Александър Сергеевич Пушкин е формулирал едно основно правило за поведението на културния човек: „не оспаривай глупца!“. Но великият поет е написал този стих в първата половина на 19 в., когато глупците все пак са били малцинство в обществото – и в Русия, и в Европа. Днес, когато глупостта и посредствеността поглъщат света и „управляват“ държавите – особено на Европейския континент, ни се налага непрестанно да спорим с ощетените интелектуално и нищите духом. А това е неблагодарна задача – най-вече защото глупците и простаците се превърнаха във високоплатена каста, която получава огромни облаги за пропагандата на малоумните си клишета. Глупостта, тръбяща чрез националните медии и хилядите грантаджийски сайтове, заглушава всеки глас на разума и знанието. Тя не се интересува от доводи, тя не чува аргументите на образованите хора, тя повтаря до втръсване, до припадък плоските си лъжи – докато опонентите й, омерзени, махнат с ръка и замлъкнат. Глупостта трябва да надкряка разума – затова й плащат. В противен случай дотациите ще секнат, златното поточе ще пресъхне. В България вече е формирана цяла класа на обединената посредственост и простащина – в политиката, в администрацията, съдебната система, полицията, в културната сфера. А посредствеността ежедневно, ежечасно, ежеминутно ражда пороци и престъпност. Посредствеността винаги е оръдие на чужди интереси. Посредствеността е паразитизъм. Посредствеността е крепител на злото, неговият бодигард, неговият железобетонен бункер. Злодейството може да се развихри само в блатото на посредствеността. Посредствеността е отрицание на държавността. Българинът отдавна е казал: „прост народ, слаба държава“.

За жалост, живеем в епоха, в която интелигентният човек е принуден не само да не обръща гръб на брътвежа на глупците, а на всяка крачка да разобличава плоските им лъжи, колкото и унизително да е това за него. Гордостта на умния и образован индивид, естественият му рефлекс да подмине с мълчание квакането на жабите, трябва да отстъпят пред необходимостта да съсече измамниците с меча на истината. Да им отговори толкова пъти, колкото пъти те отворят усти. Да ги громи отново и отново. Не да мълчи, а да накара тях да прехапят езиците си. Защото посредствеността, набутана по високите властови етажи, е само статист в сценария на сатанистката секта, наречена дълбока държава и на нейните метастази – Сорос, ЦРУ, НПО-тата, чиято отрова проникна във всяка клетка на българското общество, поставяйки на карта съществуването на България. В далечното минало основен враг на сатанистите е бил Ханаан ( Палестина – страната на пеласгите, с нейния култ към Слънцето), а от две хиляди години насам те са насочили бясната си омраза срещу Исус Христос, съответно срещу християните и най-вече срещу Православието – съсъд на истинското христово учение. Ето защо бастионът на Сорос или иначе казано класата на овластената посредственост в България, посрещна с див вой идеята на Патриарх Даниил в българската образователна система да влезе предметът вероучение. Именно вероучение, а не мъглявото понятие „добродетели и религии“, което е заобикаляне и изкористяване на инициативата на Българската Православна Църква. Дори самото споменаване на името Христово хвърля сатанизираната посредственост в копривна треска, та какво остава Той да влезе в училищата! Така, както Христос разбива дверите на ада и побеждава дявола, връщането на Православието в училище ще разбие мрака в душите и ще ги просветли, а това означава край на черните бесове в нашата земя. Край на властта на Сорос. Край на Герб, ПП и прочие гнойни тумори. Край на Бойко и Пеевски. Край на мафията. Край на „неолиберализма“ и „евроатлантизма“, които са просто евфемизми на сатанизма.

Поздравлявам от цяло сърце Българския пастир, който издигна идеята за фактическо основно прекрояване на „образователната“ система у нас, съшита по сороски образец и пое борбата за оздравяване на нашето гнило до мозъка на костите общество. Той уцели право в джигера сатанизма, възцарил се в страната ни. Хрип на хиени и чакали се понесе в отговор на това Православно начинание. МОН урежда „дискусии“ как благовидно да го обезсили и унищожи,  „родители протестират срещу нахлуването на църквата в светското обучение“, набожни тартюфчета като Теодора Димова виждат в него „канал за проникване на проруска пропаганда“, пишман-конституционалисти го обявяват за „антиконституционно“, защото „по Конституция държавата е отделена от църквата“. Виж ти – аргумент! А в католическите страни, в образователната система на които са включени часове по „Закон Божи“, папата ли управлява вместо президента или краля? 

От камбанарията на сороски корифей, ерудитът с диплома от Шуменския ПУЦ Захари Карабашлиев „научно обосновано“ осъжда „програмата по религия“. Според него „налице са фундаментални проблеми, които я правят неподходяща за светско образование“. Захари се кахъри, че в работната схема на програмата по предмета „добродетели и религии“ (дисциплина, нямаща нищо общо с вероучението, но въпреки всичко предизвикваща невротичен гърч у соросоидите), с която се запознал, били употребени два богословски термина, които „дори самият той не знаел“ – сякаш „самият той“ е завършил Магнаурската школа, а не Шуменския педагогически институт, в който се влизаше с две на релси. Друга мъка на видния сороски интелектуал, е, че в програмата не намерил „нищо за богомилството“. Захари, богомилството е извън каноничното православно учение, то е смятано за ерес и от средновековната и от съвременната БПЦ – няма как църквата или дори държавата да го включат в часовете по религия. Богомилството се изучава в рамките на часовете по история. Между два-три халосни изстрела с имената на Сан Франческо д’Асизи, Кант, Соловьов, Флоренски и Бердяев, които трябва да ни светнат колко начетен е Захари, но всъщност показват що за невежествен хаос бушува в главата му, лаикът ни замеря с главния си довод – програмата (по предмета „добродетели и религии“) не била съгласувана с възрастовите характеристики на учениците. Седемгодишните (и дори десетгодишните) деца по никакъв начин не биха могли да разберат понятия като „Бог – извор на вярата“, „смирение“, „покаяние“, „прошка“, защото било „доказано“, че децата „мислят с конкретика“, а не с отвлечени понятия. Ех, Карабашлиев, кой е „доказал“ това? Не съди по себе си на тази възраст, за теб подобни понятия вероятно са били и са останали чужди – предвид пълноценния сороски материалист, в който си се превърнал. Противно на твоето изявление, децата в крехка възраст много ясно осъзнават „отвлечените понятия“, затова и често ни изненадват с мъдрите си съждения. Децата затова са чисти и непорочни създания, затова Господ говори с устата им – защото не са потънали в „конкретиката“ на материалния свят. Ако майка им обясни, че трябва да съчувстват на другарчето си, а не да злорадстват над бедата му, ако учителката в първи клас им подскаже, че лошата постъпка ще бъде простена, ако се разкаят и съжалят, че са я извършили, те отлично ще разберат същината на понятията „състрадание“, „покаяние“, „прошка“. И ще ги запомнят за цял живот, тия слова ще бъдат упование, опора в пътя им. Те ще направят душите им едновременно нежни и силни. Тъкмо в младенческа възраст, дори по-ранна от седем години, у детето трябва да се изградят понятия за добро и зло. Нали е казано – „липсват му първите седем години“. Преподавателят по вероучение ще развие доброто в сърцето на малкия човек, разказвайки му, че Христос е слязъл на земята, за да донесе любов и мир между хората, че детето е създадено по образ и подобие Божие, което ще рече, че не трябва да се позори с лъжа, кражба, клевета, предателство и убийство, че пътят му трябва да бъде творчески, с каквато и професия да се захване в бъдеще. Много важно е невръстното човече да разбере, че пороците и злите дела се наказват се само от човешки, но и от Божи съд, който никой не може да измами и предотврати. Както добродетелите окриляват извисените души, така страхът от неминуемо възмездие възпира низките инстикти – тези устои на здравото общество се възпитават най-добре чрез вярата в Бога. Материализмът и атеизмът, защитавани от соросоидите, опълчващи се яростно срещу „влизането на църквата в училищата“, са най-добрата хранителна среда на престъпността.

„Училището не е църква“ скандира рехавата сороска агитка в сайтовете и по екраните. А какво е училището? Сатанински вертеп? Какви искате да станат децата ви? Подлоги като вас? Сутеньори, проститутки, роби, номера в електронния концлагер? Или свободни личности, българи и православни християни? Противно на десетилетния предразсъдък, внушаван от тоталитарните режими, че „религията е опиум за народа“, че вярата в Бог „поробва личността“, аз не мога да си представя по-съвършена свобода на духа, от тая, която дава вярата в Христос. Свободата е духовна категория, която в своята пълнота може да съществува само в идеалния свят. Всяко смъкване на този вечен идеал до материални измерения го опорочава и унищожава. Лишаването на младите поколения от Бог, закрепостяването им в материалното, тутакси им отнема свободата, на която имат право по рождение, като Божии създания. Писала съм и друг път, че материализмът и атеизмът са капанът на сатанизма. 

Карабашлиев, ако Сорос познаваше толкова слабо Талмуда, колкото ти Христовото учение, светът със сигурност щеше да бъде по-добро място за живот.

Обещах, че ще преглътна унижението да разровя до дъно глупостта на соросоидите – във всичките й варианти. Снощи в сайта “ webcafe.bg“ някаква тьотка на име Валентина Димитрова, представяща се за „фамилен психотерапевт“, но с физиономия, подсказваща интелектуални данни не по-високи от тези на продавачка в плод-зеленчук, също захапа темата за „нахлуването на религията в училищата“. Интервюто с Валентина е публикувано под заглавие „Няма научни доказателства, че религията създава добродетели“.Това е квинтесенцията на нейната „научна позиция“, платена в сороски звонк. Куцо и кьораво вече заклейми „религията“, тоест православието, но тьотушка Валя е ненадмината – тя търси и не намира „научни доказателства“, че „религията“ възпитава в добродетел. Ако й кажа, че християните във времената на Нерон, Диоклециан и Деций са хвърляни на лъвовете в амфитеатрите и пак не са се отказали от вярата си, тя ще нарече това фанатизъм. Ако й спомена, че вярващите християни са се грижели за болните от чума, изоставени от семействата си, тя ще нарече това глупост. Ако й заявя, че християнски монаси като Кирил, Методий и техните ученици, са създали Духовна България и Златния век на българската култура, тя ще им вмени в грях, задето не са наложили латиницата и са ни отдалечили от Европа, респективно от Урсула. Ако й заговоря за световнонеизвестния (изразът е на Ваня Фердинандова Кастрева, бивш зам.министър в МОН) хилендарски монах Паисий, за отец Матей Преображенски – Миткалото, поп Минчо Кънчев, поп Груйо Бански, дякон Игнатий – Васил Левски, създали българската Възрожденска епоха, извоювали църковната ни независимост и осъществили българската национална революция, тя ще се изсмее и ще нарече тези герои бълнуващи шизофреници – ами че турско робство изобщо не е имало!

„Фамилният терапевт“ Валентина Димитрова не проумява, че религията е доктрина, а вярата, тайнствената същност на учението, е оня мощен двигател, който възвисява човека и облагородява душата му. Но за такива като Валентина вярата в Бог вероятно е патология, психическо отклонение.

Според Валентина „добър човек е психично здравият човек“. Като Бойко от Банкя. Като Шиши от Тотото. Като Ахмед от Дръндар. Като Божков, като Маджо, като Брендо. Като „благодетеля“ Сорос.

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: