Някои среди на Запад продължават периодично да се „сещат“ и припомнят за „българската следа“ в атентата срещу Папата при „случаи на необходимост“, независимо от това, че въпросната „следа“ бе категорично отречена, а и България вече е член на НАТО.

Появяват се и нови книги, компилации от предимно стари „доказателства“. В една от тях например се цитира „документ“, фалшификат или съчинен, за заседание на Секретариата на ЦК на КПСС от ноември 1979 г., т.е. след избирането на Войтила за папа, в който уж се казвало: „Да се използват всички достъпни възможности, за да се предотврати новата насока в политиката, започната от папата и в случай на необходимост да се приложат средства, излизащи извън дезинформацията и дискредитирането“.

Всеки, който е запознат с начина на работата на секретариатите не само на ЦК на КПСС, но и на другите партии по онова време, веднага ще разбере, че става дума за измислица или за текст, изваден от контекста на тогавашното идеологическо противопоставяне и неговите формулировки, за което свидетелства и фактът, че под този документ, бил подписът на основния идеолог на КПСС Михаил Суслов и на членовете на Политбюро на ЦК на КПСС Андрей Кириленко, Константин Черненко, секретарите на ЦК – Русаков, Пономарьов, Капитонов, Зимянин, Долгих и Горбачов. На основата на такива документи се повтаряха свободните съчинения на ЦРУ, Франческо Пациенца и Майкъл Ледин за съучастие на българските служби в операцията по убийството на Йона Павел ІІ.

През последните години отговаряхме на тези опити в „Скандално“ много пъти. Една от причините на тези книжки е нестихващата тревога на Запад все пак да не се стигне до истинските извършители на атентата срещу Войтила, които бяха в тогавашната политическа и финансова върхушка на Италия и САЩ, в масонската ложа P2, в неофашистката организация Gladio, в „Сивите вълци“, контролирани от ЦРУ, поне докато има живи свидетели или участници в тези събития.

Че не са били българите стана ясно и от думите на Йоан Павел ІІ в София, че „никога не е вярвал, че това са били българите“ и, че опитът за убийство „трябва да се разглежда в контекста на политическото противоборство по онова време“. Думи, които могат да означават много на фона на неоспоримите доказателства, че Войтила още преди избирането му за папа, през 1978 г., а и след това, беше ръководен от ЦРУ и изпълняваше негови оперативни задачи, в това число и по финансирането на „Солидарност“ в Полша.

Неслучайно веднага след избора на Войтила за папа през 1978 г. се задаваше въпросът защо той, а не кардинал Вишински, който имаше много по-големи заслуги за оцеляването на полския католицизъм. Защото онези, които бяха заложили на младия Войтила, го бяха оценили правилно.

Кои бяха те? Ще припомним неговите думи към Збигнев Бжежински: „Ти ме избра“. И доста явните му връзки с един от тогавашните шефове на ЦРУ – католикът Уилям Кейси.

След избора обаче предстоеше голямата операция „атентата срещу папата“ и още по-голямата провокация срещу социалистическа България, срещу която тогавашната ни пропагандна и дипломатическа машина успя все пак да постигне победа, която след това се оказа загуба. Но също и за папата.

Демократичните ни изтърсаци след 1990 г. продължават да се чудят как да натопят България за атентата заедно с техните външни ментори, без да разбират нищо.

През онези години на почти всяко заседание на Политбюро на ЦК на БКП се разглеждаше и „случаят Антонов“. Заседанията бяха секретни, на тях се обсъждаха най-важните и закрити въпроси, но за тях имаше все пак стенограми. И ако у нас или в чужбина биха искали да разберат дали сме замесени в атентата, щяха да прочетат именно тези секретни документи от заседанията на Политбюро, за да разберат, че няма да даже и намек за наше участие.

И още нещо. Бъдете сигурни, че МВР по онова време не би посмяло да стреля даже с въздушна пушка по една гарга в София без съгласието на Политбюро, камо ли да вербуват някакъв малоумен турчин да тича по Свети Петър и да гърми по папата. Молбите за съдействие към една или друга бивша социалистическа страна, в това число СССР, Полша, ЧССР и ГДР – за пропагандна или политическа подкрепа, минаваха само през централните комитети на партиите. Всичко беше в изпълнение на техни решения. Заради това някогашните съчинения, в това число на перебежчиците Калугин, Гордиевски, Митрохин или някой си Паско Божков, показват пълно непознаване на основни механизми на взаимодействие между социалистическите страни.

Това е истината. Битката беше огромна. Всъщност това беше най-големият пропаганден сблъсък – през втората половина на ХХ век, в който Йоан Павел ІІ беше малка фигура, с определена другаде роля (преди всичко от Джордж Буш – старши), която той до края вероятно не можа да разгадае.

Социалистическа България беше избрана неслучайно. Защо не избраха Турция, италианската мафия, масоните от Propaganda Due или самите кардинали? Защото по онова време България беше важна като близък политически, идеологически, икономически и какъвто и да било друг съюзник на СССР. Идеална цел за дългосрочна операция, която още не е завършила.

Всъщност началото не беше избирането на Войтила за папа. То беше още в края на 60-те години, когато Ватикана беше затънал във вътрешни борби и финансови скандали. Но в контекста на онова време (както и на днешния ден) на Вашингтон му трябваше друг Ватикан като инструмент на битката срещу СССР и социализма. Трябваше им и друг папа.

От началото на 1980 г. ЦРУ организира огромна финансова операция за полската „Солидарност“, като истинският реализатор не беше провокатор–палячото Лех Валенса, а Йоан Павел ІІ. С помощта на САЩ и на папата, Полша, както 600 години по-рано се превърна във форпоста на съпротивата срещу „заплахата от Изток“, нахлупи отново трънливия венец на мъченичеството и получи признанието на „свободния свят“. Полша си върна „героичния ореол на Ягелоните“.

В този смисъл Йоан Павел ІІ стана един от най-ярките папи на последните столетия. Именно той извади католицизма от огромната криза от началото и средата на ХХ век. На фона на неговите политически върхове – Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини, Франко, Мао, фигурките на папите обаче не се забелязваха. А след хекатомбата на Втората световна война Ватикана стана микроскопично петно на картата на Европа, като много хора очакваха католицизмът да се превърне в хуманитарна мисия като Червения кръст. Но полският папа нахлу в мухлясалия Ватикан като ракета и го взриви. Неслучайно една от първите му работи беше трактатът Schema ХІІІ, Gaudium et Spes (за църквата в съвременния свят). Започна да реформира онова, което беше закостеняло, тичаше по планините, плуваше в басейните, посети над 100 държави.

Но реформаторството на Войтила беше показно. Реално той остана един от най-консервативните папи, без какъвто и да било социален ред. Не посегна и на основните догми на католицизма – абортите, на in vitro, разводите, противозачатъчните средства, ръкополагането на жените в свещенически санове. Именно при него най-консервативната вътрешна секта Opus Dei постигна доминиращи позиции. Но, така или иначе, полският папа адаптира църквата към съвременния свят, като католицизмът се превърна в наистина вселенска организация с над 1 милиард члена.

Войтила разполагаше с време и имаше повече късмет от неговия предшественик Йоан Павел І, който царуваше само 31 дни през 1978 г. преди да стане жертва на заговора на масонската ложа Propaganda Due, която набързо го отрови, защото той посегна на тайните на Ватиканската банка и на Banco Ambrosiano. И още по-голям късмет в сравнение например с някогашния Целестин V, който беше умрял от ръката на неговия наследник Бонифаций VІІІ, забил в главата му 20-сантиметров пирон. Така се решаваха някога нещата във Ватикана. Така се решаваха и при Йоан Павел ІІ, но не с пирони, а с патрони, които за всеки случай приписаха на България.

И какъв все пак беше моралът на папата, който посети в затвора Ребибия своя атентатор Агджа и му прости, но не намери смелост да посети Сергей Антонов.

След 1990 г. само „Строго секретно“ в Европа продължава разработката на атентата срещу папата. Към предишната информация се добавяше нова. И се оказа, че сме много близо до истината, щом като в Ииталия и не само там отново се изплашиха и извадиха от нафталина „българската следа“. Защото истинските извършители бяха в Италия и в САЩ, в масонерията във Ватикана, в италианската мафия, с които влезе в битка предшественикът на Войтила – Йоан Павел І, за което заплати с живота си. Това за малко не струваше и живота на Войтила, който в началото също се опита да контролира финансите на Ватикана, т.е. банкерите Синдона и Калви, масоните на Личо Джели и самите кардинали.

И в тази бъркотия, докато се разберат чий човек е Войтила, се пръкна и Агджа. Най-вероятно папата не трябваше да бъде убит, а само предупреден да не се бърка там, където не му е работата и да прави онова, за което беше избран. А основната му задача беше разрушение на „империята на злото“ – СССР, и комунизма. Мафията и ЦРУ постигнаха компромис за сметка на България. Атентатът беше насочен към българските служби, а чрез тях към КГБ. Но, тъй като това не беше трудно за разгадаване, Западът за всеки случай взе и заложник – Сергей Антонов.

По папата бяха стреляли италианската мафия и ЦРУ чрез контролираната от тях и турска екстремистка организация „Сивите вълци“. Американците, или по-точно ЦРУ, пък съчиниха версията, че по папата са стреляли българските служби по поръчка на Москва, чрез наетия Агджа, тъй като папата беше баща на „Солидарност“, която беше опасна за комунизма, заради което беше хранена от ЦРУ.

В този процес Войтила имаше своята роля – да фокусира родовата неприязън към Русия и антикомунизма на полската църква в кръстоносния поход срещу СССР. Най-вероятно Войтила имаше и по-лични причини за тази трудно обяснима омраза. Но всичко това беше второстепенно на фона на основната му задача – битката срещу „империята на злото“, на която той посвети целият си съзнателен живот.

Но когато „империята“ рухна и когато старият, уморен и вече болен човек започна да осъзнава цялата драма на случилото се, в това число за неговата Полша, вече беше късно.

Оказа се, че целият си живот Карол Войтила се беше борил с призрак. И онова, което считаше за зло, се оказа само сянката на злото. А когато зад рухналите стени съзря истинското лице на истинското зло, вече нямаше сили да се сражава с него. Той възприемаше СССР като атеистична империя. Но след разпадането й беше разочарован, защото разбра, че гражданите на социалистическите страни не получиха свобода на вероизповеданието, а получиха сатанинската власт на парите.

Всъщност папата загуби битката на своя живот, за да види в неговия край, че мястото на „империята на злото“ беше заето от онази страна, в която той години наред виждаше Новия Йерусалим, и че истинското зло вече маршируваше с ботушите на американските войници.

Осъди даже американската агресия срещу Ирак. Това ускори неговата смърт. Вече беше ненужен на онези, които го бяха избрали през далечната 1978 г. и които вече имаха нови планове.

На папите все пак не правят аутопсии.

Очаквайте Продължение Skandalno.net

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: