Автор: Арно Бертран

Дженифър Кавана не е аутсайдер: беше основна фигура в мозъчния тръст на Пентагона RAND Corporation, във Фондация „Карнеги“ и в Съвета по външните отношения. Въпреки това тя вече предлага САЩ да прекратят всичките си договори за отбрана в Азия и да изтеглят войските си далеч от Китай, защото американските бази край бреговете му вече са „само риск с нищожна полза“. Докладът ѝ предизвика буря от Сеул до Берлин, а въпросът е дали най-новият доклад на тази влиятелна фигура е изключение, или е първият от последваща поредица такива анализатори, чиято функция винаги е била да казват на глас онова, което вашингтонският елит скоро ще признае публично и ще го реализира.

Рядко се случва анализ на вашингтонски мозъчен тръст да предизвика буря от двете страни на Тихия океан, но точно това стана с доклада на Дженифър Кавана „Стратегия за втората островна верига в Азия“, публикуван от Defense Priorities на 10 септември.

Дори около три седмици след публикуването той още се оспорва: тази седмица професор по стратегическо възпиране от Военноморския колеж на САЩ се включи в дебата около „шумотевицата“. Отзвукът обхвана от сеулския „Чосон илбо“ и токийския „Джапан таймс“ до германската „Дойче веле“, според която докладът е „разтревожил съюзниците на САЩ в Далечния Изток на Азия“. „Старс енд страйпс“, вестникът на самата американска армия, му посвети обширен материал с мнения на експерти, че предложението е равносилно на „демонтиране на следвоенната (след 1951 г.) американска архитектура на сигурността в Източна Азия“.

Авторът Арно Бертран (на снимката)

Справедливо е да се каже, че Кавана има впечатляваща биография, така че не е изненада, че думите ѝ тежат. Преди да стане директор по военен анализ в Defense Priorities, тя е старши политолог в RAND Corporation – полуофициалния мозъчен тръст на Пентагона, където три години ръководи програмата за стратегия на сухопътните войски, а после е старши научен сътрудник във Фондация „Карнеги“ за международен мир. Преподава и изследвания на сигурността в Джорджтаунския университет и е членка на Съвета по външните отношения. Трудно е да се намери по-типична вашингтонско-бюрократична биография.

Но онова, което сега предлага в последния си доклад, е шокиращо радикално, особено като се имат предвид кръговете, които обслужва. Тя иска всеки отделен договор за взаимна отбрана с държавите – съюзници на САЩ в Азия да бъде прекратен, включително с Япония, Южна Корея, Филипините и Австралия, а американските военни бази да се изтеглят чак до втората островна верига на Марианските острови, далеч от китайското крайбрежие.

Затова не е преувеличено да се каже, че предложението ѝ всъщност означава отмяна на целия ред за сигурност, който САЩ са изградили в региона от 80 години насам.

Оттук идва и въпросът: Кавана просто изключение ли е, или е канарчето в мината, първият мейнстрийм глас, който казва на глас онова, което вашингтонският стратегически управленски елит скоро ще бъде принуден да признае за американското присъствие в Азия и да го направи?

Военната реалност: първата островна верига се превърна в капан

Това е едно от големите табута на американската стратегия в Азия и по-конкретно в Далечния Изток: цялата американска позиция е изградена около защитата на първата островна верига Япония-Ю. Корея-Тайван-Филипините, но все повече военни експерти смятат, че тя вече не може да бъде защитена.

По-рано тази година писах за интервю, което Джон Калвър, бивш висш анализатор на ЦРУ (бил е национален разузнавателен офицер за Източна Азия) и един от водещите световни авторитети по китайската армия, даде за „Вашингтон пост“. В него той казва: „Мисля, че част от мисленето в Пентагона, а може и да се е променило, откакто се пенсионирах, е, че когато смятаме, че предстои война, трябва да изведем високостойностните си военноморски активи от театъра на бойните действия, а после да си пробиваме път обратно. Откъде, не е ясно. Гуам също не е бастион.“

С други думи, Калвър казва, че доколкото му е известно, планът на Пентагона при война за Тайван е… да бягат!

Защо? Защото, както обяснява, всички високостойностни американски активи в целия район биха били лесни мишени, тъй като „всъщност няма безопасни места“. Китай може да удря американските сили, разположени в Япония, Австралия или Южна Корея, „по начин, по който Иран реално не може“, а като се има предвид, че според думите му в същото интервю Иран е ударил поне 228 цели в американски бази в Близкия изток, това говори много.

Кавана в доклада си твърди по същество същото: ракетите и дроновете на Китай вече държат американските бази край бреговете му в обсега си, което според нея ги прави „уязвимости, а не активи, само риск и малка полза“.

Подобно на Калвър, тя се позовава на уроците от Иран: „Съединените щати не са успели да се защитят от атаки с дронове по време на иранската война през 2026 г. и почти със сигурност биха се справили по-зле срещу Китай, световния лидер в производството на дронове.“

За Тайван, централния елемент на първата островна верига, тя определя изчислението на разходите и ползите като „[много] едностранно“: „кампания за недопускане (denial) би струвала на САЩ неимоверно скъпо, далеч повече от ползите, които са заложени.“

Интересно е, че тя оспорва пряко и общоприетото схващане, че Тайван изобщо има стратегическо значение, и пише, че нито военният, нито икономическият аргумент „издържа на критичен преглед“.

Стандартният военен аргумент е, че превземането на Тайван би дало на Китай трамплин към Тихия океан, с подводници, укриващи се в дълбоките води край източния бряг на острова, и с ракети и радари по планините му. Отговорът на Кавана е, че тези предимства така или иначе биха били временни, защото „Китай в крайна сметка ще може да се скрива от американските сензори и без достъп до Тайван, а воденето на война с Китай заради изтичащо предимство няма голям стратегически смисъл“.

Същото важи и за аргумента, че превземането на Тайван „би направило решаваща разлика за всеки опит за китайска регионална хегемония“. Тя изтъква, че Тайван не е значително по-близо до най-южните японски острови от останалата част на Китай и че макар „контролът над Тайван да би улеснил Китай да ограничава достъпа до близките води в Южнокитайско море“, Китай би могъл да го прави и сега, без да контролира Тайван, ако пожелае.

Според нея превземането на Тайван дори може да затрудни военното положение на Китай в региона, защото „съседите на Китай биха отговорили, като се въоръжат до зъби и укрепят позициите си“.

Що се отнася до икономическия аргумент, тя признава, че загубата на съвременните тайвански полупроводници би била сериозен проблем за САЩ, но такъв, който военната мощ така или иначе не може да реши: във война тайванските фабрики най-вероятно биха били повредени, а ако Китай ги превземе непокътнати, САЩ вероятно сами ще спрат достъпа му до интелектуалната собственост, необходима за производството на най-модерните чипове. Така или иначе, твърди тя, решението е САЩ да се откъснат от Тайван и да изградят производство на чипове у дома, а не да разчитат американската армия да пази верига на доставки, която така или иначе не би могла да бъде спасена във война.

Кавана смята първата островна верига за капан и в още един смисъл: не само в буквалния, при който в случай на война американските военни активи там биха били лесни мишени, но и в смисъла на „жица-спусък“ (tripwire), при който самото присъствие на тези активи прави войната по-вероятна.

Като пример тя дава системата за далекобоен огън „Тайфон“ (САЩ я изстреляха за първи път в учение по-рано тази година), разположена в момента във Филипините, която определя като „силно ескалационна“, тъй като е „способна да изстрелва ракети с голям обсег по цели в континентален Китай“. Посочва и че договорът с Филипините обхваща претендирани обекти в Южнокитайско море, което означава, че „САЩ лесно могат да бъдат въвлечени в пряка война с Китай заради онова, което някои наричат ‚скали и рифове‘“.

Във връзка с последното тя пише: „За да се оправдае толкова огромен риск [т.е. война с Китай], защитата на Филипините и на отдалечените им претенции би трябвало ясно да подпомага интересите на САЩ значително и трайно“, но „това просто не е така“.

Според нея има кръгова логика: съюзът с Филипините се оправдава с американските бази там, но тези бази съществуват главно за подготовка на война за Тайван, т.е. точно такава война, чиято вероятност самото им присъствие увеличава.

Трудно е да се намери по-добра дефиниция на капан: стигнали сме до положение, в което американската военна позиция в Азия е едновременно твърде уязвима, за да води война с Китай, и твърде провокативна, за да помага да се избегне такава. Което поставя очевидния следващ въпрос: за какво служи тази позиция и още ли си струва?

Стратегическата логика: какво всъщност защитава Америка?

Това вероятно е най-интересният аспект на доклада на Кавана: тя се връща към първите принципи и задава въпрос, който почти всички приемат за даденост: какви конкретно са американските интереси в Азия и служи ли им действително сегашната позиция?

Според нея САЩ имат по същество два основни, всеобхватни интереса: 1) защита на американската територия и 2) запазване на достъпа до пазарите и търговските пътища на региона. Всичко, включително съюзите, трябва да се оправдава спрямо тези две цели.

Именно това я води до препоръката да се излезе от практически всеки договор за взаимна отбрана в Азия (виж нейната таблица по-долу): според оценката ѝ нито един не издържа теста.

Да видим например какво казва тя за Южна Корея. От всички договорни ангажименти на САЩ, пише тя, този съюз „предлага най-малко ползи за САЩ“, особено в сравнение с разходите и рисковете. По една оценка, която цитира, САЩ харчат около 5 млрд. долара годишно за присъствието си там, и то след вноската на Сеул (Южна Корея покрива част от разходите за приемането на американските войски). Както посочва тя, това е ненужен разход, тъй като „Южна Корея вече е в състояние да се защитава от конвенционалните военни заплахи от Северна Корея, които са основната основа на отношенията между Сеул и Вашингтон“.

Тя признава, че съюзът със Южна Корея може да има роля в съперничеството на САЩ с Китай, но това е роля, за която Сеул никога реално не се е ангажирал и която „не желае“ да изпълнява. Всъщност, в доста поразително признание за подобен доклад, тя отбелязва, че всеки път, когато САЩ предприемат в Южна Корея нещо, насочено срещу Китай, те са склонни да „действат едностранно… често без разрешението на южнокорейските власти (и дори без да ги информират)“. Което прави този аспект на отношенията неустойчив по самото си естество.

Затова препоръката ѝ е съюзът да бъде прекратен напълно, като Южна Корея стане първият ангажимент, от който САЩ се оттеглят: всички американски сухопътни бойни части и постоянно разположените военновъздушни сили да бъдат изтеглени в рамките на две години.

Донякъде сходно за Япония тя заключава, че договорът за сигурност, който определя съюза, е „контрапродуктивен и ненужен“, макар да съветва оттеглянето да бъде по-постепенно, отколкото другаде, предвид значението на Япония за регионалния баланс на силите.

Проблемите ѝ със сегашния ангажимент са три:

• Той обхваща и отдалечени претенции като островите Сенкаку/Дяоюйдао, които нямат отношение към баланса на силите и излишно излагат САЩ на война с Китай заради острови, по чийто суверенитет самият Вашингтон официално не заема позиция.
• Той дава на богата и технологично развита страна малък стимул да харчи достатъчно за собствената си отбрана.
• Той защитава Япония от заплахи, с които тя до голяма степен би могла да се справи сама, тъй като основните ѝ острови, заобиколени от вода и далеч от Китай, се защитават лесно.

Основната причина да съветва срещу рязко изтегляне, както в Южна Корея, е, че иска да гарантира, че „Япония ще остане извън орбитата на Китай“. Опасението ѝ е, че внезапното излизане на САЩ, като не остави на Токио време да изгради собствена отбрана, би могло да го тласне да се приспособи към Пекин, нещо, което тя смята за малко вероятно, но не може да изключи. Оттук идеята ѝ за поетапно изтегляне, което да даде на Япония тъкмо достатъчно увереност да избере превъоръжаване пред приспособяване, като пълна самостоятелност се цели за около 2035 г.

Което, наистина, е дълбоко цинично отношение към един регион, при което се гарантира неговата разделеност. Но е и азбуката на реалистичната геополитика: местните сили се държат заети да се балансират помежду си, така че никоя да не може да доминира в региона, а самите вие се намесвате само ако някоя е на път да успее. Реалистите наричат това „офшорно балансиране“ и точно него Кавана предлага за Азия.

Следователно онова, което препоръчва Кавана, е далеч от предаването на Азия на Китай: тя е напълно съгласна, че само САЩ трябва да имат право да доминират в собствения си регион и че работата на САЩ другаде е да не допуснат никой друг да стане доминиращ в своя.

Тя категорично не е съгласна с идеята, че за тази цел САЩ трябва да са доминиращата сила в самата Азия, с десетки хиляди войници на прага на Китай и договорни задължения, които могат да я въвлекат във война, която се стреми да избегне.

Според нея скромното присъствие по протежение на втората островна верига, съчетано със съседи, достатъчно силни да се опълчат на Китай сами, върши работа по-добре, на малка част от цената и риска.

Критиците основателно ще посочат, че и втората островна верига не е особено безопасна: както се изрази Калвър, „Гуам също не е бастион“. Джонатан Хънт, професорът от Военноморския колеж, когото споменах във въведението, твърди, че ракетният баланс „не може да бъде възстановен от Гуам, Тиниан и т.н.“, защото там просто няма достатъчно земя, пътища, пристанища и летища за разполагане и разпръскване на сили.

Но тези възражения предполагат, че втората островна верига е предназначена да върши онова, което се предполагаше да върши първата: да възпира или да воюва с Китай близо до собственото му крайбрежие. Кавана ѝ отрежда много по-скромна мисия: подсигуряване срещу малко вероятния сценарий Китай да наруши регионалните търговски пътища, което изисква бази, способни да оцелеят, а не печеливша ръка в ракетен дуел. Тя наистина предлага разпръскване на силите и укрепване на базите, но истинската защита идва от това да стоиш далеч от горещите точки, тъй като, както отбелязва, тези острови са станали спорни само заради ролята, която биха могли да изиграят във война по-близо до китайското крайбрежие.

Азия, която идва след това

Дотук, надявам се, ви е ясно какво според Кавана САЩ трябва да престанат да правят в Азия. Нека сега видим какво очаква тя да последва, ако препоръките ѝ бъдат приети: как би изглеждала Азия, ако САЩ престанат да гарантират регионалната сигурност и кажат на съюзниците си, на практика, че оттук нататък са сами?

Първо, макар да не го пише с тези думи, тя очаква някаква форма на обединяване на Тайван с Китай като логичен край на плана си. Тайван, пише тя, „е единственият реален случай, при който оттеглянето на САЩ може да доведе до истинско политическо приспособяване“. Но според нея „този изход е управляем за интересите на САЩ и няма драматично да промени баланса на силите в региона“. Затова смята, че „Вашингтон трябва да приеме тази възможност и да се съсредоточи върху защитата на интересите на САЩ, независимо какво избере Тайван“.

Това е и причината, между другото, да иска САЩ да се махнат от пътя бързо: тя поставя Тайван, заедно с гаранциите за филипинските претенции в Южнокитайско море, сред „по-високите приоритети“ за разплитане заради „риска от въвличане на САЩ“. Според нея, понеже не вижда Тайван като значим за регионалния баланс на силите, единственото, което бавното излизане би постигнало, е да удължи риска от война с Китай заради интереси, които просто не си струват.

Второ предсказание: тя очаква държавите в Азия да коригират позицията си към Китай така, както вече правят държавите без американска защита, и го смята за здравословно.

Според нея американските гаранции за сигурност „изкривяват поведението и стимулите на държавите“, които се възползват от тях. За да илюстрира тезата си, тя противопоставя Виетнам на Филипините: Виетнам, който няма американска гаранция, не е васал на Китай, но взема решенията си за сигурността с оглед да избегне конфликт с Пекин, докато Филипините, под американска гаранция, правят съвсем различни сметки и, както всички знаем, непрекъснато предизвикват Китай. Според нея такава преоценка е „добро нещо“, защото намалява общия риск от конфликт.

Големият въпросителен знак тук е Япония. Кавана очаква и тя да възприеме „по-предпазлива политика към Пекин“, щом остане сама, но има сериозни основания да се смята, че може да се случи тъкмо обратното. Десетилетия наред част от смисъла на американските войски в Япония беше именно да държат под похлупак японския милитаризъм: през 1990 г. командирът на американските морски пехотинци в Япония знаменито определи американското присъствие като „капачка на бутилката“. Махнете капачката и Япония, водена от националисти като сегашния премиер Санае Такаичи, би могла да реагира на новата си несигурност със свръхнационализъм, а не с предпазливост.

От друга страна, важи и обратният аргумент: някои от най-ястребовите ходове на Токио може би се случват именно заради американската подкрепа, както когато Такаичи миналия ноември заяви, че война за Тайван може да се окаже „ситуация, заплашваща оцеляването“ на Япония, която може да я принуди да встъпи във война. Би ли посмяла да го каже без Америка зад гърба си и би ли тръгнала Япония наистина на война с Китай заради Тайван, ако знаеше, че ще воюва сама?

Планът на Кавана по същество е залог, че предпазливостта ще надделее над национализма, което, що се отнася до Япония, исторически не се е потвърждавало особено. Нещо, което, за нейна чест, тя изглежда поне отчасти осъзнава: по-бавното изтегляне, което препоръчва за Япония, е изрично замислено да предпази от двата риска (от американска гледна точка): Япония да се присламчи към Китай (bandwagoning) и несигурната Япония да вземе прибързани решения. Предвид историята, това вероятно е правилният инстинкт.

Накрая, тя предвижда края на американския ядрен чадър над Азия, който без американски войски зад него би станал, по нейни думи, „не повече от блъф“. Логичното следствие, което тя открито приема, е, че Япония и Южна Корея, и двете на крачка от бомбата, може да решат да си направят своя.

Тя признава опасностите и нарича риска от китайски превантивен удар срещу Япония или от севернокорейски удар срещу Юга, преди Сеул да завърши програмата си, „основателни опасения“. Но никога не обяснява как биха били избегнати: отговорът ѝ се прехвърля върху самото разпространение на ядреното оръжие, което според нея ще бъде ограничено и бавно и което преценява като по-малък риск в сравнение със запазването на сегашната позиция, която смята за много по-опасна за Америка.

Лично аз не бих бил толкова уверен като нея, че Китай ще приеме толкова лесно ядрена Япония. Дори самият разговор за това е достатъчен да задейства тревожните камбани в Пекин: когато висш съветник на Такаичи каза миналия декември, че Япония трябва да притежава ядрено оръжие, китайското външно министерство заяви, че е „шокирано“, нарече това „безочливо предизвикателство към следвоенния международен ред“ и предупреди, че ако Япония продължи да „изпитва крайната граница“, отговорът на Китай ще бъде „твърдо ‚Не‘“. А тъкмо тази седмица, след като министърът на отбраната Шинджиро Коидзуми каза, че обсъждането на ядрено оръжие не бива да се изключва, Пекин отговори, че „няма място за преговори“ относно безядрения статут на Япония.

Това едва ли звучи като нещо, което Пекин би подминал като една от управляемите цени на американското оттегляне.

И все пак, погледнато като цяло, предложението на Кавана може само да бъде топло приветствано от Китай, защото по същество е собственият списък с желания на Пекин за региона: край на американските съюзи по периферията му, край на американските ракети, насочени към континенталната му територия, и политика на невмешателство от страна на САЩ, която позволява обединение с Тайван. Откакто е президент, Си Цзинпин повтаря, че „народите на Азия трябва сами да управляват делата на Азия, да решават проблемите на Азия и да отстояват сигурността на Азия“ (цитат от реч от 2014 г.). Докладът на Кавана е най-близкото до тази визия, което някога е излизало от Вашингтон.

И именно това е поразителното в доклада: ясно е, че е написан с мисъл за американските интереси и със силно желание да се запази американската мощ в дългосрочен план, а въпреки това се приземява почти точно там, където би желал Пекин. Това подсказва, че поне в Азия интересите на САЩ и Китай се припокриват много повече, отколкото преди.

Подсказва и, по-тънко, че това може би е най-успешното съвременно приложение на най-известната максима на Сун Дзъ, 不战而屈人之兵 (bù zhàn ér qū rén zhī bīng), която Лионел Джайлс превежда като „пречупване на съпротивата на врага без бой“.

Цялата теза на Кавана се основава на предпоставката, че първата островна верига е станала неотбранима, а причината е, че Китай десетилетия наред е работил именно за това: създавал е ракетите, които сега поставят под риск американските бази край бреговете му, флот, който бързо стопява разликата с американския, и индустриална база, която, както посочи Калвър, произвежда съвременни боеприпаси в количества, с които САЩ не могат да се мерят. С други думи, именно защото Китай прави американското първенство на прага му непосилно скъпо и рисковано, Кавана препоръчва оттегляне.

И така, не, Кавана не е изключение: тя е просто първата във Вашингтон, която е събрала две и две. А най-сигурният признак, че една стратегия е проработила, е когато съперникът ви заключи, в собствен интерес, че трябва да направи точно онова, което винаги сте искали.