Да се добере човек до Христо Гърбов, си е кажи-речи мисия невъзможна. Освен със снимки в „Комиците“ и „Столичани в повече“ популярният актьор е ангажиран и с десетина театрални постановки. Последната му премиера бе в края на октомври в Сатирата – спектакълът по Ст. Л. Костов „Скакалци“, в който играе с колегите си от телевизията Любо Нейков, Стоянка Мутафова, Ненчо Илчев и др.

Седмица след първото представление на класическата пиеса Христо намери време да се срещне с журналисти. В продължение на един час той разказа за актуалните си занимания, но също така осведоми и за събития, случили се в живота му преди много години.

– Г-н Гърбов, имахте премиера в Сатирата. Разкажете повече за новата постановка „Скакалци“, в която участвате?
– Премиерата беше на 24 октомври. След нея говорих с продавачката от цветарския магазин до театъра. Каза ми, че много хубави неща се чуват за постановката. За мен дадено представление е минало добре, когато хората го приемат и отзивите са положителни. Театърът е популярно изкуство и когато играеш в големия салон, трябва да се харесваш на зрителите. Мисля, че си свършихме добре работата всички участващи актьори. Повечето сме от „Комиците“, тъй като „Скакалци“ е продукт на продуцентската къща „Дрийм тийм прадакшънс“ и Сатиричния театър. Това е втори такъв проект на фирмата, първият беше с Ненчо Илчев – „Магията на Ненчо“. Радвам се, че поставихме една хубава, класическа българска пиеса, каквато е „Скакалци“. Тя се занимава с корупцията, която съществува от много години. Пиесата е поднесена на зрителите с хубав текст, включващ комични и драматични ситуации. Езикът е автентичният, от 30-те.

– Каква е вашата роля?
– В постановката съм собственик на фабрика. Приемам в една вила близо до София всички инспектори. Там е много удобно за срещи и сприятеляване с хората, които идват да проверяват. Моят герой казва на младата си жена:

Освен съпруга Иглика Трифонова е и любима режисьорка на мъжа си

„Виж, мила, ние трябва да сме добре с всички малки и големи представители на закона. Приятелство, подплатено с хубава храна, добро вино и нещо от горе (тоест пари). Иначе на глава не се излиза!“.

– Какви са другите ви ангажименти в театъра?
– Не са малко. От 1990 г. играем представлението на Иржи Менцел „Още веднъж отзад“. В него се поглежда зад кулисите на театралния процес. Играем от години и хитовото представление „Вечеря за тъпаци“ на Иржи Менцел, което може да се каже, че изхранва Сатирата. Странното е, че този спектакъл не започна добре в началото. Близо месец нямаше много зрители, но след това нещата се промениха и го играем вече толкова години на пълни салони. Участвам от 2006-а и в „Римска баня“. В театър „Възраждане“ играя в „Криворазбрана цивилизация“ и „Измамници“. В театъра на Армията пък от 2002-ра участвам в „Комедия на слугите“. В Русе също имам спектакъл – „Помощ, жена ми е луда“.

– В Сатирита има нов директор Здравко Митков. Очаквате ли някаква промяна в театъра?
– Много директори се смениха. С всеки нов очакваме театърът да придобие и да прави такива спектакли, които са характерни за него – остра сатира и комедия. Ще видим дали ще има промяна. Аз лично се надявам и очаквам да се променят нещата към добро.

– В „Столичани в повече“ по Би Ти Ви играете двамата братя близнаци Христо и Пламен. В кожата на кой от тях ви е по-удобно?
– Не мога да кажа. И двата персонажа ме провокират като актьор, вкарвам се максимално в образ. В един сериал е технически много трудно да се играят две роли от един човек. Винаги има и дубльор, който се облича като някой от братята близнаци. Ситуацията е технически сложна, но на мен ми допада да съм част от нея, харесвам да правя и двата образа. Иначе нито единият, нито другият близнак са близо до мен. Обичам да играя различни неща, да навлизам в характерите на героите си.

– Участвате и в „Комиците“. Стига ли ви времето?
– Слава Богу, стига ми. Всичко зависи от нашите продуценти Евтим Милошев и Любо Нейков, те ни разпределят времето. Проектите са много, но засега се оправяме. Е, понякога не си доспиваме, за да смогнем.

– Този сезон тръгнаха нови комедийни сериали и предавания по други телевизии. Притеснявате ли се от конкуренцията?
– Не се притеснявам. Частните телевизии се интересуват от високия рейтинг, а ние го имаме и с „Комиците“, и със „Столичани в повече“. Когато стартира, „Столичаните“ събра рекорден брой зрители, въпреки че тогава вървеше и друг успешен сериал – „Стъклен дом“. Конкуренцията е хубаво нещо, не бива да се плашим от нея. Това го казвам от позицията на човек, който е от победителите. В конкуренцията се раждат и усъвършенстват текстове, създават се по-качествени продукции. Много се радвам, че вече има доста български сериали защото актьорите са заети и зрителите ги виждат. Повечето колеги преди можеха да бъдат гледани само в театъра, а всеки салон има ограничен брой места.

– Кои роли ви привличат повече – комичните или трагичните?
– Всички роли ме привличат, стига в тях да има нещо, което да ме кара да играя тия. Не мога да се определя дали съм драматичен или комичен актьор. По-скоро съм за смесване на жанровете.

– Често ли отказвате роли?
– Отказвал съм. Особено в последните 5-6 години, когато вече съм част от екипа на „Комиците“ и нямам никакво свободно време. Не са малко ангажиментите ми и в театъра и не мога да приемам още и още, защото нямам физическата възможност да ги изпълня.

– Каква роля искате да изиграете?
– Понаправил съм доста роли, но винаги има нещо, което още не е опитано. Иска ми се да играя в моноспектакъл. И това ще стане.

– С кой режисьор най обичате да работите?
– С много, режисьори съм се чувствал добре. В последните години работих много с Теди Москов в театъра, с Иржи Менцел който направи представления, които се гледат и до днес. По някакъв начин това беше и школа за мен. Третият режисьор, с когото работя, е съпругата ми Иглика Трифонова. С нея имаме театрален проект „Фенове“, а сме снимали и филм заедно. Ще спомена още няколко имена – Иван Добчев, Краси Спасов, Маргарита Младенова… Всички тези режисьори са важен етап в живота ми, оставили са отпечатък в работата ми.

– За вас актьорството какво е – мечта, случайност…?
– Нещото, от което не можах да избягам. Актьорството е суетна професия. От работата си съм получил само хубави неща, а съм й дал енергията и свободното си време. Трябва да си отдаден, да се раздаваш докрай.

– Кога точно разбрахте, че актьорството ви е призвание?
– Още от малък винаги съм си мечтал да стана актьор, художник или лекар. Като дете много имитирах.

– Имали ли сте си номер, с който сте разсмивали близките си навремето?
– Като малък мама ме питаше иронично дали съм умен или прост. Отвръщах й, че съм прост. Още по онова време започнах да хитрувам. Нацелих, че комедийните отговори са по-ценни. Може да се каже, че тогава е бил първият ми скеч. Усетих, че смешното ме тегли и вълнува.

– Учили сте една година в МЕИ във Варна. Защо се отказахте, не съжалихте ли впоследствие?
– Не съм имал толкова трудни моменти в актьорството, които да са ме карали да съжалявам, че съм се отказал от обучението си в МЕИ. От Варна съм и баща ми много искаше да завърша Военноморско училище, да стана капитан на кораб, навигатор. Много пари се изкарваха в тази професия. Военното дело го ненавиждах още от съвсем малък. Имаше 3 години казарма и трябваше да отида в морския флот. Не исках, щеше ми се да избягам от военщината. Предпочетох да вляза в някакъв ВУЗ, за да се скатая. Кандидатствах във ВИТИЗ, изкарах петте кръга, но не ме приеха. Получи се някакъв параграф 22 – не ме взеха заради казармата. Тогава кандидатствах в МЕИ във Варна, за да съм 2 години в казарма, а не 3. Там ме приеха.

– Играли сте два сезона в Ловеч и Хасково. Решили сте, че ако след това не ви приемат в някой софийски театър, ще приключите с актьорството…
– Според мен театърът може да съществува само в голям град. А единственият голям град у нас е София. Бях в Хасково и Ловеч и виждах как живеят актьорите, до къде стига тяхната кариера.

– Разкажете за първия си филм.
– Дебютният ми филм „Петалото“ беше в първи курс във ВИТИЗ, тогава нямах още 23 години. Във ВИТИЗ ни учеха, че не трябва да заставаме пред камера и да участваме в театрални постановки, защото сме в процес на възпитание и обучение, съвсем сме крехки. Въпреки това се явих на кастинг и ме избраха за главната роля. Аз, първокурсникът, имах щастието да играя главна роля във филм! Тогава българското кино, бидейки на държавен бюджет, вадеше много заглавия на година. Ролята ми в „Петалото“ беше чешитска, на странник селянин, който иска да направи самолет. Работата ми във филма беше нещо съвсем различно от онова, на което ни учеха във ВИТИЗ. Трябваше да преодолея тракането на камерите, които тогава не бяха така безшумни като днес. Беше ми любопитно и се радвам, че още в първи курс във ВИТИЗ успях да се сблъскам с голямото кино.

– След коя ваша роля усетихте, че сте известен?
– Късно стана това. В Сатирата ме приеха през 1987 г. и участвах в „Слуга на двама господари“. Тогава едно момиче от публиката беше написало трогателно писмо, в което сипеше суперлативи за ролята ми и за мен като актьор. Спираха ме много хора по улицата да ме питат дали имам школа, къде преподавам – искаха да се запишат при мен… След филма „Аритмия“ пък една лекарка ми каза: „Много добре изиграхте състоянието на аритмия на сърцето.“ Това бяха първите ми срещи с доволни зрители, но популярността дойде от телевизията. Тя прави актьора известен.

– Как попаднахте в телевизията?
– Първата ми среща с телевизията беше в предаването на Александър Авджиев, популярното някога съботно „Добро утро“. Там двамата с Маргото Карамитева правехме скечове. След това беше „Улицата“ на Теди Москов. Но най-голяма популярност сякаш ми донесе това, че станах лице на играта „Нота Бене“ по БНТ.

– Доходоносно ли е да си актьор в България?
– Не е много доходоносно, но аз не мога да се оплача. От актьорите съм, които максимално си използват шанса. Имах възможността да участвам и в театрални проекти, и в телевизията.

– Най-трудният момент в кариерата ви?
– В началото на демокрацията, особено през 1997 г., когато стана 15 долара месечната заплата. За съжаление ние винаги сме в някакъв преход. Актьорските заплати бяха много ниски и по времето на соца. В Хасково започнах с основно възнаграждение 144 лева.

– Вярно ли е, че сте искали да ставате дистрибутор на салами?
– Да, имах приятел производител. Това беше в началото на демокрацията.

– Кога се запознахте със съпругата ви Иглика Трифонова?
– Още не бях влязъл във ВИТИЗ. Мой приятел – Светослав Овчаров, правеше курсова работа, телевизионен проект, и ни беше викнал мен и Иглика да играем. С бъдещата ми съпруга седяхме на една пейка и импровизирах по разказ на Чехов. През 1989-а се оженихме.

– Трудно ли работите с жена си?
-За нея не е много лесно, аз съм труден човек. Теди Москов е казвал: „Христо има две състояния – може да играе и да не играе!“. Второто състояние обаче при мен е възможно само на репетиция. Виждайки публика, ставам друг човек, преобразявам се.

– Може ли да се каже, че сте мъж под чехъл?
– Не, в никакъв случай не може да се каже такова нещо.

– Кум сте на Краси Радков и сте човекът, който го е открил за актьорството. На сватбата му толкова много сте танцували, че дори сте си скъсали подметките на обувките…
– Силно казано е, че аз съм открил Краси за актьорството. Колкото до обувките, да, скъсах ги на сватбата му, много танцувах. Близки сме двамата и винаги това ще е така. От кумова срама не може да е друго (смее се).

– Интересувате ли се от политика?
– Гледам телевизия и се интересувам от всичко. Не искам да се занимавам с политика, но като гражданин ме вълнуват проблемите на обществото.

– На 23 септември станахте на 56. Съжалявате ли за нещо? Плашите ли се от момента, в който ще трябва да слезете от сцената?
– Не съжалявам за нищо. Щастлив актьор съм, много работещ и е рано още да се говори за слизането ми от сцената.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/51IRnP81wtk