На единадесети септември паметливите, просветени и демократично настроени люде ще отбележат една крайно скръбна годишнина- 34 години от мъчителната насилствена смърт на смелия разобличител на българския болшевизъм, писателя Георги Марков. След тридневна агония той почина в лондонска болница, пронизан от сачма, пълна със силната отрова рицин.
Считам за излишно да припомням творческата дейност и съдбата на този изумителен герой, тъй като несъмнено те са добре известни на всеки, роден преди осемдесетте години на миналия 20-ти век. Трагичното е, че няма нито институция, нито организация, която да припомни на следващите поколения неговите заслуги.
Без съмнение Марков предизвика гнева на цялата управляваща върхушка начело с Тодор Живков чрез своите “Задочни репортажи”, разкриващи с безпощадна яснота фалша, корупцията, глупостта и гнилостта на тоталитарния режим – и тя реши да го унищожи. Репортажите бяха излъчвани по чуждите радиостанции и бяха слушани със затаен дъх от зажаднялите за свобода и истина граждани. Те подготвиха съзнанието и волята на българската интелигенция да пристъпи към ликвидация на намразения от народа режим няколко години по-късно.
Георги Марков стана жертва на своето перо! Това трябва да бъде осъзнато от всеки свързан с българската история и в частност литература деец. Той не грабна пушка или бомба, не бе член на терористична група, не участвува в заговори и преврати , дори не бе обвързан с никаква партия и идеология- не, неговият Бог бе единствено свободата! Колко такива “абсолютно еднопосочни” има в българската история? Аз лично не мога да кажа, обаче наскоро светът бе разбунен от съдбата на руските журналисти Литвиненко и Политковская.
Една малкоизвестна провинциална /Пловдив/ група, приела името “Сдружение Георги Марков-Скитник” заедно със Съюза на независимите български писатели на Марин Кадиев положи доста усилия в течение на десетина години да популяризира личността на своя именит патрон, потъваща неусетно в забрава. След няколко местни успехи дейността на тези организации в избраната насока заглъхна не отдруго, а от явното нежелание на отговорни институции, на по-авторитетни организации и на някои изтъкнати лица на културното поле да се отзоват с разбиране към тази инициатива.
Последното, което двете ангажирани Сдружение и Съюз направиха, бе да изработят и разпратят до всички популярни медии-вестници, телевизии- както и до съответни творчески съюзи и министерства един МЕМОРАНДУМ, съдържащ няколко предложения за вместване делото и творчеството на Г.Марков на подходящо място в алманаха на българската култура. Разбира се, ние считаме,че поради своята изключителна съдба това място е на първата редица! Този Меморандум бе изпратен и на Президента на републиката и на М-р Председателя, както и на отделни личности.
От горната едностранна “кореспонденция” изминаха няколко месеца, в които се получиха само няколко напълно формални отговора от маловажни адресати. Най-важните замълчаха! Нито една медия не помести меморандума и не го и спомена! Текстът може да се намери при желание само в блога на П.Ангелов-Пулиев със адрес: www.puliev.blogspot.com.
Налага се напълно резонно въпросът: защо отговорните институции, органи на власта и медиите останаха безмълвни пред тоя абсолютно платоничен повик за обогатяване нашата история с още един безспорен герой а обществото с повече морал? Обясненията са повече от тривиални, недостойни и жалки.
Ще започна от най-твърдите отрицатели- наследниците на сто-годишната червена и все още нереформирана партия. Нейните членове не разбират, че Г.Марков в своята същност не е неин идеен враг. Той се подиграваше и громеше само престъпните малограмотни и чужди агенти- властници като Живков и плеадата висши номенклатурчици около него. Червените бабички и бетоновите глави трудно възприемат тоталното отричане на миналото. А настоящите им партийни ръководители се страхуват да направят решителната крачка към реално реформиране, защото разчитат на тяхния вот, губейки ТОЗИ на част от интелигенцията! Така чрез непризнаването делото на Марков те затварят една широка врата към национално съгласие. Към тази група трябва да прибавим и безбройните сподвижници на ДС, които правят всичко възможно да очернят незаслужено личноста му, причислявайки го без никакви доказателства към своя отбор.
Втората група непричастни към проблема съставлява културната прослойка на обществото, онези, които са в течение на държавните работи, познават макар и повърхностно лицата и събитията от нашата история и са ориентирани към демократичното ни развитие. Разбира се, става въпрос изключително само за родените преди 80-те години на миналия век. /По-младите едвали са имали случай да се запознаят със “Случая Марков” не по своя вина/. Тук трябва да диференцираме внимателно отделните становища. Най-голямата група са индиферентни към идейните боричкания и по принцип отричат всяка новост или промяна. Всички според тях са “маскари”, интересува ги само среброто. Да ги оставим настрана-това са генно дефинирани екземпляри.
Остава елитната част- ръководителите на държавата и на нейните институции, културните дейци, творческите личности и всички, които се занимават с интелектуална дейност или приобщените към такава. Те представляват нацията, те определят бъдещето й, те движат историята…Не малко от този “елитен каймак” се е полъгал от приказките за “ченгето в командировка” /Радой Ралин!/ и не признава Г.Марков. Те са най-трудната категория отрицатели и засега като че ли тяхното мнение е господствуващо.
Стигнах до сърцето на въпроса. Несъмнено не всичко е изгубено. Георги Марков-Джери има все още приятели. Има свои колеги, съмишленици, връстници, познати, има и роднини! Много от тях заемат важни ръководни места или тяхното слово и реч са уважавани и се ценят. Но те като че ли в момента са забравили своя приятел! Те мълчат, неизвестно защо мълчат пред опасността българската културна и политическа история да бъде осакатена, принизена, обезличена, вместо да бъде издигната на заслужен пиедестал.
Защо мълчи г-н М.Неделчев, Председателят на Сдружението на българските писатели, наскоро получил впечатляващи комплименти по случай 70-тата си годишнина? Може би счита, че с кратката биография на Марков преди десетина години е изпълнил своя дълг? Защо не откликна на призива –МЕМОРАНДУМ на своя колега М.Кадиев?
Защо мълчи г-н Н.Петев, Председател на Съюза на бълг. писатели, излекуван наскоро с огромната помощ на своите служебни и лични приятели?
Защо мълчат господата Ст.Цанев и Л.Левчев, с които Марков бе близък по дух?
Защо мълчат Президентът г-н Плевнелиев, М-р председателят Борисов, М-рът на културата Рашидов, медиите и пресата?
Мълчи и Експрезидентът Стоянов, наградил подло убития писател с най-високото българско отличие.
Заговор на мълчанието- гузно мълчание! Впрочем, наскоро се обади един известен телевизионен журналист с псевдоним Димитър. Той се подигра с Г.Марков във в-к “Уикенд”!!
Разбира се, всеки има право да харесва или не някое произведение или автор, но всеки съзнателен гражданин трябва да уважава невинните жертви на своите идеи. Ако мнозинството счита, че случаят Марков вече е безнадеждно отлитнал в небитието и всеки опит да бъде възкресен е обречен- нека това да бъде потвордено смело, а не с недомлъвки. Дискусия в медиите, евантуално своебразно ограничено допитване или каквото и да било в този смисъл ще е добре дошло. Ние, последните Дон Кихотовци, ще наведем глави и ще разчитаме единствено на бъдещите поколения. Амин!
Нота бене:
Преди време споделих с крайно скромния поет, вече покойник, Йордан Русков, каква е причината за това пренебрежение към нашите усилия. Той отговори с една дума: ревност. Ревност значи завист! Защо да е той, а не аз? Геният на завистта е родом в България.

Павел Ангелов-Пулиев – Председател на Сдружение “Георги Марков-Скитник”

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: