Чета за убийството на 37-годишния мъж в Пловдив, извършено от група непълнолетни и си мисля за всичко онова, което допуснахме безвъзвратно да изгубим, изкривим и разрушим.

Реят ми се мислите из многобройните ТНТМ-та, кръжоците, хоровете, ансамблите за народни танци, спортните клубове и разбира се бригадите. Нямахме време, т.е. имахме, но то беше вплетено в толкова много извънкласни дейности, че всичко беше вкарано в някакъв плавен график – огромна младежка енергия, която беше канализирана, за да твори и да се труди.

Не знам на какво не съм ходила – свирех на пиано, ходех на балет, на уроци по рисуване, пеех в хор. Последните години, в които всичко това все още беше безплатно, но вече се виждаше пропукването и сриването с бясно темпо на всичко онова, което беше градено с десетилетия.

И цялото общество беше коректив – като се почне от съседите, познатите, приятелите, бабите пред къщите, учителите и се стигне до самото понятие за морал и благоприличие.

Не, че не сме вършели дивотии! Вършели сме, но някак си и в това имаше мяра. Криехме се в горичката зад пансионите на Английската, за да пушим, учехме като луди, играехме карти на вързано, пиехме, влюбвахме се, купонясвахме…Но нямаше злоба, омраза, гадости, камо ли пък желание да унизиш другия само защото можеш, а сред всичките дребни битовизми все още имаше човещина и емпатия.

В гимназията демокрацията вече ни беше хванала за гушите, носехме скъсани дънки, правехме своите малки и безсмислени революции, лутахме сме между внезапно настаналия недоимък, неясни планове за бъдещето, масовите уволнения на родителите ни от държавните предприятия, промени, които не разбирахме и смяната от „другарко“ на „госпожа“, но дори и през ум не ни е минавало да се държим непочтително или просташки с някой от преподавателите. Всъщност до последно и ги уважавахме, и ги слушахме, и даже, без да си признаваме, ни беше все още може би мъничко страх.

През далечната 1994 г. „Отворено общество“ вече ни показваше новия път, а ние правехме планове къде и как да избягаме…без планове за връщане.

Е, след години някои се върнахме, само че от онова време бяха останали единствено спомени и отломки.

Честно казано, не знам кога, как и дали изобщо ще успеем да съградим отново нещо по-добро, по-стойностно и по-човешко. Но знам едно – ако забравим какво сме изгубили, никога няма да разберем какво всъщност трябва да възстановим…

Сега почти всичко е просто пълна трагедия.

Весела Станчева