Путин е изправен пред две плашещи алтернативи — поражение и разкостване на Русия, или рязка ескалация с риск от пряка война с Европа. Мир при условията на Запада би означавал политическа смърт за него и руския елит, а приключването на Украйна като държава може да отвори път към директен сблъсък между Русия и Европа, включително ядрен. САЩ не организираха преврата в Украйна и не предприеха ударите срещу Иран, за да се договарят с някого — целта им остава неизменна: „ние сме отгоре, а вие сте отдолу. Точка“. Тайван може да се превърне за Пекин в украински сценарий, но Китай е „жив дракон“ — когато бозайници като Съединените щати са се появили на терена, той вече е бил много стар и с памет за злото.

В последното си интервю проф. Иво Христов разказва и за новите книги на издателство „Изток-Запад“ – „Великата трансформация“ на Карл Полани и „Национално самоубийство“ на Илия Табаков, коментира и мита за свободния пазар, неолибералното опустошаване на Източна Европа и промиването на общественото съзнание през социалните мрежи. Разговорът е записан на 18 май 2026 г.

ВИЖ ВИДЕОТО:

„Великата трансформация“ на Карл Полани е фундаментална книга, защото разглежда икономиката като част от обществото, културата, държавата и политическите интереси. Свободният пазар, невидимата ръка и ограничената държава не са неутрални истини, а идеологически клишета с едновековна давност. Групите, които говорят за ненамеса на държавата, първи прибягват до държавата, когато трябва да бъдат обслужени собствените им интереси. Формулата е проста: приватизация на печалбите и национализация на загубите. Зад витрината на „свободния пазар“ често стои олигопол — няколко хищника, които са си разпределили ловната територия и не допускат никой друг жив да влезе.

„Национално самоубийство“ на Илия Табаков е най-доброто нещо, писано на български през последните години. Книгата поставя въпроса как умира една нация – не с гръм и трясък, а чрез невидима подмяна на националната идентичност. Социалните мрежи не са социални, а асоциални и антисоциални електронни платформи, през които се промива общественото съзнание. Профанът и професорът получават еднаква възможност да се самопровъзгласят за последна инстанция на истината. Хората започват да вярват, че мислят самостоятелно, докато възпроизвеждат чужди мисловни матрици, клишета и пропагандни формули.

Неолиберализмът възниква като идеология в края на 70-те години, по време на рейгъномиката и тачеризма, а след това е взет на въоръжение при разкостването на Източна Европа и бившия СССР. Под приспивния зов на неолибералните сирени е извършено нещо просто и ясно: Източна Европа е опустошена, а операцията е опакована в приказки за свободен пазар, свободна воля и демократичен преход. Псевдоикономическата маржа на 90-те години е продавана в България като висока култура от лавките на псевдоикономическите тинк-танкове.

В България всъщност никога не е имало капитализъм – за мъка и на наследниците на активните борци против фашизма и капитализма, и на носталгиците по въображаемата „златна“ България от 1939 година. Българското общество не е страдало от язвите на капитализма, а от язвите на неразвитостта и липсата на такъв. Историческите и геополитическите обстоятелства са произвели примитивно, провинциално, периферно общество на ръба на Европа. Българският модел е дребнобуржоазен, еснафски и балкански, основан върху труд, дисциплина, лишения и натрупване „с хиляда бода за пара“. Днес и тази социална тъкан е разрушена от обезлюдяване, емиграция, липса на провинция, хиперконцентрация в София и изтичане на качествен социален капитал.

Най-тъжното в българския случай е, че хората, които се пишат западници, често пет пари не дават за западната традиция, западната култура и западната история. Това не е искрена съпричастност към културен, цивилизационен и икономически модел, а конюнктурно следване на силния на деня. Ако утре Турция дойде тук, тези първи ще се обрежат — принципите се сменят според обстоятелствата: „ако не ви харесват, имам и други“, както гласи формулата на Граучо Маркс. Големият проблем е липсата на собствена културна конституция. Епигонът не избира съзнателно чужд модел, а имитира онова, което в момента изглежда победило.

Пластичността не е качество, когато означава готовност всяка външна сила да моделира обществото според собствените си интереси. Пластилинът е единствената субстанция, която няма собствена структура. Няма повод за гордост в това едно общество да става високо, ниско или квадратно според геополитическия натиск. Истинската културна устойчивост изисква собствена форма, памет и вътрешна мяра. Без тях всяка следваща имперска или идеологическа вълна превръща обществото в материал за чужд проект.

Западът остава велика култура, велика цивилизация и матрица, в която голяма част от света все още живее. Картините на света остават западни, въпреки приказките, че Западът си отива. Голямата битка обаче вече е друга: истинският Запад все по-малко се защитава от географския Запад. Високата култура, институциите, паметта и духовните скрижали на Запада често се пазят от общества, които официално са обявявани за антизападни. Там, където тази традиция би трябвало да бъде защитавана, все по-често има културна, институционална и духовна имплозия.

Логиката на историческия процес показва, че идва времето на големите блокове, а не на завършената глобализация. Глобалистичният проект не е отменен, но инструментариумът за неговото постигане се сменя – от пряка глобализация към големи региони и сфери на влияние. „Глобализация“ е игривото име на западноцентричното господство, при което целият останал свят трябва да обслужва един център, неговите картини на света и неговите начини на мислене. Проблемът започва, когато китайци, руснаци, латиноамериканци и други народи проявяват дързостта да бъдат субекти на историята и да живеят по друг начин. Тогава започват дисциплинарни мероприятия по избиване на тези мисли от главите им – от Венецуела и Панама до Иран.

Китай заложи капана на Съединените щати в Иран, след като на Тръмп твърде лесно му потръгна във Венецуела и Панама. Военно-техническите задачи могат да бъдат изпълнени, но между военния успех и истинската политическа цел има огромна разлика. Войната е средство, не цел сама по себе си, а постигането на реален резултат в Иран би изисквало слизане на терен с огромна сухопътна групировка. Иран използва силата на слабия по модела на Виетнам – превръща войната в продължителна, изтощителна и политически необяснима за американското общество. Така смазващото военно-техническо превъзходство на САЩ не гарантира постигане на военно-политическите цели.