Нона Йотова завършва НАТФИЗ през 1991 г. Освен актриса тя е и успешна певица. Композира и изпълзява авторска музика. Снимала се е в „Ла донна е мобиле“ и „Емигранти“ на Ивайло Христов. Играла е в „Луна за несретници“, „Женитба“, „Вишнева градина“, „Красива птичка с цвят зелен“, „Трамвай желание“ и „Царството земно“. От 2008 г. е и организатор на театрални фестивали в Банско и Разлог. Тази есен „Сатирата“ представи и новата й постановка „На другата сутрин“ от Питър Куитлър.

– Госпожо Йотова, постоянно сте ангажирана в театъра, но как върви музикалната ви кариера?
– Имам много нови идеи, иска ми се да издам нов албум, който да кръстя „Етно мистик“. Някои от песните вече са записани. В момента и в музиката, и в театъра има изключителен подем. Не ми харесва обаче, че се лансират едни и същи хора които са от някаква си „мафийка“.

– Кого визирате?
– Цялата тази paп и хип-хоп вълна. Не че не ми харесват някои от тях, но не вярвам някой и чак толкова много да ги иска, защото съм убедена, че хората имат нужда да слушат качествена музика. Самата аз имам нужда от нея и не съм съгласна да ми набиват някакви тъпи мелодийки. Текстовете на голяма част от рападжиите са почти толкова тъпи, колкото на чалга певиците. Но мисля, че и това ще е до време.

– Има ли подобно принизяване и в театъра?
– Има го този евтин комизъм, но вече виждам голям отлив от него. Винаги съм казвала, че не бива да се подценява вкусът на българина. Същото е и по телевизиите. Не може цяло хумористично предаване да мине и нито веднъж да не се усмихнеш.

– Коя от героините, които играете в момента, ви е най-близка?
– Сега играя Мъртъл в „Царството земно“ на режисьорката Елена Панайотова по Тенеси Уилямс. Това е второто ми докосване до него, след като преди години изиграх Бланш в „Трамвай желание“. Мъртъл сякаш ми е най-сложната роля. Тя е истерична и е малко лудичка. Изпитва ужас от смъртта, ужас от дълбока вода, а попада в едно наводнение и не се знае дали оцелява. Когато репетирахме и малко преди премиерата, имаше един момент, в който изпаднах в паника под влияние на този образ. Бях сама вкъщи. Опитах се да полегна и получих пристъп на паника – с виене на свят, сърцебиене и гадене. Уплаших се и тогава си казах: „Божичко, как ще изиграя тази толкова луда жена.

Слава богу, на първото представяне пред публика всичко мина фантастично. По някакво чудо успяхме да го направим извънредно на камерната сцена на Народния театър, която много рядко е свободна. Поканихме само колеги и близки.

– Не е ли притеснително да играете за първи път роля пред колеги?
– Това е нож с две остриета. Колегите могат да бъдат най-добрата, но и най-лошата публика. Но беше уникално, защото в същото време се играеше „Идеалният мъж“ и колегите притичваха, облечени с костюмите си – едни големи рокли, и сядаха да гледат. Тогава се успокоих, защото те влязоха и започнаха да реагират, което ни накара да полетим. Най-голямото признание получих от Мариус Куркински – човек, когото страшно много уважавам. Той дойде на премиерата и после каза: „Съгласен съм да отида и да говоря за това представление навсякъде“. И го направи. Да говори Мариус за нашето представление – това е почти невъзможно да се случи. Това беше най-голямото признание за мен. Все едно получих „Оскар“ за тази роля. За мен Мариус е господ в нашата професия.

– Случвало ли се е някоя героиня да ви „погълне“?
– Когато майка ми ме гледа на премиерата на „Трамвай желание“, толкова много се беше разстроила, че след представлението плачеше. Попитах я не й ли е харесало, а тя каза: „Напротив, но не мога да те гледам нещастна дори и на сцената“. Тя винаги преживява ролите ми. Много са мили с мъжа ми, защото винаги, когато идват на премиерите ми, се притесняват повече и от мен самата. Те знаят с какво притеснение живеем ние, артистите. Наскоро си говорих с Йорданка Кузманова. В едно предаване я попитали забавление ли е да си актьор. Какво забавление бе, хора?! Ние умираме всеки път преди представление. Колко пъти съм си казвала преди премиера: „Защо не станах нещо друго? Защо не си избрах някоя спокойна професия?“. Но после изживяването на сцената и реакцията на хората не могат да се сравнят с нищо.

– Как приемате това, че политиката влезе в театъра?
– Знам, че някои колеги правят изявления в края на постановките. Дистанцирам се от тези изяви, заради което, за съжаление, някои от тях извръщат глава, като ме видят. Попаднах в такава неприятна ситуация покрай представлението „Красиви тела“ в Младежкия театър. Знаех, че подобни демонстрации се правят обикновено след спектакъла, и мислех, че ако това се случи, ще изляза. Но неочаквано колегите го направиха преди представлението. След това зрителка ми писа във фейсбук, че са били много разочаровани от тази изява и че само доброто възпитание и любовта към нас са ги спрели да напуснат театъра. Стана ми неприятно и го споделих с колежката си Силвия Лулчева. При следващото представление нямаше декларации в началото, но в края тя помоли публиката да спре с аплодисментите и аз малко се притесних какво ли ще направи. Тя обаче каза, че тази вечер няма да има призив, защото не всички единодушно подкрепят тези действия и това ни разделя, а театърът трябва да ни обединява. Напълно съм съгласна с това и много й благодаря. Никъде не съм се изказвала в подкрепа или антиподкрепа на каквото и да е. Просто казах, че съм за толерантността и не искам да бъда вкарвана като овца в някакво стадо.

– Конформизъм ли е тази реакция на актьорската гилдия?
– Не мисля. Типично е за артистите, тъй като сме малко по-емоционални хора. Дори някои ни наричат глупави, с което не съм съгласна. Добрият актьор се познава, когато си личи, че разбира това, което

говори от сцената. Когато не го разбира, е ясно, че е тъпак. Но не обичам, когато някой се възползва от нашата емоционалност. Не ми харесва, че част от колегите ми не го разбират. Но не искам никого да обвинявам, както някои обвиниха мен. Нека хората имат позиция. Но на мен театърът на улицата не ми харесва. Той е храм. Моята религия и църква е театърът.

– Абстрахирате ли се тогава от това, което се случва на улицата?
– Да, и не вярвам, че това е начинът. Смятам, че трябва да се остави на по-интелигентните и умни хора да се занимават с политика. Мисля, че всеки трябва да върши онова, за което има талант и способности. Времето днес е ужасно – приятели станаха неприятели. Започнаха да се обиждат, зароди се неистова агресия, която ме ужасява. Нищо не ме плаши на този свят така, както агресията.

– Усещате ли дефицит на толерантност?
– Да. Някакви хора ме обвиниха, че съм стара. Ако съм била на 20 години, съм щяла да бъда с китарата на улицата. Не. Когато бях на 20 години, не излязох с китара на улицата, въпреки че ме караха. Не беше това начинът, по който да споделя изкуството си. Не приемам този вид пърформънс, защото винаги някой се възползва от него. В този случай ти винаги си кукла в ръцете на някакви хора, които използват моментното ти въодушевление за свои користни цели.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/1sLDLjGKUAc

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: