Наближат ли избори, полудяваме, отбеляза в типичния си стил премиерът Борисов. Част от тази лудост е дъното, до което стига журналистиката ни в такива периоди. Почти всички медии ни заливат със захаросани и обидно елементарни очерци за житие-битието на „правилните“ кандидати и техните качества на свръхчовеци.
Най-вероятно това се прави, защото атакуващите подстъпите към властта са си платили. Без значение кой колко е дал, най-фалшиви и отблъскващи със слагачеството си са текстовете за управляващите. Като ги чегеш, започваш да се чудиш как е възмможно да има толкова съвършени хора, а народът ни не случва на политици вече 22 години. Връх в славословенето в тази кампания постигат кандидатите на ГЕРБ.
Ето например кой е Росен Плевнелиев според появили се тези дни писания в саморекламиращи се като авторитетни всекидневници. Разбираме, че Росен като абитуриент е писал в тефтерчето-лексикон на учителката си по математика Веска Иванова. Нещо повече – правил й е серенада с китара в ръка. На свой ред тя го хвали: „Точен, толерантен и прецизен във всичко, с което се захване – такъв беше като гимназист. Сега като го гледам непрекъснато по телевизията, се убеждавам колко важно е семейното възпитание като основа, а училището – като надграждане на характера“.
Не остава по-назад и учителят му по физкултура, който обяснява, че Росен е практикувал всеки спорт с топка в двора на

училището.
Бъдещият кандидат-президент дори не спял. Будел се посред нощ, за да решава задачи по математика, сякаш от тогава е предвиждал с колко важни държавни дела ще му се наложи да се захване след години.
През уикендът Роско, както сам нарича себе си кандидатът, прекара 3 часа в родния си гр. Гоце Делчев, информират ни същите издания, сякаш това събитие е от съдбовно значение за бъдещето на страната. А може и да е, защото репортерите тържествуват, че Роско е „заредил батериите с много любов“ в местното кафене „Матрицата“, където бил в компанията на петимата си първи братовчеди, любимата си другарка Катюша Кирилова и 10-тина съученици. „Роската е много по-хубав от Стефан Данаилов, а на всичкото отгоре е и умен“, направила на срещата ключовото изказване кака му Валя.
Не по-малко съвършена е и Маргарита Попова. Тя е скромна и не обича да парадира с качествата си, свидетелства дежурна в такива случаи съученичка. Омъжва се скоро след абитуриентския си бал и до днес живее със своя съученик Йордан Попов.
„Зубрехме по цял ден, наизустявахме цели текстове. Нямахме никакво време за развлечения“, разказва съученичката, която се казва Фидана. От нея неизненадващо разбираме, че Маргарита Попова е била отлична ученичка. Не обичала да й казват Марго, затова всички се обръщали към нея с умалителното Гита. Маргарита била изключително харизматична и щом заговорела, всички я зяпвали в устата.
Макар и по-скромно описани, кандидатите на опозицията също са представени като перфектни личности.
Домът на Ивайло Калфин, естествено, е отрупан с книги. Томовете са дори по пода, а библиотеката заема цяла стена в хола. Някак случайно погледът на репортера се спира върху книгата „Седемте стълба на мъдростта“, чийто автор е известният британски пътешественик и радетел за независимостта на арабските държави Томас Лорънс, по-известен като Лорънс Арабски. Внушението е, че тъкмо този автор е истинският и мъдър съветник в живота на Калфин.
Остава свички вкупом да си сложат калпаци и да се облекат в народни носии, както направи преди време Цветан Цветанов, за да се доближи до сърцата на електората. Ние пък да се умилим от тази простосърдечност и дилемата за кого да гласуваме да стане още по-тежка.
Навсякъде по света избирателите искат да знаят цялата истина за кандидатите за власт, включително и за личния им живот. Никъде по света обаче не се появяват толкова фалшиви писания, сякаш сътворени от третокласници, на които е поръчано да разкажат за своите родители. И децата, естествено ги представят идеализирано, наивно и елементарно.
Страшно е тъпо, когато някой у нас трябва да бъде славословен, журналистите веднага да тичат при майка му, баща му, баба му и дядо му, съседи и съученици. От които никой не очаква да си спомнят поне една пакост, или поне малка издънка на днешният герой, за да ни накарат да го възприемем поне малко като реален човек. Това го няма и в турските сериали. Сякаш живеем във времето на социалистическия реализъм, когато изкуството, в случая журналистиката, трябва да обслужва партийни цели.
Сълзливото и захаросано описание на политиците съвсем не е толкова безобидна дейност. То създава напълно погрешна представа за теки, които утре ще вземат властта. Манипулира истината и внушава на хората напразни надежди. Да не говорим, че и дума не става за програми и идеи за управлението. Ако кандидатите въобще имат такива.
Може би и за журналистиката днес важи правилото, което уж се отнасяше само за политиката: „Ако не ги лъжем, кой ще ни повярва?!“.
Точно в това е драмата – от години позволяваме масово и всички да ни лъжат.
Най-страшното е, че нямаме нищо против това да позволява до днес.
След което не спираме да се оплакваме поне 4 години. За да започне всичко отначало в живота ни, който обикновено определяме като безсмислен.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: