Че България е държавата на куриозите спор няма. Достатъчно е да ви разкажем само няколко невероятни истории, които будят смях, уплах и неизменно ни карат да си зададем въпроса: Възможно ли е да има такива хора и ситуации?!? 56-годишният Младен Михайлов от село Кадиево се запил с компания в селския хоремаг. Към 3 през нощта поискал от кръчмаря да му направи салата. Кръчмарят отвърнал, че тук не е ресторант и предложил царевични пръчици. Ядосаният Младен взел нож, отрязал едното си ухо, нарязал го на ситно и го посолил. След което го споделил с другарите си. Преди години пък, пак в същото село, след зверски запой 56-годишен мъж кастрира с джобно ножче другаря си по бутилка. Така единият от тях до края на живота си ще ходи без мъжкото си достойнство, а другият преди дни бе пуснат от затвора.
Уникални случки могат да бъдат проследени ако човек се зарови из провинцията, за която мнозина използват клишето, че била истинската България. Някои са описани в местната преса, други само се споменават от уста на уста.
Като случая с Детето на Африка от Димитровград. Историята се развива през далечната 63-та година и е повече от комична. 24-годишният тогава анголец Енрике Бенджи е дете на дипломати, живее в столицата на Франция – Париж и учи в скъпарски университет. След като завършва офталмология, преди да се впусне в истинския тежък живот, решава да си подари 1 месец авантюри и пътешествия. И като начало на това странстване избира нашата родина. Причината да избере България била, че за него това била възможно най-забутаната и непозната държава на света. Доктор Бенджи обаче си нямал представа, че димитровградската комсомолска секретарка Добринка Червенкова редовно си пишела с анголска прокомунистическа младежка организация „Децата на Африка“. В едно от писмата си до нея те попитали димитровградското ДКМС дали желаят да си сътрудничат. Червенкова дала утвърдителен отговор, но повече писмо от въпросната организация така и не получила. Доктор Бенджи, който си нямал хал-хабер за епистоларната кореспонденция между двете организации първо разгледал столицата София. Но бързо се отегчил и потеглил за провинцията, където попаднал в Димитровград. Разхождайки се безцелно около местния хотел „Москва“, попаднал в полезрението на въпросната комсомолска секретарка. Като го съзряла, тя буквално извикала от възторг: Детето на Африка ни дойде на крака! А в онези години да срещнеш черен в Димитровград било все едно да кацне НЛО.
Шашардисаният анголски младеж бил бързо настанен в най- луксозния и единствен градски хотел в Димитровград, а вечерта бил спретнат страховит банкет за посрещане на скъпия африкански другар. На банкета скоростно били докарани всички партийни величия от областта, които да се здрависат с Бенджи. На следващия ден го повели по заводи и предприятия, да му показват технологичната мощ на социалистическа България, а вечерта- пак банкет, с гарнитура – художествена самодейност… и пак в негова чест. Стари димитровградчани си спомнят как негърът се разревал като хлапе, когато половината град се стекъл на гарата да си го изпрати за Ангола.
Отново в Димитровград се разиграла и още една също толкова нелепа и шантава история. През 61-ва г. във Втора димитровградска гимназия „Христо Ботев“ пристигнало писмо от анонимен изпращач. То било адресирано до директорката на училището Златка Ганева. В писмото се твърдяло, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор на смехотворния пасквил алармирал Златка Ганева, че след два дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград.
Директорката за едната бройка да получи удар от вълнение. Но като се съвзела, запретнала ръкави да организира подобаващо посрещане на Героя. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев , през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания, а възпитаниците до един били строени да маршируват на перона на гарата. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни. Строили се на перона комсомолци, пионери и чавдарчета, зад тях фолклорен състав, а встрани от цялото това тържествуващо множество – бай Станчо с бръснача и огледалото… Влакът пристигнал съвсем навреме. Гръмнала духовата музика. Тренът от Истанбул през Димитровград за Белград спрял на перона. Но от влака слезли само някакви селяни с торби, които изпоцапали с калните си обувки специално разстланите за случая червени килими.
В близкия Кърджали пък, в по-ново време, решили да преименуват улицата на известния художник Владимир Чукич. Тъй като бил почетен гражданин на града, го помолили сам да измисли новото й име. Ами, аз съм почитател на Салвадор Дали, казал той, нека я кръстим на него. Не се знае къде се е проявил разваления телефон в доминираната от турци община, но скоро из цялата улица били поставени чисто нови табели с надпис: „Салвадор Али“.
Освен с имената на улици, истинската България или по-точно – селската такава често шашка и с имената на футболните си отбори. Малцина например знаят, че в село Зетьово се гордеят с местния ФК „Ужас“, а тимът на Брестовица се казва ФК „Цербер“. Навярно именно това име е дало идеята на феновете да връзват зло куче на вратата на съперника. По време на целия мач то лаело и се хвърляло да хапе вратаря на противниците. И така, естествено, доста го разконцентрирало.