От такава гледна точка, „от самолет“, нека разгледаме действията на САЩ след падането на Берлинската стена. Реномирани тинк-танк анализи очертаваха пътя на САЩ към запазване на господството. Главната опасност идваше от КНР, като най-важното бе да не се допусне прекомерното сближаване на Пекин с Москва. За целта трябваше да продължи отслабването на Русия и поставянето й в подчинено положение на САЩ, по възможност с разпадане на Русия на много държавици. Това минаваше през ликвидиране на икономическите връзки на Русия с Европа (размяна на руски енерго-и-други ресурси за европейски технологии). За САЩ нямаше значение, че това би довело Европа до тежки загуби в икономиката и отслабване на ролята в решаването на световните проблеми, с други думи – до „зануляване“ на Европа. Това дори бе един от желаните странични резултати.

Пътят към постигане на тези дългосрочни цели на „единия процент“ минаваше през използване на икономически, културни, военно-политически, разузнавателни и други инструменти, например мека сила (щедро финансирани НПО) за издигане чрез обратно селектиране в политиката в различните държави на удобни политици със зависимости. Това изискваше години целенасочена работа. (В скоба – свидетели сме на това и в България за последните 35 години – няколкото автентични дисидента в България, лежали в затворите за политическа дейност при предишния режим, след 10 ноември някак много бързо бяха заменени с никому неизвестни дейци, инсталирани първоначално на грантове в НПО и медии и с умел пиар „развъртени“ пред публиката със „съответен сос“ за добро преглъщане на тази манджа. Така, за няколко десетилетия и с отрицателна селекция у нас на политици-ръководители, стигнахме до срастване на заграбения чрез приватизацията капитал с криминалните структури, с други думи, мафиотски модел на държавата. Начело на която бяха все хора със зависимости. Постъпваха много сигнали, но съответните разследващи и съдебни власти у нас си затваряха очите).

Но да затворим скобата и да се върнем от местните нашенски си екзотики към геополитиката. Предначертаната стратегия бе отлична и изпълнението й също бе отлично – с някои малки грешки, една от които бе, че разузнаването „проспа“ инсталирането на Путин в Кремъл. Разчитаха, че той е човек на Елцин, че е демократ и либерал до мозъка на костите си, че ще е лесен за манипулация и контрол, но сгрешиха.

В същото време, останалите „тирета“ от стратегията бяха изпълнявани търпеливо и ефикасно. На власт в Европа се настаниха „правилно селектирани“ хора, от типа на Урсула и Кая – зависими и удивително посредствени. Ръководители от същото ниво приеха безропотно унищожаването (с тероризъм) на нефтопроводите Северен поток I и II, водиха разследване с години, за да установят очевидното – изпълнителите са украинци, вероятно по заповед на Киев, а за поръчителите – нищо. Ни-щич-ко! Икономическият мотор на Европа – ФРГ – вече се деиндустриализира, успелите да се спасят от банкрут германски фирми се изнасят в чужбина, но това сякаш не тревожи канцлерите на страната, които продължават да работят за милитаризиране с цел „бой по Русия“ – е, проблем е, че много малко са желаещите в Германия да се запишат в армията и да умират на Източния фронт, но това, всъщност, е симптом за цяла Европа.

И понеже все още има хора, които наивно питат „чий е Крим“, „кой е агресорът и кой – жертвата“, нека отново припомним.

24 февруари 2022 не беше начало. Започналата тогава война бе следствие на процеси, започнали много по-рано. (Ставащото в Украйна се нарича в Москва Специална военна операция, както са наричани всички подобни военни операции през последните десетилетия – операция „Атила“ на Турция в Кипър, операцията на НАТО в бивша Югославия, операцията на Тръмп срещу Иран и т.н. – примери бол). Когато причините се пренебрегват, следствията винаги изглеждат едностранчиви. Дори според най-авторитетни западни анализатори, за Русия това не е просто регионален конфликт, а борба за оцеляване. Още през 2007-а в Мюнхен Путин съвсем ясно и директно предупреди Запада, че превръщането на Украйна в „анти-Русия“ е червена линия, която застрашава екзистенциалната сигурност на страната му. Кисинджър и Бжежински подчертаваха, че Русия трябва да получи твърди гаранции, че Украйна няма да бъде в НАТО. Когато една ядрена сила ни заяви – на нас, НАТО и ЕС – че случващото се на границата ѝ е екзистенциална заплаха за оцеляването ѝ, а ние 15 години я игнорираме, конфликтът става математически сигурен.

И като още по-ясно обяснение – нека бегло споменем една често цитирана концепция от началото на 20-ти век (на Халфорд Маккиндер), че който управлява Източна Европа, командва Хартланда; който управлява Хартланда, командва Световния остров; който управлява Световния остров, командва света. Според същата концепция Русия заема географското ядро на този Хартланд. Контролът над огромните природни богатства на Урал и Сибир й дава потенциал за пълно икономическо самозадоволяване, както и възможността да претендира за световна сила.
Адаптирайки тази теория, Хитлер навремето превръща сухопътната геополитическа стратегия за контрол над Източна Европа в идеологическа доктрина за „жизнено пространство“.

Към днешна дата тук се появява ролята на Украйна, която е „портал към Сърцевината“. Без политически и военен контрол над Украйна, Русия остава геополитически „окастрена и уязвима“ на западния си фланг. Интегрирането на Украйна в западната сфера на влияние има за цел да „заключи“ Русия и да попречи на превръщането й в глобална суперсила. Погледнато през тази призма, за сериозните анализатори войната в Украйна не е просто регионален конфликт, а класическа битка „по буквар“ за контрол над подстъпите към Хартланда, контрол над най-големите природни ресурси и богатства и като резултат – запазване на световното господство на Хегемона.

На фона на горното, да разгледаме какво става около войната в Украйна напоследък. Една година след срещата на Тръмп с Путин в Анкоридж става „безпощадно ясно“, че САЩ въобще не са имали намерение да спазват поетите ангажименти за натиск върху Киев и Европа с цел прекратяване на войната. Искаше се примирие за определено време „на границата на съприкосновение“, но Кремъл реално прецени, че това ще се използва за прегрупиране и превъоръжаване на все по-изтощените украински военни сили, и каза: „първо мир-договор-реални писмени и териториални гаранции, а после спиране на огъня“. Вашингтон изпрати в Москва пратеници, които омаяха съветника на Путин Кирил Дмитриев, който заговори за взаимноизгодни руско-американски сделки за милиарди и трилиони – в Беринговия проток, в Арктика, в Сибир и т.н., дори по едно време Дмитриев едва ли не измести Лавров като ръководещ международните дела на Русия. Междувременно европейците започнаха да окуражават Зеленски да не приема сделка с Русия, създадоха различни формати, т.нар. „коалиция на желаещите“ (с водещи Париж-Лондон-Берлин, и присъединилите се Полша и Прибалтика), започнаха да планират как да се настанят с военни сили в Украйна (но не на фронта, а около Одеса и около границата с Беларус), подтикнаха Зеленски да се озъби на Лукашенко, за да го предизвика да отговори и с това да оправдаят планираните действия срещу Русия от Прибалтика през Беларус и да пресекат възможностите за защита на Калининград, като се предвиждаше САЩ да пазят небето над Украйна. Лукашенко, от своя страна, замина срочно за Москва, а оттам – в Пекин, явно за да обсъждат плановете на „желаещите“. Показателно в случая е, че външният министър на КНР веднага предприе пътуване в прибалтийските страни и охлади мерака им. А пък Полша сякаш изведнъж забеляза, че в Украйна величаят Бандеровците, които са организирали Волинското клане – сякаш дотогава това не беше видно за всички (явно след заетата от Пекин позиция). 

При това положение е напълно резонно България да откаже място в тази „коалиция на желаещите“, което бе експлицитно заявено в Париж от министър-председателя, но после сякаш бе дезавуирано от присъединяването на страната ни към Киевската декларацията на страните от ЮИЕ.

Украйна вече тества нова стратегия – удари по тиловата инфраструктура на Русия (петролопреработващи предприятия, бензиностанции и граждански складове), което се разглежда като комплексен инструмент във военен, икономически и информационен аспект, с оглед предизвикване и натрупване на недоволство сред населението с прицел изборите през септември за депутати в Думата, а защо не и по-далеч. Украйна трупа ракети, за да ги използва за масирани удари непосредствено преди изборите в Русия.

Тръмп се обади на 4 юли по телефона на Путин, като вероятно отново е говорил за необходимостта от край на войната, разяснявал му е, че „със сегашните ръководители в Европа е трудно да се споразумеем по този въпрос, но ето, идват избори, ще се сменят политическите лидери и в Париж, и в Лондон, и на други места, с тях ще е по-лесно, почакайте, г-н Путин“. Но ако съдим по действията на Русия последния месец, Москва вече „не вярва на сълзи“ и е решена да получи резултат по трудния начин. В Манила Рубио, който няколко пъти преди това отричаше необходимостта от преговори с Русия, неочаквано поиска среща с Лавров. А Тръмп за пореден път забрави какво е говорил „сутринта“ и още същия ден „по обяд“ каза, че ще има нови инициативи за мир в Украйна – очаква се предложение за спиране на взаимните въздушни удари. Това се тълкува като знак, че макар Киев да нанася болезнени удари в дълбочина на Русия (които Тръмп нареди), то руските удари по черноморските пристанища на Украйна и по Киев са много по-разрушителни и пресичат логистиката за доставка на Украйна на западна военна помощ, а това не е в интерес на Запада. Освен другото, Тръмп иска преди изборите през ноември за законодателния орган да излезе поне с една „червена точка“ пред избирателите си, и понеже е в позиция цуг-цванг по отношение на Иран (Арагчи заяви, че Иран няма да се остави да бъде излъган от Тръмп като Русия), се опитва да постигне поне нещичко в Украйна.

Някой още спомня ли си как през февруари 2022 г. заклеймявахме „руския агресор“ и обещавахме да оказваме на „украинската жертва“ само и единствено отбранителна и хуманитарна помощ – каски, бронежилетки, бинтове и риванол. После – ракети за ПВО. А сега вече Киев атакува цели в Москва и дълбоко на руска територия, използвайки оръжия, купувани от САЩ с пари на ЕС, дронове, произведени и доставяни от Европа, а насочването им се осъществява от САЩ (Старлинк и Палантир). До есента се обещават на Украйна ракети с по-далечен обсег. Наричаме това евфемистично „ескалация с цел деескалация“.

В 21-вия пакет със санкции на ЕС срещу Русия се предвижда конфискуването на танкери, превозващи руски петрол и зърно (т.нар. „руски сенчест флот“) и продажбата на каргото в страните-конфискатори, което едва ли ще остане без отговор от страна на Москва. Най-вероятно Кремъл ще отговори не огледално, а асиметрично, като насърчи някои крайбрежни африкански страни и ги снабди с необходимото (разузнавателни данни, логистика), за да атакуват (по пиратски) европейски и британски кораби, като така ще избегне обвинения в директни действия. Добре дошли в новия Златен век на пиратството!

Предвид горното, Путин явно вече прецени, че с дипломация няма да се постигне нищо, т.нар. „колективен Запад“ само го залъгва и няма намерение да изпълнява никакви ангажименти. Той излезе извън „духа на Анкоридж“ като заяви, че ще иска по-обширни „зони за сигурност“ на Русия, без да уточнява къде и колко големи – спекулира се, че тези зони ще обхващат цяла Новороссия, заедно с Причерноморието. През последните седмици наблюдаваме много по-реална война от руска страна – ракетни атаки по военни обекти, военни складове и заводи в Киев, целенасочени атаки по пристанищата в Одеса и Николаев, а вече и Измаил, при което, образно казано, Украйна практически е силно ограничена в излаз на море. Украйна пък блокира Азовско море. В резултат износът на зърно както от Русия, така и от Украйна е силно възпрепятстван, което – заедно с неблагоприятните климатични условия това лято в други страни-производители на зърно – ще повиши цената, която ще платим всички ние, без разлика дали участваме във войната или сме само страна в нея.

В Киев Зеленски свали от длъжност министъра на отбраната, което доведе до опити за Майдан-тип-Сорос (т.нар. „картонени маршове“). После свали и командващия армията Сирски, който му бе послушен и нямаше никакви политически амбиции, за разлика от сваления министър. Социологически проучвания твърдят, че при едни президентски избори сега, Зеленски ще е на четвърто място, след предишния командващ Залужни, сваления военен министър Федоров и бившия шеф на Военното разузнаване Буданов. Т.е., Зеленски, при евентуално прекратяване на войната и президентски избори има какво да губи в политически план, за него продължаването на войната е въпрос на оцеляване. А и не е ясно как ще се държи новият командващ армията, доказан неофашист, както с изказванията си – „руснаците са нация, която няма право на съществуване“, така и с действията си – избивал е руско-говорещите в Донбас и Мелитопол и е изтезавал подчинени му войници. Европейците бяха шокирани, че украинските специални служби изнасят на тяхна територия терор (случаят в Монако). (Не ми се прогнозира какво би настъпило, когато/ако войната бъде прекратена и украинските войници се върнат от фронта и масово заминат в Европа, с каква дейност биха се заели там, нашият случай „Баба Алино“ ще бледнее.)

Турция – важен играч в региона

Нека хвърлим бегъл поглед и върху поведението на Турция, която е много важен играч в региона. Турция, независимо от това коя партия или кой лидер е бил на власт – ислямисти, леви или десни, либерали или генерали – винаги е действала в съответствие със своите краткосрочни и дългосрочни национални интереси. В тази война в Украйна, Турция още от самото начало се ситуира като посредник, не разреши военни кораби на други страни да преминават през Босфора (позовавайки се на Конвенцията от Монтрьо от 1936 г.), доставяше оръжие както на Москва, така и на Киев, договори „сделка“ за безопасно трасе в Черно море за украински износ на зърно, което Киев използваше и за внос на оръжие. Що се касае до последния месец, на срещата на НАТО в Анкара, България, Румъния и Турция се договориха да разширят съвместната оперативна група, която разминира Черно Море, като тя вече ще работи и за защита на критичната инфраструктура, включително енергетиката, телекомуникациите и подводните тръбопроводи. Турският външен министър Фидан обеща на украинския си колега, че турски кораби ще помагат на Украйна в превоза на стоки в Черно море (т.е. ще ги охраняват от руски атаки), което е поредна стъпка в заемането от Анкара на позиция с оглед бъдещото преразпределение на сферите на влияние – предвид факта, че Франция, ФРГ и Обединеното кралство се стремят да разположат свои военни части в Украйна и около Одеса, Полша пък не крие амбициите „в случай на разпад“ да си поиска западните части на Украйна, то Турция също опитва да се „намеси“ и желае да играе лидерска роля в Черно море, което – впрочем – касае пряко и България, макар да не ни се иска да признаем, че вече сме доста въвлечени в конфликта.

В Русия не гледат с добро око на тези щения на Турция. По този повод припомняме една фраза на тогавашния (голям) външен министър на СССР Громико (западните му партньори са го наричали „господин нйет“ – „господин не“), изречена в разговор на коктейл във Вашингтон по повод подобно желание на Турция за „лидерско място“ в Черно море и затваряне на Проливите от турска страна. Цититът е по памет: „Черноморският флот на СССР има достатъчно ракети, за да отвори още един, два и повече проливи, но, за съжаление, тогава вече няма да го има Истанбул“.

Да споменем и за КНР. Пекин привидно запазва неутралитет спрямо войната както в Украйна, така и в Иран. Декларира желанието за спиране на конфликтите и за дипломатическото им решаване, но всъщност не е против продължаването на тези войни, които отслабват нейните конкуренти в лицето както на Русия, така и на САЩ. Негласно подпомага с износ на високотехнологична продукция за въоръжаване както Москва, така и Киев. Най-вероятно високоточните удари на Иран по американски военни обекти и бази в региона не са без негласното участие на разузнаването и сателитите на КНР (огледално на американското насочване на украинските ракети чрез Старлинк и Палантир). Умело завзема икономическо място в Сибир, без да се натрапва (засега). Вече си обезпечи място в кибер-пространството на Русия, по схемата „разработваме даден проект, после го продаваме на руснаците, които само му сменят името и го внедряват в Русия“. В Кремъл си дават сметка за това, но в този момент предпочитат да изберат от „двете злини“ – зависимост от САЩ или от КНР – тази, която смятат за по-малка.
И понеже тук говорим за война, в която САЩ всъщност искат да победят Китай, но инициираха срещу Русия с цел отслабване и евентуален разпад, нападнаха Иран по идея на Израел, а тези действия влияят на целия свят чрез повишаване на цените на петрола и хранителните стоки, то положението може да се дефинира така: Китайците играят „Го“, персите и руснаците – „шах“, а американците – „покер“.

За съжаление, България все повече се въвлича и във войната в Украйна, и в тази в Иран. Твърденията, че „ние не сме участник, но сме страна“ в тези конфликти е дипломатически евфемизъм за успокоение на широките народни маси, но той не променя същността. Някои по-хазартни наблюдатели вече приемат залози за това, къде ще бъде използвано първо ядрено оръжие – в Близкия Изток или в Европа.

И в заключение – малко „черен оптимизъм“. Преразпределението на влиянието в света едва ли ще приключи скоро, поне не преди, примерно, 2050 г. а и след това, пък дотогава ще са си отишли и „тоя Путин“, и „тоя Тръмп“, а и повечето от нас.

Авторът: Петър Воденски е дългогодишен дипломат. Бил е наш посланик в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти шеф на кабинета на външния министър. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозно занимание.

Източник: epicemter.bg