Когато бях на 6-7 години, имах приятелка Стоянка от 4 вход. Стоянка беше поразително красиво ромче – мургава, с кафяви очи и сламеноруса коса. Един ден, след ваканцията, се видяхме пред нашия вход, хукнахме да се прегръщаме и целуваме, при което тя, без да иска, ми бръкна в окото. Освирепях от болка. Моментално я изритах с всичка сила, тя се разпищя, аз се разпищях и двете хукнахме да се оплакваме на родителите си. Скочих в прегръдките на татко и през рев започнах да настоявам да иде да пребие Стоянка и цялото й семейство. Татко ме изслуша и ме попита „Смяташ ли, че Стоянка е искала да ти причини болка?“ Поразмишлявах малко и казах „Не, искаше да ме прегърне“. Той каза „Значи, Стоянка е искала да те прегърне, а не да ти причини болка. Ти, обаче, си искала да й причиниш болка, като си я изритала. Според теб правилно ли е?“ Втрещих се от изумление. Според татко аз, клетата жертва, бях виновна, а Стоянка, този злодей нечовешки, бъркащ в очите на хората – невинна. Това беше първият ми урок по критично мислене, в който татко ме научи, че намеренията могат да бъдат по-важни от действията. Че не винаги лошите действия крият лоши намерения, а добрите действия – добри намерения. И че въобще, хубаво е да се гледа голямата картина, а не да се реагира примитивно, в стил пиян фен на Доростол Силистра срещу пиян фен на Скрита Сила Мъдрево.
Към днешна дата ме е страх от зрели хора, които мислят фрагментарно и ситуативно като 7 годишни деца. Хора, които с апломба на висша интелектуално-морална инстанция, издават категорични присъди. Хора, които имат автоматични отговори на всички сложни въпроси, от висотата на тяхната така ниска камбанария. Раздаваме автоматично „виновен“ или „жертва“, разделяме всичко на бяло и черно, преди изобщо да сме чули фактите, камо ли да се запитаме за намеренията. Изгубихме способността да спрем, да поемем дъх и да си зададем въпрос. А без паузата между болката и реакцията, остава само агресията.
Да вземем казуса с убития от деца Георги.
Още преди да минат и 24 часа, преди изобщо да има някакви официални факти и яснота, хората издадоха присъдите си. Буквално два часа след новината, пространството се напълни със статуси за убийството на гей от хомофоби. Обществото за пореден път се разцепи на две барикади, прекарани точно по линията на познатите ни политически и идеологически агитки. От едната страна жълтопаветието, което използва ситуацията, за да обяви убийците на Георги за закономерен плод на „русофила Ганя“. От другата страна тези, които посочиха с пръст „педофила Георги“. Всеки си избра страна и всеки започна да рита в пищяла другия.
А истината, както почти винаги, е някъде по средата. От една страна имаме деца, които са пълноценен продукт на 30+ години провалена демокрация, която така и не успя да изгради устойчив морал и стойностна ценностна система. Деца, които вместо да сигнализират органите, ако изобщо има нещо нередно в поведението на Георги, решават да убият „педофила“. От другата страна, обаче, започна едно опасно приплъзване – тихомълком да се нормализира и оправдава педофилията („Какво като 15 годишна зряла жена се среща с 37 годишен мъж, ако е по нейно желание?“). Започна да се хвърля кал по хора, действително ангажирани с осветляването на педофили.
Да вземем казуса с израелските деца в Банско.
Отново същият познат сценарий, разигран за часове. Една абсолютно банална битова история мигновено бе превърната от жълтопаветието в космически проблем. Без да се изчакат факти, без разследване, избухна добре организиран истеричен вой за „антисемитизъм“ и „нацистки бригади, свързани с руското посолство“. С лека ръка бе игнориран фактът, че според очевидци въпросните деца две седмици са вандалствали и трошили хотела – нещо, което пък е абсолютно типично за тийнейджъри без контрол, независимо от тяхната националност. Но тук пролича нещо още по-страшно: поразителната, патологична готовност на бг елита да скочи срещу собствения си народ. Да го обвини, да го очерни и да го разпъне на кръст, воден от дълбоката си погнуса към всичко българско.
Въобще, за всичко сме така, хеле пък за политика.
„Ама ти не защитаваш жертвата Украйна“ – ми казват. Не защитавам, защото добре помня огромната вина и терора на Украйна спрямо хора с руско самосъзнание още преди години. Ама днес помагам на украинци в България и Англия повече, отколкото сума ти фейсбук палячовци с украинското знаме в профила, взети заедно. Помагам финансово, помагам с всякаква подкрепа, даже апартамента си им давам. Защото пък бягащите от руските бомби украинци са точно толкова жертва в тази шибана война, колкото и руснаците в Донбас, които умираха от украинските бомби години наред.
Сега, на всички е ясно защо се случва това. Хората сме така устроени, че когнитивният процес изисква сериозно усилие и енергия. Нашето първосигнално, автоматично мислене обработва невероятните 11 милиона бита информация в секунда и реагира мигновено, емоционално и първично, точно като 6-годишно дете с ударено око. В същото време префронталният кортекс успява да обработи едва около 50 бита в секунда. Ние биологично сме устроени така, че да ни е трудно да мислим дълбоко. Мързи ни, боли ни, изисква ресурси. Но разликата между зрелия човек и ревящото дете пред входа е в тези 50 бита. В опита да надскочим шибания примитивен импулс, да помислим малко и да потърсим фактите, преди да подпишем поредната смъртна присъда в мрежата.
Автор: Ирини Зикидис
