СН: Георги Господинов и Здравка Евтимова

Повечето соросоиди са семпли и директни хорица. Не прави изключение и стринка Здравка, която природата е създала за мотика, а не за перо. Съдя предимно по аграрната й пернишка физиономия, защото въпреки добросъвестните ми опити, никога не ми удаде да прочета докрай някоя нейна творба. Казвах си – щом в Щатите тази ярка творкиня е затъмнила дори гении като Георги Господинов и Захари Карабашлиев, значи струва си да си поема дъх и да потъна в нейния литературен океан. Нагазвах и – „океанът“ се оказваше плитък до кокалчетата на краката. Въпреки усилията да избродя плитчините му обаче, здравият разум все ме връщаше на брега – поради вродената ми нетърпимост към глупостта и непобедимата ирония, с която винаги се отнасям към натрапваните от конюнктурната политическата власт „правилни“ четива. Стринка Здравка аз си я виждам да стои много по-естествено сред градинката си с марули и да се хвали на комшийките: „Я вижте каква фитирийка бучнах“, отколкото като писателница на разказчета, за които тя самата споделя, че като ги почне – не знае как ще ги завърши. Някой може да помисли, че стринка Здравка се превзема, желаейки да уподоби „творческия си процес“ на елин-пелиновия, в който действието сякаш тече по своя логика, без предварителен замисъл на автора.

Ако е така – значи стринка не панти нищо от едно понятие, наречено „магия на таланта“ – магията на големия творец, който напълно владее действието и го води отначало докрай, пронизва го с непрекъсната нишка – но леко, невидимо, ненатрапчиво, придавайки на творбата си документална правдивост, сякаш героите сами са стигнали до финала. Аз обаче мисля, че стринка Здравка искрено, със селско простодушие, си признава, че не знае къде ще я отведе нейното едва наченато „произведение“ – защото то не води доникъде. „Доникъде“? Това важи за читателя, който го прецапва на бос крак като локва пред прага и тутакси го забравя. Но литературните напъни на тетка Здравка все пак я доведоха донякъде – там, където се сбират всички графомани без Божа искра, но с неизтощим мерак за слава и лек животец – в храма на благодетеля Сорос. Тъкмо той ограждани, че и американизира селската стопанка от Пернишко, махна й басмяната забрадка и й върза фишу на врата. И вместо да вика „пили-пили-пили и кът-кът“ пред пилетарника, тя взе взе да участва в пресконференции на соросоидния „пен-център“, да клейми антиглобалистите, да осъжда безжалостно враговете на неолибералите и евроатлантиците, да дели квоти за награди с „мастодонти“ като Господинов, Димова, Карабашлиев и все по-наперено да дава интервюта.

СН: Георги Господинов и Захари Карабашлиев

Тъкмо за последното, дадено от стринка Здравка интервю ми е думата. Ще го намерите цяло-целеничко в сайтчето mirogled.com, препечатано от БНР,  от 19.04 под заглавие „Светът стана несигурно място“. Ако творчеството на стринката навява непобедима досада, това интервю ме оживи и развесели. Откакто го прочетох, не преставам да се смея. Въпреки, че настроението на Здравка Евтимова, отразено в думите й, е не само тъжовно, а истински трагично – цитирам:

„Светът, с който бяхме привикнали, този северноатлантически мост между Европа и САЩ, се разклати. И това за мен е извор на тревога. И затова следя с огромно внимание онова, което се случва“.

Какво се случва, ма, како? Цялата работа е, че на власт в САЩ дойде Тръмп, би шут на джендърията и спря държавните пари, изтичащи от джобовете на американските данъкоплатци към соросоидите в Европа, включително към тайфата лакоми неолиберални хрантутници в нашата Татковина. Сега те са в шок и припадат по улиците и пред микрофоните. Ясно им, че трябва да разчитат само на милостта на бащицата „филантроп“ да им подхвърли някой кирлив цент, а знайно е, че тоя дърт хитрец не обича да плаща от собствения си джоб – той бъркаше в чуждите портмонета, за да „подпомага финансово“ лакеите си. Под въпрос вече е издаването на книжки, присъждането на международни и национални награди, преводите на сто езика, „четенето на лекции“, назначаването на благи местенца. Под въпрос са паричните поточета, рекички, езерца и моренца. Под въпрос са почивките на Сейшелите, разходките до Италия, честването на рождени дни в „Парижът“. Под въпрос е целият луксозен живот, който сороските паразити водят вече 35 години. „Разклати се“ увереността им, че са културният елит на България, приобщен към „европейския“ такъв. Разклати се вкорененото им вече убеждение, че стоят неизмеримо по-високо от сънародниците си. Разклати се сигурността им, че тяхното „творчество“ ще остави следа и ще се превърне в „класика“. Защото тези нищожества наистина повярваха на сороските ласкателства и си въобразиха, че са „гениални“. Сега ще търсят меценати – „ама де-де“! – както Щастливецът иронизира ганьовците.

Не ще и дума, че цялата земя под нозете на тая шайка еничари се разклати. Че целият свят се превърна за тях в „несигурно място“. Ето защо те ронят сълзи като стринката от Перник, истеризират като някоя си Теодора Димова или озверяват като някой си Емил Азар. Пред очите ни „писателката“ Евтимова отново ще се превърне в ЕвтиНова. Отново ще стане пернишка  Пепеляшка. В близко време тя ще трябва отново да работи, за да си изкарва насъщния, а е отвикнала от труд – иска й се приятен живот – „за избрани“, ще й се никога да не излиза от банкетната зала на „литературните знаменитости“.

Не циври, Здравче! Българският народ живее в тоя „несигурен свят“ вече три и половина десетилетия – в адска нищета, без грантове и дотации. Не се сърди на Тръмп – никой господар не жали слугите си – „изтъка платното – ритна кросното“ – ти си от село, не помниш ли тая поговорка?

„Може би и това е причината героите в разказите, които сега правя, са така неуверени, изпълнени с тревога, с едно очакване, което не е щастливо, Напротив то е изпълнено с тревога за ума. Тревога, защото аз изпитвам такава тревога“ ( цитат от интервюто ).

Нека Здравка Евтимова, „горкана“, продължава да си нарежда на умряло. Аз не чух нито един соросоид да се закахъри за унищожението на българите, извършвано от управляващата 35 години мафия, нито за геноцида над палестинския, сирийския и ливанския народ. Нито видях соросоид да се трогне от смъртта на моето дете, убито от българското „здравеопазване“. Сълзите, които лее стрина Здравка над гробовете на „1 милион украински млади мъже, които никога няма да станат бащи“, са крокодилска слуз.

А ние, българи, да си честитим Възкресение, Христово и хич да не ни пука за смешния плач на сороските измекяри!

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: