Джо Байдън бил сигурен, че идната седмица Русия щяла да атакува Украйна. Имал сигурни разузнавателни данни за това. Не смея да оспорвам професионализма на американското разузнаване и на американския президент, обаче пък не мога и да не си спомням разни неща. Например това, че само преди дни г-н Байдън обяви 16 февруари за дата за нахлуване на руснаците в Украйна. Нахлуване обаче нямаше. Въпреки професионализма на нашите „партньори“. И за още нещо се сещам. През 2003 г. тогавашният американски президент Джордж Буш-младши пак беше абсолютно убеден, че Ирак притежавал оръжия за масово поразяване. И убедеността му се крепеше на абсолютно „достоверните“ данни, предоставени от американското разузнаване. В резултат на тази убеденост в Ирак нахлу т. нар. „коалиция на желаещите“ (понеже ООН не одобри подобно нахлуване), предвождана от САЩ. И за най-голяма изненада, или може би не чак толкова голяма, никакви оръжия за масово поразяване не бяха открити там. Толкова по въпроса доколко може да се вярва на подобни изявления.

Не виждам какъв интерес има Русия да нахлува в Украйна, още по-малко пък да атакува Киев, както ни каза Байдън. Разбира се, това може да се промени, ако украинските власти извършат някоя глупост, подобно на тази, която направи грузинският президент Михаил Саакашвили през 2008 г., когато заповяда да бъдат атакувани Южна Осетия и руски мироопазващи сили там. Тогава руснаците светкавично му показаха колко се е объркал, но все пак милостиво не превзеха Тбилиси, а се задоволиха да гледат как Саакашвили едва не си изяде вратовръзката пред камерите. Много се надявам, че президентът Зеленски е доста по-интелигентен от някогашния си грузински колега. Че няма да извърши някаква тежка провокация в Донбас, подобно на стореното от “скъпия Миша“ навремето, която да накара Москва да реагира. И не защото в Кремъл седят някакви ангели на мира. Руските управляващи имат несравнимо по-значителни цели от това да си губят времето с превземането на Киев. Москва иска да бъде преразгледана цялата система на сигурност, която беше създадена в Европа, а и в света след края на Студената война. Съгласете се, че когато имаш такава стратегическа задача, изобщо не ти е до каквито и да било нахлувания.

Върху какво се основаваше т. нар. система за сигурност, възникнала в началото на 90-те години. Преди всичко върху предпоставката, че има само една свръхсила – Съединените американски щати, чиито указания и напътствия трябва да се изпълняват от целия свят. Що се отнася до Русия, на нея беше отредено „почетното“ място в миманса. Смяташе се, че тъй като Съветският съюз е загубил Студената война, Русия като негова наследница, трябва да се държи тихо и смирено като ученик-двойкаджия. Факт е, че през 90-те години руската държава беше в плачевно състояние. Под „мъдрото“ ръководство на президента Елцин, когото всички западни либерали толкова обичаха, страната беше разграбена от местни и чужди олигарси, а във военно отношение се беще превърнала в посмешище, както показа първата война в Чечения. Ако тези процеси, наричани на Запад „либерална демокрация“ и „пазарна икономика“, бяха продължили още малко, най-вероятно днес Русия изобщо нямаше да я има.

Обаче в последния момент местният елит се стегна, излъчи Путин да управлява и Русия я има. Главната причина за това е, че Русия се отказа от прелестите на либералната демокрация и започна да защитава собствените си интереси, вместо тези на многобройните западни съветници, които я докараха до провал. От началото на новото хилядолетие Русия върви по пътя на централизацията, на събирането и на отстраняването от важните позиции в държавата на всички западни агенти на влияние. Разбира се, основна роля в руското възраждане изигра и възстановяването на военния потенциал на страната. Без това възстановяване нищо друго нямаше да бъде възможно. А най-любопитното в случая е, че както западните лидери, така и прехвалените западни експерти проспаха всичките тези оздравителни за Москва процеси. Докато Русия се възраждаше, те продължаваха да я описват с термините, които бяха валидни за Елцинското време на разрухата. Наложи се силово да бъдат събуждани.

Първото такова събуждане стана точно преди 15 години, на Мюнхенската среща по въпросите на сигурността. В своята, станала отдавна класическа реч на този форум, президентът Путин каза, че еднополярният свят е невъзможен, че Русия е държава с повече от хилядагодишна история и, следователно, винаги ще води независима външна политика. За първи път след края на Студената война ръководител на руската държава дръзваше директно да заяви на целокупния Запад, че страната му повече няма да играе ролята на трето борче в световните дела. Доказателството за тези намерение дойде само година по-късно, когато Москва наказа самозабравилия се грузински президент Саакашвили. А след връщането на Крим в състава на Руската федерация и след като руските военни разбиха терористите от ИДИЛ в Сирия, вече и най-заспалите западни политици се събудиха и осъзнаха, че си имат работа с държава, съвършено различна от тази през 90-те години.

Ролята, която Русия играе в световните дела днес, изобщо не може да бъде сравнявана с тази отпреди 30 години. И Москва, съвсем естествено, иска новата й роля да бъде надлежно разписана на хартия. Руснаците вече не искат просто да ги тупат по рамото и да им казват колко силни са станали. С приказки ги излъгаха в края на 80-те години. Тогава на Горбачов му обещаваха, че ако Съветският съюз се съгласи с обединението на Германия и изтегли войските си оттам, НАТО няма да се разширява на изток. Дали от глупост, дали поради някакви други причини, Михаил Сергеевич реши да повярва на това. И Русия се оказа измамена. Руските ръководители днес явно нямат намерение да правят същата грешка. Затова настояват всичко, което се обещава, да бъде официално документирано. Ето това е днешната Голяма игра.

Петър Волгин

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: