36-годишният Асен Алеков знае какво означава да израстеш на улицата, без родители, уютен дом, излишни играчки и шоколадови лакомства. Родителите му го изоставят в дом за сираци, когато е само на 2 месеца. От тогава до днес, той не съществува за тях. Те никога не са го търсили, нито пък той е имал желание да ги види.

Асен мечтаел да бъде осиновен, но това така и не се случило

До навършването на пълнолетието си живее в сиропиталища в Шумен и Велики Преслав, а после там, където го изпрати съдбата – под открито небе, пейки, паркове, квартири и приятели. Казва, че няма постоянна работа, нито приятели, защото всичко и всички в тази държава го разочароват, освен един – президентът Желю Желев.

– Каква е твоята история?
– Още се пише, не е завършена. Като бебе на 2 месеца родителите ми са ме изоставили в дом. Допускам, че не са имали възможност да ме гледат и за това са го направили. Вероятно са ме обичали, но това е в сферата на допусканията. Първоначално съм бил в Шумен. На 3 години са ме преместили в село Векилски, Варненско. На 7 години съм отишъл в друго село, за да бъда първолак. После след 7 клас се местя във Велики Преслав. Вече в град, защото в селата няма развитие. Имаше много хора, които помагаха. Чиновниците и учителите разбираха от професията си и бяха добри. Не мога да кажа, че там са ставали някакви извращения, че нещо ни е липсвало. Имаше храна, телевизор. Местно издание публикува материал за мен за желанието ми да пея и да се развивам в областта на музиката. Един професор от София от Техническия университет – проф. Златарев, ми прати няколко писма. Интересуваше се от съдбата ми, от това какво ми харесва, какво не. Питаше от какво се нуждая. Чрез писма поддържахме връзка почти година. После ми каза, че мога да дойда в столицата да живея при него. И аз го направих. Заживях в дома му в „Дървеница“. Много интелигентен човек. Лека му пръст! Той почина… Благодарение на него научих доста неща. Особено този урок как да се боря.

– Той имаше ли деца?
– Той има дъщеря и син, но това не му пречеше да бъде човечен. Беше невероятно благороден. От него научих, че трябва да съм честен, морален, вярващ. От него взех любовта към музиката. Той обичаше да свири на пиано, да говори за класиците. Събираше се с приятели, коментирахме нещата в музиката. И сега продължавам да обожавам поп музиката. Дори кандидатствах в Консерваторията, но не ме приеха. Явих се с песен на Орлин Горанов, но очевидно това не е била моята песен.

Работя каквото ми попадне, нямам някакви големи претенции, а и не бих могъл да имам. Беше много хубаво, докато живеех при професора. Ходехме на разходки в планината събота и неделя. Няма от какво да се оплача, какво лошо да кажа за него. Иначе в някои домове съм виждал доста лоши неща.

– Знаеш ли кои са родителите ти?
– Не, и не ме интересуват. Очевидно съм нямал късмет в живота, защото, ако имах, все някой щеше да ме вземе, да ме осинови. А е факт, че никой не го направи. Просто за мен се грижи държавата. Много исках някой да ме осинови, но не стана. Имаше деца, които си намериха семейства, родители, които ги прибраха. Е, аз нямах това щастие. Държавата прави каквото може, но е сложно. На 18 се оказваш на улицата или в някакви други домове за временно настаняване. Нямаш близки, нямаш подслон, работа.

– Какво си завършил?
– Средно, техникум. Живея сам, издържам се сам. Станах на 36 и продължавам да съм сам. Не мога да мечтая за нещо повече от квартира с баня и топла вода.

– С какво се занимаваш в момента и въобще как минава денят на един млад мъж, израсъл като сирак?
– Много трудно. Намирането на работа при мен не върви никак в позитивна посока. Работех до скоро в едно заведение в столицата, но нещата бяха рехави, нямаше много клиентела. Собственикът затвори и сега съм готов да правя каквото си намеря.

Аз и тази работи си я намерих сам, никой не ми я уреди. Пък и си мисля, че това е нещо, което човек сам трябва да свърши, а не да разчита на другите или на социалните служби. В момента това ми е дневният план – нова работа и нормално жилище. Като под нормално жилище имам предвид баня и тоалетна. За нещо друго не мога да мечтая поне на този етап. Убеден съм, че една част от хората също живеят твърде скромно, без да са били сираци.

– Какво е мнението ти за затварянето на домовете за сираци, за намирането на приемни семейства, въобще за интеграцията на деца без родители?
– Би било хубаво децата от рано да попадат в истински домове с родители, или поне с един възрастен, както са SOS селищата. Аз съм живял след 18-ата си година в един дом в столичния квартал „Люлин 4″. И там беше нещо страшно. Денонощно ставаха кражби, разбивания, пълна трагедия. Десетки хора мечтаят да се доберат и да живеят там, за да не плащат наем, защото животът е много труден. Не можете да си представите колко голям е броят на бедните, на скитащите, на бездомните в София. Там дори е трудно да се оцелее. Побоищата са всекидневие, виковете, крясъците. Понякога блокът прилича на разграден двор. 9-о РПУ е на броени метри, но полицаите се правят, че не виждат нищо. Така че дори да потърсиш помощ, може да не я намериш. Само Бог може да те спаси и от ножа, и от бутилките, която хвърчат по стените.

– Колко лева смяташ, че са нужни на човек, за да живее нормално в България?
– Около 15. Това го казвам, съдейки по себе си. Има се предвид, че аз не пуша, защото тютюнът би оскъпил съществуването ми с още 5 лева. И да уточня – 15 лева за сам човек.

– Виждал си се няколко пъти с бившия президент Желю Желев и казваш, че си със страхотни впечатления от него. Какво имаш предвид?
– Това, че е единственият български президент, който наистина правеше нещо за децата сираци.

По време на мандата си даваше по една трета от заплатата си на държавен глава за деца като мен. Правеше го чрез фондация „Сирак“, която за съжаление вече не съществува. Тогава аз бях в 11 клас. Познавах се лично със секретарката на сдружението и тя ми го е разказвала. Бях много впечатлен, защото такива неща не се случват. Пари даваха още двама души, но те не бяха политици. Как да ви кажа – у нас се говори много за сираците, но никой не прави нищо за тях. Безразличието е завладяло народа и никой не ще да помага на никого. С изключение на д-р Желев, който дори е внасял и цялата си заплата няколко пъти. Не зная какви са били мотивите му. Виждал съм го два пъти през живота си, но никога не съм говорил с него на тази тема. Било е на приеми за деца в неравностойно положение.

– Помагали ли са ти обикновени хора?
– Намирали са се и такива. Като Росица Николова и съпруга й Иво. Имат хотел близо до Софийската опера. Позволиха ми да работя като хигиенист, рецепционист. Доволен съм от тях, макар че подходиха към мен не добре, когато им казах, че заминавам за Италия. Разчитаха на мен, защото поемах съботите и неделите, когато колегите отказваха да работят, за да са със семействата си. Знаеха, че не се плаша и от работата, че за мен няма срамна работа. Напуснах, защото една българка ми обеща 1000 евро заплата като хигиенист в град Карпати. Нещата се оказаха съвсем различни от обещанията. Сблъсках се със страхотна мизерия, толкова голяма не бях виждал дори у нас, в домовете за сираци. Бях настанен с друго сираче в едно помещение на някаква стара къща. Но това беше най-малкото. Когато я потърсихме за обяснение, тя се скри. Върнах се след две седмици. Ако не бях напускал хотела на Роси, още щях да имам работа.