална грешка. Но вместо да признае провала на собствения си проект, Вашингтон пренаписа историята: изглежда, че през цялото време Европа е била истинският вярващ, била е идеологическият фанатик. Което е малко пресилено…

Това също е отглас от Сино-Съветската раздяла. След години, в които изискваше идеологическо съответствие, Москва обяви Пекин за коравия фанатик, който възприема доктрината прекалено буквално. Европа сега е в позицията на Мао – обвинена в идеологически пуризъм. Още по-пресилено, ако прочетете препоръките на СНС. Вашингтон не просто си тръгва от идеологията, която съчини – опитва се да наложи на Европа нова.

Документът призовава Европа да възстанови своето „цивилизационно самочувствие“, да върне своята „Западна идентичност“, да прегърне съзвучните с Тръмп „патриотични европейски партии“, да отхвърли имиграцията. Отишъл си е либералният универсализъм. На негово място Западът се преобразява от мисионерско начинание в културна крепост, чието твърдо основание е националната идентичност – само че точно определена, според американската крайно дясна концепция за такава. „Liberté, Égalité, Fraternité“ е точно този вид идентичност, който този документ не иска Европа да си „възстанови“.
Отсъствието на логика е поразително. Европа е обвинена, че е приела една американска идеология прекалено всецяло. Лекарството, твърди се, е в приемането на друга американска идеология, също толкова всецяло. Обвинението е в недостатъчна цивилизационна автентичност. Лечението е да се възприеме, цялостно, рамка за цивилизационна автентичност, създадена от американски интелектуалци и промотирана от американски политически мрежи. Европа трябва да възвърне своето „цивилизационно самочувствие“ и „патриотизма“ си като… прави каквото ѝ каже Вашингтон.

Истинският урок, който Европа трябва да научи, е прост: да спре да слуша Вашингтон и да развива свои собствени идеи.
Европа не е единствената мишена на това избирателно разполагане на ценности. Обратът към реториката на Глобалния юг е също така поразително лицемерна и спрямо самия Глобален юг. Разделът за Доктрината Монро показва това много ясно: той звучи като пародия на всичко, което СНС твърди, че отхвърля. Речникът е от Бандунг. Политиката, която искат да проведат в Латинска Америка е като за бананова република.

Имаме и реториката по повод имиграцията, чийто език поставя под въпрос дали членовете на НАТО, които „стават предимно неевропейски“, ще останат надеждни съюзници. Според СНС имиграцията в Европа предизвиква „изчезване на цивилизацията“, което е доста интересна лекция, идваща тъкмо от създадена изцяло от емигранти страна, с изключение на малкото коренни американци, които са оцелели след инвазията.

Но големият проблем не е лицемерието. Лицемерието е обичайно: великите сили винаги са говорели едно, а са вършели друго. Проблемът е в стратегическата непоследователност. От документа става ясно, че те изглежда се опитват да ухажват Глобалния юг с езика на Бандунг, докато в същото време окачествяват неговите народи като погубваща цивилизацията заплаха. Гордостта от собствената цивилизация и патриотизмът са похвални, но както правилно каза Дьо Гол: „Патриотизъм“ е когато любовта към твоя народ е на първо място, а „национализъм“ е когато на първо място идва омразата към различни от твоя народи.“ Тонът на този документ звучи повече като второто.

Например, стратегията призовава за „приемане [на Близкия Изток], лидерите му и страните му“, както и възприемане на „партньорство и приятелство“ с тях. Как това се връзва с обявяването на народите им – които съставляват значителен процент от имигрантите в Европа – за унищожители на цивилизацията? Същото е и по отношение на Латинска Америка: Вашингтон иска неговите съседни страни да „ни виждат като най-предпочитани партньори“, а в същия момент описва движенията на същите тези съседи с жаргон, който подхожда за напаст/паразит, стигайки до там, че да препоръча „използването на смъртоносна сила за заместване на провалилата се система на правоприлагане“. Отново – това не е много здрава основа за партньорство.

В заглавието на този раздел нарекох СНС 2025 „империализъм под наметалото на Глобалния юг“. Но може би това е прекалено щедро. То предполага маскировка, а маскировката работи само ако е убедителна. Тази просто не е.
Китай: учим се да живеем като с равен

Когато прочетох за първи път СНС 2025, първото ми впечатление беше „Ок, всичко се променя, с изключение на Китай“. Сега, след седмица на размишления, обърнах тази преценка почти изцяло: мисля, че Китай е най-голямата промяна.
На повърхността драматичните промени са сякаш навсякъде, докато политиката към Китай остава относително константна. Изоставянето на глобалната хегемония, съживяването на Доктрината Монро, атакуването на европейските ценности, прегръдката с монархиите от Залива, реториката в стил Бандунг за уважението към различните системи – всичко това прилича на трансформация.

Но както посочих по-горе, това е преди всичко ребрандиране. „Ценностите“ не са изчезнали: те все още са в употреба и са взети на въоръжение по същия циничен начин (макар и срещу нова мишена). САЩ продължават да имат нулев респект към суверенитета както на страните от Европа – които се очаква да се подравнят както обикновено – така и на Латинска Америка, към която документът се отнася като с бананова република, но с по-добър ПР. Приемането на монархиите от Залива не е ново по никакъв начин, просто е казано на глас. Като цяло Америка все още е империалистична. Сега просто ъпдейтна пакета.
Не, действителната трансформация тук – тази, която без съмнение историците ще отбележат като точка на пречупване – касае Китай. Все пак, както видяхме в първа глава, основната причина за драматичната промяна в стратегията тук е възходът на Китай. Китай е първопричината зад всичко това.

Има две думи, заровени съответно на страници 20 и 23 на Стратегията за национална сигурност 2025, които ви казват всичко, което трябва да знаете за драматичната промяна в мисленето на САЩ относно Китай. Тези думи са „идеален“ и „равен“.

Първата се появява в иначе незначително изречение за Тайван: „Следователно, предотвратяването на конфликт около Тайван, в идеалния случай чрез запазване на военно превъзходство, е приоритет.“ Прочетете го отново: „в идеалния случай чрез запазване на военно превъзходство“.

В продължение на почти осемдесет години отбранителното планиране на Америка оперираше въз основа на предположението, че Съединените щати притежават смазващо военно превъзходство над Китай. Сигурността на Тайван беше гарантирана не от политически декларации, а от простия факт, че никой китайски стратег не би могъл, след като прецени баланса на силите, да стигне до заключението, че една инвазия би могла да успее. Това предположение сега официално е пожелателно: това е идеалният случай, но не е гарантирано. САЩ признават, с това малко наречие, че Китай може би ги превъзхожда военно.

„Равен“ идва в следното забележително изречение: „Това, което започна като отношения между една зряла, богата икономика и една от най-бедните страни в света, се трансформира в отношения между почти равни партньори, въпреки че доскоро позицията на Америка оставаше вкоренена в тези минали предположения.“ Прегледайте всички предишни СНС и няма да намерите израза „равен“, отнесен към Китай. Документът от 2022 г. използва „нарастващо предизвикателство“ – термин на Пентагона, с който се има предвид, че Китай тича отзад, а Америка трябва просто да поддържа скоростта. „Съпреник“ се появява често, но съперниците могат да бъдат побеждавани. „Почти равен“ признава нещо качествено различно: грубо казано паритет.

Всъщност точно това означава краят на изречението – „позицията на Америка оставаше вкоренена в тези минали предположения“ – старите предположения трябва да си ходят, вече не може да се отнасяме с Китай сякаш не ни е равен.
Признанието се засилва в цялата военна секция чрез използвания речник на ограниченията, който би бил немислим в предишните СНС документи.

По въпроса за Тайван, изумително, документът дори споменава, изрично и за първи път в СНС документ, възможността за „баланс на силите, който е толкова неблагоприятен за нас, че да направи защитата на този остров невъзможна“. Забележете и тънкото омаловажаване на клаузата, в която се говори за „идеално“ запазване на военното превъзходство – възпирането на конфликта около Тайван вече се определя като „приоритет“, а не като „приоритетът“, не като „жизненоважен интерес“, не като „основен ангажимент“. Просто един приоритет измежду други.

Има и други лингвистични промени, които са малки, но многозначителни. В предишни документи се говори за „противопоставяне“ на всякаква едностранна промяна на статуквото в Тайванския проток. В този документ подобни промени просто „не се подкрепят“ – пасивна форма на място, където преди това е имало активна. По подобен начин, всички предишни документи се позоваваха изрично на „политиката на единен Китай“. Този документ се позовава само на „нашата дългогодишна декларативна политика“, което е странна формулировка: тази фраза се отнася само към себе си до степен на обезсмисляне, по същество тя означава „нашата политика е такава, каквато винаги сме я декларирали“. Да, добре, но каква е? Причината за тази конкретна промяна във формулировката е трудна за дефиниране, но тя се вписва в модел, който е твърде последователен, за да е случаен: той създава дистанция и подсигуряване.

Всичко, свързано с Тайван в този документ, се движи в същата посока: от активна към пасивна форма, от ангажимент към проследяване, от категоричност към условност. „Противопоставям“ става „не подкрепям“. „Превъзхождам“ става „в идеалния случай“ превъзхождам. Предишните „жизненоважни интереси“ сега са просто „приоритети“. Защитата става нещо, което може да се окаже „невъзможно“. А сега и дефинираната политическа рамка става просто „декларативна“. Една подобна промяна може да бъде и небрежна редакция. Пет такива промени, всички сочещи в една и съща посока, представляват сигнал.
На други места мълчанието разказва същата история. Всяка империя има своя катехизис – свещени фрази, които определят за какво се води борба. В продължение на десет години политиката на Америка спрямо Китай беше опакована в езика на цивилизационно съперничество и завоевание. СНС 2017 прокламира, че съперничеството между великите сили представлява „фундаментално политическо съперничество между онези, които зачитат репресивните системи и тези, които зачитат свободните общества“. СНС 2022 обеща да „държи Пекин отговорен за злоупотребите – геноцид и престъпления срещу човечеството в Синдзян, потъпкване на човешките права в Тибет и отмяната на автономията и свободите в Хонкг Конг“. Съперничеството беше екзистенциално, идеологическо, манихейско. Светлината срещу тъмнината. „Демокрацията срещу автокрацията“.

Потърсете нещо подобно в документа от 2025 година. Няма такова. Идеологическата рамка, която структурираше политиката на САЩ спрямо Китай, просто беше изтрита. Остава само езикът на търговската конкуренция: „Спечелване на икономическото бъдеще, предотвратяване на военната конфронтация“. Няма трансформиране на Китай. Няма победа над системата в Китай. Само икономическо съревнование и избягване на война, която нито една от страните не може да си позволи. Отново, сценарият на Хрушчов.

После имаме и тази условност. Предишните СНС документи третираха отбраната на съюзници и партньори като задължение. Тази я третира като условност. Тайван може да бъде защитен, ако съюзниците „се задействат и похарчат средства“. Първата верига от острови може да бъде удържана, ако партньорите инвестират в „капацитет, насочен към възпиране на агресията“. Ангажиментът го има, но сега е евентуален, зависещ от другите. Езикът на алианса беше заменен от езика на алибито, вероятно стъкмен така, че провалът, ако (и когато?) дойде, да бъде приписан на другите, защото те не се „задействаха“ и не „инвестираха“.

Дори и структурно Китай беше понижен. СНС 2022 определяше Китай като „най-значимото геополитическо предизвикателство“ на нашето време – нарастващата заплаха, решителното съперничество. В документа от 2025 г. Китай се споменава за първи път в четвъртата секция, при Азия-Тихи океан, подсекция В, след вътрешната сигурност, Западното полукълбо и икономическите приоритети. „Нарастващата заплаха“ беше понижена след картелите, миграцията и Доктрината Монро.

И скрито под икономическата рамка, лежи едно неудобно признание – споменах го по-рано, но заслужава да се повтори в този контекст – „Китай се адаптира към промяната в тарифната политика на САЩ, която започна през 2017 г.“, отбелязва документът, „отчасти чрез засилване на контрола си върху веригите на доставки“. Това е признанието на администрацията за обратния ефект, който донесе собствената ѝ политика. Тарифите, от началото на първия мандат на Тръмп, запазени и засилени от Байдън, трябваше да свалят Пекин на колене. Вместо това Китай се диверсифицира. Данните в самия документ казват всичко: износът на Китай за страни с ниски доходи се е удвоил между 2020 и 2024 г. и сега е почти четири пъти над нивото на износа за Америка. Тарифите не изолираха Китай. Те ускориха изграждането на алтернативна икономическа архитектура на Китай, в която САЩ са все по-периферна величина.

Предложеният отговор в СНС 2025 е икономическа коалиция, което изглежда е (много неоригинално) същината на новата стратегия на САЩ спрямо Китай. Както е обяснено, те искат да комбинират 30-трилионната икономика на Америка с други съюзнически икономики, които да добавят още 35 трилиона. Заедно този 65-трилионен блок може да притежава лоста, който Съединените щати сами вече не управляват.

Тази теория можеше и да има смисъл, ако не беше в противоречие с останалата част от документа, както и с историята от последно време. Как изграждаш икономическа коалиция, докато разглеждаш всякакви връзки със съюзници като разход, който трябва да бъде намален? Как правиш това в контекста на разпадане на трансатлантическия съюз? Самата СНС, която изисква координация срещу Китай, разглежда историческите си съюзници като свои основни идеологически опоненти и изисква те да се „задействат и похарчат средства“ за отбрана, заплашвайки с (и предприемайки) всякакви принудителни мерки срещу тях.

Берлин, Токио и Сеул могат да си направят сметката. Защо да жертват изгодните си връзки с Пекин, за да подкрепят Америка, която предлага все по-малко и по-малко и е все по-изискваща с всяка следваща година? Документът не предоставя отговор. Може би защото няма такъв.

Това също така е стара американска мечта, която никога не е проработвала на практика. „Обръщането към Азия“ на Обама предлагаше същата коалиционна логика – обединяване на съюзниците, координиране на натиска, формиране на един общ фронт. Това произведе Транс-атлантическото партньорство, което след това Америка изостави. Индо-тихоокеанската икономическа рамка на Байдън обещаваше същата коалиция, но изрично изключваше достъп до пазарите, за да избегне вътрешна политическа болка, но Байдън все пак отхвърли дори и тази скопена версия през ноември 2023 г.под натиска на колегите си демократи, загрижени за избирателите от Охайо.

В същността си основният проблем е този: САЩ искат геополитическите ползи от икономическо лидерство в Азия, като същевременно са все по-малко отворени към свободна търговия и плащане на икономическата цена, свързана с нея. СНС 2025 повтаря същата коалиционна формула при администрация, която се противопоставя още по-силно на свободната търговия. Което означва, че сега САЩ искат другите да се отделят от Китай в замяна на абсолютно нищо. Трудно е да се разбере как това ще проработи, когато и предишните инициативи не са успели.

Което ни води до най-красноречивото отсъствие изобщо: отсъствието на край.

Стратегиите обикновено имат крайна цел. Политиката на сдържане на Кенън се основаваше на предположението, че съветският комунизъм, лишен от възможност за експанзия, в крайна сметка ще омекне или ще се разпадне. Теоретиците на ангажирането вярваха, че просперитетът ще доведе до либерализация, че по-богат Китай ще стане и по-демократичен. Дори ястребите си представяха победа – икономическо задушаване, технологично отпадане, срив на режима.
СНС 2025 не си представя нито едно от тези неща. Съревнованието е определено като неопределено. „Дългосрочна икономическа жизненост“. „Устойчиво възпиране“. Никъде в документа не е описано как би изглеждал успехът, как може да завърши това съперничество, какво бъдеще търси да създаде.

Това е най-дълбокото признание, което документът съдържа. Въпросът, който структурира половинвековната американска стратегия – как да променим Китай? – беше негласно заменен от друг въпрос: как да живеем с Китай, който не можем да променим?

Това не е точно поражение. Великите сили съществуват съвместно през цялото време. Но е краят на нещо: краят на американската увереност, че времето е на нейна страна, че бъдещето принадлежи на модела, който тя застъпва, че това състезание има финална линия и че Америка ще я пресече първа. Епохата на съжителство с Китай като с равен започна, точно както Хрушчов обяви ерата на „мирно съжителство със Запада“.

Русия: от противоборство към примирение

На 7 декември, два дни след като Белият дом публикува новата си Стратегия за национална сигурност, говорителят на Кремъл Дмитрий Песков даде интервю на Руската държавна телевизия и на въпроса за стратегията той я нарече в голяма степен „съответстваща на нашето виждане.“

Четейки документа и сравнявайки го с предишни СНС, лесно можем да разберем защо. Предишната СНС 2022 при администрацията на Байдън споменава Русия не по-малко от 71 пъти, заявява, че Москва представлява „непосредствена заплаха за свободната и отворена международна система“, обещава да „възпре Русия“ и да гарантира, че тя „не може да застраши суверенитета и териториалната цялост на страните от Европа и отвъд нея“.
СНС 2025 извършва пълна промяна. Целта на САЩ вече не е „възпиране на Русия“, а постигане на „експедитивно прекратяване на военните действия в Украйна“, което е дефинирано като „основен интерес на Съединените щати“.
Заплахата, ако има такава, сега е идеята на Европа за Русия като заплаха: „Като резултат от войната на Русия в Украйна, европейските отношения с Русия сега са дълбоко отслабени и много европейци виждат Русия като екзистенциална заплаха. Уреждането на европейските отношения с Русия ще изисква сериозен дипломатически ангажимент от страна на САЩ, както за възстановяване на условията за стратегическа стабилност на евразийския континент, така и за смекчаване на риска от конфликт между Русия и страните на Европа.“

Без съмнение това е заслужило признанието на Песков в документа: не просто промяна в американската политика, а сближаване на американската и руската позиции. Сега и Вашингтон, и Москва разглеждат войнолюбието спрямо Русия като проблем, който трябва да бъде решен.

Същия поврат и относно НАТО: СНС 2025 се ангажира да „прекрати идеята и да предотврати осъществяването на НАТО като постоянно разширяващ се алианс.“ Поразително изречение, при положение че от трийсет години всяка американска администрация – без значение дали републиканска или демократична – възприемаше отворените врати на НАТО за свещена доктрина.

Поразително е още и защото през декември 2021 г., седмици преди да нахлуе в Украйна, Москва издаде ултиматум на НАТО под формата на два проекта за споразумение, настоявайки за точно това – официално прекратяване на разширяването на НАТО. Първото споразумение изискваше всички членки на НАТО „да се ангажират, че ще се въздържат от всякакво по-нататъшно разширяване на НАТО“, а второто – САЩ конкретно да «поемат отговорността да изключат по-нататъшно разширяване на Североатлантическата организация в източна посока». САЩ тогава отхвърлиха исканията като неосъществими. Три години и стотици хиляди жертви по-късно исканията се появяват почти дословно в най-важния стратегически документ на САЩ.

Има много смешно противоречие в езика на документа за Европа във връзка с Русия. Те пишат, с оромна снизходителност, че Европа страда от «липса на самочувствие» в «отношенията си с Русия», защото притежава «значително предимство в областта на твърдата сила спрямо Русия по почти всички показатели, с изключение на ядрените оръжия».
Остава необяснено защо, при положение, че Русия действително е толкова слаба, документът посочва за свой «основен интерес» приключване на войната в Украйна, а не спечелването ѝ? Защо целта е просто «оцеляването [на Украйна] като жизнеспособна държава», което не е съвсем същото като да изкрещим, че «разбиваме слабия противник»? «Надяваме се да оцелеете като жизнеспособна държава» не е език на победата, точно обратното е.

На практика документът казва едновременно следното: Русия е достатъчно слаба, че европейските страхове да бъдат възприемани като невротични, но достатъчно силна, че да е нужно Америка да ги успокои. Държавата, която Европа едва ли не превъзхожда «в почти всички показатели», просто принуди Вашингтон да промени трийсетгодишната си политика на съюзничество.

Откъде идва това противоречие? Отговорът може да се крие в едно друго изречение: Уреждането на европейските отношения с Русия ще изисква сериозен дипломатически ангажимент от страна на САЩ, […] за смекчаване на риска от конфликт между Русия и страните на Европа.“

Това е иронията: САЩ не се безпокоят, че европейците са твърде уплашени. Безпокоят се, че европейците всъщност може да са безумно самоуверени – че могат действително да повярват в гаранциите за сигурност, че може да очакват член 5 действително да означава нещо, че могат да влязат в конфликт, който САЩ не желаят. Америка се страхува!
Снизхождението към европейското самочувствие много напомня на това, което империите казват на клиентите си, когато ги изоставят: ти си достатъчно силен, за да се справиш с това, ние не сме ти нужни, прекалено много се страхуваш – но, моля те, недей да изпробваш тази теория!

Изоставяне и изтегляне са нещата, които се случват на практика, малко по малко. През октомври 700 войници напуснаха Румъния, Полша и Германия, като не бяха заменени с други. Съобщава се за предстоящи изтегляния от България, Словакия и Унгария. Конгресът току-що наложи таван от 76 000 военнослужещи в Европа – признание, че администрацията иска да ги намали още повече и че единственото, което стои между Европа и предстоящото ѝ изоставяне е ариергардна акция от страна на законодателите спрямо собствената им изпълнителна власт. Пентагонът дори постави краен срок – 2027 година. До тогава Европа трябва да е поела по-голямата част от конвенционалната отбрана на НАТО. Ако не го направи, САЩ могат да се оттеглят от координационните механизми на алианса изцяло. Обратното броене на изоставянето вече е официално.
Погледнете назад как Хрушчов обяснява политиката си на мирно съжителство със Запада в края на 1950-те и началото на 1960-те години (източник):

Политика

„Или мирно съжителство или най-унищожителната война в историята. Няма трети път.“
„Вярваме, че държавите с различни социални системи могат много повече, отколкото да съществуват една до друга. Необходимо е да се продължи напред, да се подобрят отношенията, да се заздрави доверието между страните и да се сътрудничи.“

Звучи зловещо като Тръмп, когато казва, че Украйна „може много лесно да доведе до Трета световна война… заради ядрените оръжия“. СНС 2025 обяснява, че САЩ сега „търсят добри отношения и мирни търговски отношения с държавите от света, без да им налагат демократични или други социални промени, които силно се различават от техните традиции и история“.
В тази аналогия Европа е поставена в ролята на Китай на Мао, вярна на оригиналния идеологически проект, гледаща на САЩ като на ревизионисти, които изоставят борбата.

Всички знаем продължението на историята. Китай прекара години, отхвърляйки съветския ревизионизъм, а раздялата никога не бе излекувана. Нямаше Трета световна война, мирното съжителство „проработи“ в този тесен смисъл. Но в крайна сметка Съветският съюз се разпадна, без никога да успее „да настигне и изпревари“ Запада, както бе обещал Хрушчов. Междувременно Китай, някогашният младши партньор, който отказа да приеме новата директива, надживя старшия партньор, който се опита да я наложи, и сега е причината Америка да публикува Стратегия за националната сигурност, в която признава, че хегемонията е „невъзможна“.

Разбира се, Китай не успя с идеологическа твърдост. Успя, защото отварянето му към Запада в крайна сметка дойде от позицията на цивилизационна увереност, а не от изтощение. Дън искрено вярваше, че Китай има много да учи – и той наистина учи, ненаситно, трансформирайки се през това време. Но ученето беше в служба на процес, който Китай никога не изостави: собствената си модернизация, при собствените си условия, за собствените си цели.
Съжителството на Хрушчов беше от различен тип. То не произтичаше от увереност, а от умора. Нищо фундаментално не бе преосмислено, Съветският модел остана непроменен. Китай се отвори с целеустремена сила. Съветският съюз се примири с позицията си на слабост.

Може да се твърди с известна ирония – предвид внушението на формулировката за „цивилизационното самочувствие“ – че тук в голяма степен имаме същата динамика: Америка се примирява от умора, а не се трансформира от позиция на силата. СНС 2025 звучи по-малко като дръзкото отваряне на Дън и повече като примирението на Хрушчов – същият модел на занижени очаквания, в който всичко се върти около нещата, които Америка вече не може да си позволи, от какво трябва да се освободи, какви тежести трябва да свали от себе си. Което повдига интересен въпрос за Европа: ако Америка играе ролята на Хрушчов, Европа може ли да изиграе ролята на Дън?

Безспорно, огромно количество работа трябва да бъде извършено, за да стане това възможно – не просто Европа да се реформира политически. ЕС не е създаден за стратегическа автономия, създаден е за да функционира като франчайз в рамките на американската сфера на влияние. Под въпрос е дори дали ще бъде възможно за 27-те суверенни страни, всяка със собствена история, понятие за сигурност и икономически интереси, да се обединят в нещо, което наподобява стратегически участник. В този смисъл тя е напълно различна от Китай: Дън командваше държава, която е обединена от над 2 500 години.
Но, историята понякога поднася изненади. Европа е изправена пред невероятно опасен момент, но същевременно и пред най-добрите възможности в своята история. Знаем, че китайската дума за криза – 危机 – съдържа и символа за възможност. Изисква се точно това, в което Тръмп обвинява Европа, че ѝ липсва: цивилизационно самочувствие. Но не този му вариант, който Америка иска да наложи, не карикатурата на Тръмп за него, основано на страх и несигурност, а онзи, който Дън демонстрира – достатъчно уверено, за да учи от другите, с достатъчно ясна идея за собствена цел, за да знае към какво се стреми.

Източник: arnaudbertrand.substack.com