Тази година моят баща, 93-годишният поет Върбан Велчев, за първи път реши да участва в т.нар. Национален поетичен конкурс в памет на Петко и Пенчо Славейкови, обявен от Община Трявна. Имената на персонажите, изброени в състава на журито, не ни говореха нищо, бяхме в неведение относно техните естетически вкусове и евентуално литературно творчество. Донякъде ни смути фактът, че председателката на журито е доцент по „англицистикаи американистика“, което ни се стори странно амплоа за арбитър на български поетични произведения. Но гаранция за достолепието и честността на конкурса, на която изцяло се доверихме, бяха имената на неговите патрони и спомените отпреди половин век от лятната ни почивка в Трявна – свидно гнездо на непокътнатия ( тогава ) български дух. В тоя дух се надявахме, че ще бъдат оценявани изпратените от участниците творби.

Тъй като преди часове бяха оповестени победителите в конкурса и с това строгото изискване за анонимност отпадна, ще поместя тук стихотворението, с което участваше баща ми:

ХЛЯБЪТ НАШ

Цял воз пшеница като пламък

аз смлях на воденичен камък.

Донесох и вода от извор

във ясно утро баш по изгрев.

Но чудото ще бъде твое,

стопанке ранобудна моя.

Сложи престилката с цветята.

И замеси брашно пресято.

В копанката от памтивека

меси го дълго и полека,

дорде – по бабина поука –

две – три мехурчета се спукат.

Под връшник на гореща тухла

го положи, преди да бухне …

Почакай час! Дори по-кратко.

И отвори!

С умела хватка

повий го в ленена забрадка –

да си отдъхне сладко-сладко …

В съня си топъл тази питка

по житното поле ще припка.

Когато се завърне вкъщи,

ще бъде хлябът наш насъщни.

Стопанке мила, целуни го!

Един за всички днес ни стига.

Всемилостивий и Всевишний!

Не са за нас трапези пищни.

Но къшей хляб и чаша вино

и весел пушек над комина

не ни отказвай до Амина!   

Автор: Върбан Велчев

На 15 май всички изпратени за конкурса творби – общо 236 – бяха публикувани на сайта на Община Трявна под съответни номера, без да се съобщават имената на авторите, за да бъде осъществено онлайн гласуването за наградата на публиката – порочна практика, защото започва трескаво подмолно състезание между роднините и приятелите на поетите за по-голям брой гласуве, в което качествата на стихотворенията нямат никакво значение. Това обаче ми даде възможност да прочета доста от участващите стихотворения, чието общо равнище – уви! – не бе високо. Участникът в такива конкурси трябва да бъде поне литературно грамотен и добър версификатор. Открояваха се само няколко творби, сред които „Хлябът наш“ на баща ми бе една от най-добрите – със своята изящна простота, с върховния символ на хляба, с топлината на огнището, с типично българската си образност и с осезаемото присъствие на едно скромно семейство, в което цари обич. 

Честно слово, очаквах тъкмо „Хлябът наш“ да бъде творбата, отличена с голямата Славейкова награда. То е написано в оная свята славейкова и възрожденска традиция, която смятах, че Община Трявна се стреми да възкреси.

Но когато днес отворих сайта, в който се изреждаха лауреатите на конкурса, очакванията ми бяха попарени.

Не толкова от голямата награда, която е присъдена на известната поетеса Ники Комедвенска за стихотворението „Възкресение“, колкото от отличените с второ и трето място посредствени недоносчета .

Нека най-напред цитирам творбата на Ники Комедвенска, която получава основния приз на конкурса:

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Блъска пак тълпата вдъхновена.

Храмът днес блести от светлина.

Дъжд облече всичко във зелено…

А встрани от другите е Тя.

Просто няма начин да я сбъркаш

с тази шапка, с този грозен шал,

сгушена до празничната църква –

лудата от нашия квартал.

Спира кротко всички минувачи,

пита ги за своя мил Иисус,

чакала го цяла нощ, обаче

храмът си останал все тъй пуст…

И дали защото бе валяло,

или от настръхналия мрак,

аз видях едно крило под шала

как се мъчи да политне пак.

Ти си тръгвай, ангел мой прекършен,

в тази нощ, преляла от тъга.

Твоят ад все някога ще свърши,

само че не знам!, не знам кога.

Виж, тълпата шеметно напира –

не за обич, за човешки лов.

От любов красиво се умира,

страшно се живее без любов.

Тъй самотна в цялата вселена,

ти си най-жестокият въпрос:

Ако бе дошъл за Магдалена,

щяхме ли да вярваме в Христос?

Стихотворението е хубаво, не отричам, но тия метафори с „лудата от нашия квартал, шапката, шалът, прекършените криле и пустият храм“, колкото и да отразяват съвременното ни битие, вече ми се струват банални, излинели и овехтели в изкуството. Мога да цитирам още двайсет подобни стихотворения от добри и по-малко добри автори – все с лудата или лудия, които напразно чакат Исус пред църквата. А последните два стиха – с Магдалена – макар на пръв поглед да звучат като загадъчен ребус, не са поанта и ярък финал, а бухнала словесна вата – колкото да се нагласи римата. От стихотворението на Ники веят безнадежност и тъма – и в този смисъл то звучи по-близко до окаяното ни битие отколкото творбата на баща ми, в която грее едно жадувано слънце – лъч от унищоженото ни село, страстен зов отново да бъде вдъхнат живот на този човечен селски свят. Но ми се струва, че българското изкуство трябва най-сетне да надигне глава от тинята на днешния ден и да посочи на народа ни светлина, заради която да въстанем от ада. Мисля, че това и трябва да бъде мисията на многобройните национални литературни конкурси. 

Така или иначе, въпреки посочените недостатъци, осезаеми само за един чувствителен познавач, творбата на Ники е стойностна и с право заслужава награда.

Но, както по-горе написах, „произведенията“, поставени на второ и трето място изцяло компрометират конкурса и поставят под въпрос литературната култура на лицата, изброени като жури. 

Няма да споменавам имената на пишман стихотворците, удостоени с втора и трета награда. Но за наказание на тия, които са им присъдили подобна незаслужена чест, ще цитирам наградените „стихове“:

Втора награда:

НЕСБЪДНАТИ СЕЗОНИ

Привечерна е тъгата, защото те няма.

Много отдавна. Много далече.

Лято

Маслината в двора. Стипчиви, твърди плодове,

зреещи в мрака.

На топлия балкон се носим над града

с криле на нощни гларуси.

Бутилка вино.

Под светлата нематериалност на уличната лампа

проблясва лятото с внезапна белота.

Косата ми ухае на щастие и сол.

Есен

Мислите за тебе валят. Монотонно,

в брюкселския дъжд.

Обичам ги. Много.

В София, ръкописи на нощното шкафче.

Закуска с плодове и сирене.

Знам диагнозата.

Зима

Кафенето на ъгъла. Седим отвън.

Аромат на домашни сладкиши

и мляно кафе. Специалитети на пекарната.

Най-добрите в квартала. Градска котка на прозореца.

Hidden in plain sight –

знаците ни избождат очите.

Оглушали от скръб. Слепи сме вече.

Пролет

Съобщения – «Нека се чуем скоро, а?»,

«Как си? Къде си? Жълто цвете».

Сбогуването е взето. Писаха за смъртта ти.

Най-последната вълна, виолетова,

привечер.

P.S. Милост за живите, които са щастливи единствено

в пукнатините между световете.

Някой може ли да ми обясни за какво става дума в тая каша от празно „сезонно“ ( или целогодишно ) дърдорене? Прочетете го отзад напред – то си е все същото.

А ето и третия приз:

МОГА И БЕЗ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Не със злато, косите ти, мила, сравнявам,

нито с мед на очите ти кротката благост.

Несравнимото нека в клишета възпява

този, който живота за утре отлага.

Аз не помня на дните ни слънчеви броя,

нито колко са моите ризи изпрани.

Мен ми стига на твоята нежност покоя

и да стопля ръката ти малка със длани.

Да изпием по чаша усмихнато вино

върху тази, от спомени пъстра, покривка.

Щом допуши лулата си стара коминът,

слънчогледа, до мен да си легнеш с усмивка.

За какво да решавам безмислени ребуси

и да слушам на дните тромпета тревожен.

Искам само все тъй да си бъдем потребни

и смъртта, като дълг неплатен, да отложа.

За това ти го казвам със простички рими

от върха заснежен на последната кота:

като сол и пипер те обичам, любима

и поръсвам филията с мас на живота.

В това стихотворение личи стихоплетска сръчност, но всичко в него е тривиално, скучно, безжизнено, безцветно. Въпреки слънчогледите и „усмихнатото вино“. Само последният куплет се родее с поезията. Но както авторът си може без Тайната вечеря, така и България си може без тия незначителни строфи, нестоплени от пламъка на голямата идея и таланта. И двете „творби“ са елементарни образци на т.нар. „даскалската поезия“.

Едва след като се запознахме с резултатите от конкурса, наши познати ни осведомиха, че негов лауреат през 2014 г. е била небезизвестната госпожа С. Чолева, знаменоска на порнографската лирика в България .

Ако знаехме предварително този факт, баща ми никога нямаше да участва в „Славейковия“ поетичен конкурс. Защото от него за кой ли път присмехулно намига Сорос. А какво общо има Сорос с личностите и поезията на Петко и Пенчо Славейкови?

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: