Автор: Сергей Караганов, globalaffairs.ru
Световна война: пътят към победата
Непрекъснатият поток от събития, които се застъпват и взаимно се обезсилват, обърква хората и пречи да се разбере същността на случващото се. Ще се опитам да предложа собствен прочит на хода на историята, опирайки се на своя опит и знания, както и на факта, че през последните 35 години нито веднъж не допуснах сериозна грешка в оценките и прогнозите си.
Дръзвам да твърдя, че започна истинска световна война. Нейните далечни корени са в 1917 г., когато Съветска Русия се откъсна от капиталистическата система. Срещу нас насъскаха първо интервентите, а след това нацистка Германия и почти цяла Европа. Но последната загуби. Вторият рунд започна през 50-те години на XX век, когато СССР – на цената на огромни лишения и в стремежа си да осигури своя суверенитет и сигурност – създаде ядрената бомба, а след това постигна и паритет в тази сфера. Така страната ни, без сама да го осъзнава тогава, изби фундамента изпод петвековното идейно-политическо господство на Европа/Запада – основата на колониализма под различните му форми, който позволяваше да се граби останалият свят и да се потискат някогашните най-напреднали цивилизации. Този фундамент беше абсолютното военно превъзходство, върху което се крепеше системата на всеобща експлоатация.
От средата на 50-те години Западът започна да търпи военно поражение след поражение. Започна процес на масово национално освобождение и национализация на ресурсите, заграбени от западните държави и техните корпорации. Световното съотношение на силите започна да се променя в ущърб на Запада.
Постепенно се изостриха вътрешните противоречия на тогавашния глобален световен ред. Жителите на Запада започнаха да разбират, че следващите поколения там ще живеят по-зле от предишните. Включително и поради свиването на възможностите за експлоатация на останалия свят.
През 70-те и 80-те години на миналия век преобладаващото настроение на Запад беше униние. Опитваха се да се обединят, за да оцелеят заедно. При Рейгън започна стремително нарастване на военните разходи с разчет да се възстанови превъзходството, беше лансиран и митът за „Междузвездни войни“. Интервенцията в микроскопичната и беззащитна Гренада трябваше да покаже, че американците все още могат да побеждават. На Рейгън обаче не повярваха.
И тук на Запада му провървя. Съветският съюз рухна. Причините бяха много: изчерпването на комунистическата идеология, върху която се крепеше целият държавен строй; неефективното социалистическо селско стопанство (снабдяването с храна беше трайно лошо, липсваха стоки от първа необходимост); гигантските разходи за отбрана и огромната, но малко ефективна армия; мащабното субсидиране на социалистическия лагер и на страните със социалистическа ориентация в „Третия свят“. Свой принос даде и субективният фактор – последният лидер на страната беше нерешителен и глупав.
Намиращата се в криза световна капиталистическа система получи мощна инжекция от адреналин и глюкоза – стотици милиони гладни потребители и евтина работна ръка. Изглеждаше, че историята е тръгнала назад. Започна еуфория. Но заслепен от победата, Западът извърши няколко фатални геостратегически грешки.
Русия започна да се възражда – преди всичко чрез военната си мощ. Но се активизира и противодействието срещу нея. Курсът „Америка на първо място“ фактически беше провъзгласен още при Обама – възраждане на мощта на САЩ, ръст на военните разходи, връщане на производствата у дома. Надигна се вълна от антируска пропаганда. Връщането на Крим в състава на Русия предизвика направо истерия. От наша страна обаче се запазваха надеждите „да се разберем“, бяхме въвлечени в „Минския процес“ и не искахме да видим как на украинска територия се подготвят армия и население за война с Русия. Още по време на първия президентски мандат на Тръмп беше отпочната икономическа война. Тръмпистите вярно се преструваха, че са готови на споразумения, ако „предадем“ Китай. После вниманието беше отклонено от ковид кризата, която всъщност се планираше да бъде използвана като един от фронтовете на започналата война, но тя се обърна срещу самия Запад.
Западът си постави за цел постигането на световен реванш. Русия стана първостепенна мишена за постигането на тази цел. Ние закъсняхме с решителния отговор. Когато най-накрая започнахме през 2022 г., допуснахме няколко грешки. Сред тях беше недооценяването на намеренията на Запада да съкруши Русия (като източник на неговия започващ исторически провал), за да се заеме след това с Китай и отново да подчини освободеното от СССР/Русия световно мнозинство („Третия свят“ по старата терминология, Глобалния Юг – по сегашната). Пропуснахме да забележим нивото на подготовка на украинския режим за война от страна на Запада и степента на обработка на населението – надявахме се, че там живее „нашият народ“.
Сред основните грешки беше и това, че започнахме да воюваме с киевския режим, без да признаем, че главният противник и източник на заплаха е колективният Запад, особено европейските елити, които се стремяха да отклонят вниманието от собствените си провали и да вземат реванш за историческите си загуби през ХХ век. Най-голямата ни грешка обаче беше непълното използване на най-важното оръжие в нашия арсенал – ядреното възпиране чрез сплашване.
Във въоръжения конфликт, наречен „специална военна операция“, ние всъщност приехме натрапените ни правила на играта – война на изтощение. Разчитахме бързо да спечелим сблъсъка с Киев. Но той е щедро подкрепян от своите покровители, които разполагат с в пъти по-голям икономически потенциал от нашия. Противоборството придоби окопен характер, но с (въвеждането на съществените) технологии на XXI век.
През 2023 и 2024 г. все пак активизирахме ядреното сплашване, изпращайки няколко политически и военнотехнически сигнала и модернизирайки доктрината за прилагане на ядрено оръжие. Съединените щати, които нямаха намерение да воюват заради Европа (особено ако се зачертаеше възможността за ескалация до ядрено ниво, което означава потенциално и на американска територия), още при Байдън започнаха да се оттеглят от прекия сблъсък. Още повече че войната така или иначе им носеше изгода чрез преливането на капитали и производства от Европа. Тръмп, говорейки за миротворчество, продължи същата линия – да си топли ръцете на огъня на войната, но избягвайки риска от пряк сблъсък с Русия.
Засега войната се води открито на два фронта. Американците провокираха война в Европа. Европейците се включиха максимално в нея и дори станаха лидери в разпалването ѝ. Съвсем предвидимо, след това американците подпалиха Близкия изток под предлог, че унищожават ядрения потенциал на Иран. За разширяване на „зоната на демокрацията“ вече и дума не става. Сметката (при това доста очевидна) е разпространението на близкоизточния конфликт към Южна и Югоизточна Азия, както и Северна Африка. Очакваното (и планирано) прекъсване на доставките на горива и торове неизбежно води до спад в производството на храни. Ще бъдат дестабилизирани и други региони. Паралелно с това Съединените щати прочистват своята „близка чужбина“ – превратът във Венецуела, блокадата на Куба.
Тръмп откровено се присмива не само на нормите на международните отношения, но и на елементарното благоприличие. Неговият подчертан отказ от досегашното лицемерие в известна степен дори предизвиква симпатия. Но е изключително трудно да се повярва в неговата способност да спазва договорености. Още повече че тези, които ще дойдат след него, могат да обърнат курса в противоположна посока. Разговори с ръководството на една велика ядрена държава са необходими, но не бива да се хранят илюзии за резултатите.
Зад световната война, която се разгаря пред очите ни, стоят и по-дълбоки причини освен стремежа към реванш. Това е изчерпването на сегашната (вече дигитализирана) система на световния капитализъм, който е загубил етичните си основи.
Той съществува благодарение на безкрайния растеж на потреблението, което подкопава основите на човешкия живот – оттук и нарастващото замърсяване на околната среда и климатичните промени. Безграничното потребление се задълбочава от залога върху максималния индивидуализъм, който отхвърля самата идея за мислещия човек, възприемащ себе си като подобие на Бога и стремящ се да служи на хората. В това се крие най-дълбоката причина за кризата на съвременната световна система.
Вашингтон се ръководи от отдавнашна стратегическа цел – да не допусне възраждането на Голяма Евразия. Особено сега – не просто под егидата на Русия в различните ѝ превъплъщения, от което англосаксонците се бояха по-рано, а вече под егидата на Русия и Китай заедно.
В Европа, в Близкия изток, а скоро и в други региони на Евразия, а след това и в Африка, целта е очевидна: дестабилизация. При техен успех (който би бил плод на нашата глупост или слабост) – съкрушаване на Русия, за да се заемат след това с Китай и да възстановят системата за потискане и експлоатация на световното мнозинство. Тъй като до момента не са срещнали твърда съпротива, американците запалиха огъня на световната война, но си оставят отворени пътища за отстъпление. Същевременно, под приказки за „духа на Анкоридж“, те искат да проточат противопоставянето в Европа, да продължат да изтощават Русия чрез кръвопускане и да прережат комуникациите и пътищата за доставка на енергийни ресурси за Китай. Попутно САЩ отново се прицелиха във военното превъзходство, увеличавайки за втора поредна година своя и без това гигантски военен бюджет с цели 50%. Този ръст е безпрецедентен от времето на Втората световна война насам.
Гримасите и жестовете на Тръмп маскират същността на неговата политика, която е рационална по своему. Подобно поведение е много опасно, ако американците не срещнат твърд отпор. Досега Русия не залагаше на ескалация, дори се преструваше, че иска да се договори. Или наистина се е надявала на това? Мечтите за „задкулисна сделка“ са безпочвени, като се има предвид общият курс на САЩ и вътрешното им състояние. С кого да се договаряме? За какво? За това как държавата, която води икономическа война срещу нас, ще започне да помага за руското икономическо развитие?
Специалната военна операция започна да подкопава позициите на местните компрадори[1] и техните служители. Но тя все още не ни е довела до пълното разбиране на същността на това противоборство. Въпросът не е в превземането на отделни населени места в Украйна, а в това кой ще победи в тази историческа битка: Западът или ние заедно със световното мнозинство? Или в огъня на всеобща термоядрена война ще загине цялата съвременна, макар и несъвършена, а на места и деградираща човешка цивилизация?
С европейците (не с всички, но с мнозинството) положението е още по-лошо. Техните елити деградираха морално, изпразниха се откъм интелектуален заряд и се намират в процес на бързо разложение, отказвайки се от почти всичко добро, което се асоциираше с понятието „Европа“. Проваляйки се във всички направления, те поеха курс към военна истерия, създадоха си изкуствен враг и дори се готвят за война. Можем да се присмиваме на опитите им да създадат военизиран европейски „Райх“, подобно на плановете на германския генерален щаб от началото на XX век или на хитлеристите през 30-те и 40-те години. Едва ли ще им се получи. Но те все още имат достатъчно пари, все още голямо население, включително имигранти от Азия, бедни граждани от страните от Източна Европа и бежанци от Украйна.
Сегашният евроелит връща субконтинента към присъщото му състояние: безкрайни войни (включително две световни, разпалени в рамките на едно поколение), колониализъм, расизъм, серийни геноциди и антихуманни идеологии. Брюкселските или берлинските началници отново тласкат континента към голяма война и самоубийство. Но тази надпревара към бездната завлича и останалите, включително и нас, ако не променим подхода си към войната, която Западът ни наложи и налага на целия свят. Неговият залез не трябва да доведе до гибелта на човешката цивилизация и на Русия.
Необходимо е да се спре плъзгането на Европа не само към нова надпревара в конвенционалните оръжия, но и към увеличаване на ядрените потенциали. Русия трябва бързо да разрасне своя оперативен и стратегически ядрен арсенал, за да знаят жителите и управниците във Франция и Великобритания: ако Париж или Лондон се опитат да използват ядрено оръжие срещу Русия или да го предадат на някой друг, тези страни просто ще бъдат заличени от лицето на Земята – ще се изпарят. Разбира се, не дай Боже.
Ще повторя казаното и в други материали: предвид стремителната деградация на европейските елити, ядреното оръжие на страните от Стария свят, които го притежават, трябва рано или късно да бъде отнето. Когато тези две държави се сдобиха с ядрено оръжие, те бяха ръководени от отговорни и разумни хора. Такива там вече няма. Хора тип „Макрон“ не трябва да имат повече гранати в ръцете си. Още повече че при сегашната тенденция на деградация на европейските лидери, на тяхно място могат да дойдат още по-безразсъдни и безотговорни фигури.
Какво да се прави оттук нататък?
Навлязохме в сблъсък от всемирно-исторически мащаб, който още в средносрочна перспектива заплашва с унищожение страната ни и цялото човечество. Отговорът е очевиден: милитаризация и „отбранителна модернизация“ на нашето мислене, политика и икономика. Става дума не за безразсъдно впускане в безгранична надпревара във въоръжаването, както направи навремето СССР. Но цялата идейна, икономическа и вътрешна политика трябва да бъде насочена към това не просто да устоим, но и да победим в наложената на човечеството световна война.
Сред триадата от мотиви, определящи живота и развитието на всеки човек и на човечеството като цяло – благосъстояние (икономика), състояние на духа (идеология) и сила (военни възможности) – на преден план излизат последните два. Икономиката е необходима, но тя отива на полагащото ѝ се място – да обслужва и подкрепя духа и силата на държавата и народа. В близко бъдеще държавата трябва да се управлява не толкова от цивилни, колкото от военни лица. Това вече се случва, предвид ролята на кадрите от специалните служби в ръководните кръгове. Този процес трябва да се ускори.
Нашите китайски приятели, въпреки своята предпазливост и стремеж да отложат сблъсъка, вече взеха решения и започнаха да се подготвят за голяма война. Включително и за да я предотвратят. Натрупват се стратегически запаси, въвеждат се мобилизационни планове, обновяват се съответните слоеве[2] в ръководството. У нас подобна работа почти не се вижда, ако не броим няколко общонационални програми. Но дори и те не са насочени пряко към подготовка за война с цел нейното предотвратяване или бърза победа. Къде е например работата по укрепване на гражданската отбрана? А ние, ще повторя, сме първостепенната цел в разпалената световна война. Китай е цел от второ ниво. С него ще се заемат, когато отслабят или подкопаят Русия.
Крайно време е да се сбогуваме – макар и с век и половина закъснение – с еврофилията и западничеството. В настоящите и бъдещите обстоятелства тази линия на мислене и поведение е чудовищно остаряла. От Запада, където фактически властва „елитът на Епщайн“, ще идват не само военни заплахи и вражда, но и морална зараза и антихуманност.
Казаното не означава отричане на всичко добро, което ни даде петровата ваксинация с европейска култура. Не бива да отписваме напълно и всички страни на Запад, на места там все още се проявяват елементи на нормалност. Не бива да заприличваме на западните елити, които нагнетяват тотална русофобия и вкарват обществата си в интелектуален и морален тупик. Най-доброто от европейското наследство трябва да се пази в нас и дори да се развива. Но трябва най-накрая да разберем, че по рождение ние не сме европейска, а велика евроазиатска държава-цивилизация.
Външните извори на нашата историческа духовна култура дойдоха от юг – от бляскавата Византия, Палестина, мюсюлманския и будисткия свят. А главните политически външни извори са от Великата монголска империя. Крайно време е да разберем себе си и да живеем по свой начин, както ни е предначертано от историята и географията. Трябва да виждаме света от центъра и севера на Евразия, а не от нейния западен полуостров.
Труден, но жизненоважен въпрос е завръщането към най-доброто в човека – вярата и стремежа към висшия дух. Европейската цивилизация изкорени Бога от себе си. Ние пострадахме от същата болест, заимствайки европейската комунистическа идеология и практиката на безбожието и атеизма. Без вяра и надежда за по-добро в себе си, без осъзнаването на себе си като част от историята, културата и своята страна, човекът се принизява до животинските инстинкти. Към това го тласка съвременната цивилизация на Запада.
Поради натрупаната горчивина от комунистическото единомислие, обществото и част от управляващите елити започнаха да странят от думата „идеология“. Но велики държави не се създават без единен духовен стержен и идейна платформа, а загубят ли ги – загиват. Историята е гробище за държави, загубили такъв стержен. Не е нужно да се въвежда задължителна идеология или тя да се нарича така. Нека това бъде „мечтата-идея за Русия“[3]. Тя не може и не трябва да бъде задължителна за всички. Руският гражданин разполага със свобода на мнението и избора, стига, естествено, да не вреди на другите. Но придържането към определена идеологическа основа трябва да бъде задължително за тези, които претендират за правото да управляват и за обществено признание. Това е идеята за служението: на семейството, обществото, страната и Бога. Вярата не може да се натрапва на невярващите, но нейното насърчаване, включително чрез възпитанието от детството, е необходимо. Вярата в Бога (името Му не е толкова важно) е най-доброто човешко проявление в човека.
Трябва най-накрая да се избавим от магията на икономизма – независимо дали в неговата марксистка или либерална трактовка. Ако признаваме абсолютния приоритет на икономическия интерес и наричаме човека „икономическо животно“, ние самите се принизяваме до това ниво.
В отечествената история – и в имперския, и в съветския период – е натрупан опит, елементи от който си струва да бъдат възродени спрямо новите условия. Без дългосрочно планиране и премислено администриране не може да се оцелее, а още по-малко да се победи в света на изостряща се геополитическа и геоикономическа борба. Но преди всичко, в новия модел на икономиката инициативата и личният интерес трябва да се съчетават със служението, развитието на най-доброто в човека и опазването на природата на Земята. Великите руски мислители наричаха това съчетание „ноосфера“. Икономиката и бизнесът трябва да служат на човека и Земята, а не да ги потискат, както се случва при съвременния капитализъм, загубил етичните си корени.
Освен идейна платформа е необходима и серия от комплексни макропроекти, призовани да събудят творческата, съзидателна енергия.
Първият сред тях е „Сибиризацията“ на Русия: пренасяне на центъра на идейното, икономическото и политическото развитие в руска Азия. Бъдещето е там. Западният воаяж трябва да бъде приключен по най-бързия начин. Като се има предвид, че Европа се завръща „към себе си“ – като източник на войни и други беди, завойът на Изток и развитието на военните технологии са необходими и от военностратегически съображения.
Движението към Сибир е възраждане на най-доброто в нашия национален характер. Още сега трябва да се търси място там за Трета руска столица и да се прехвърлят част от столичните функции на сибирските градове.
Нужна е сериозна модернизация на външната и отбранителната политика
Първо. Трябва да се разбере, че дълбоките противоречия в световната система на стопанисване, които подкопават самата същност на човека, заплашват човечеството с гибел. Продължаването на сегашната „полуполитика“ в Украйна, която заплашва с изтощение на страната, може да подкопае започналите да се възраждат сила и дух на Русия.
Второ. Разговорите за примирие в „духа на Аляска“ могат тактически да продължат, но с ясното съзнание, че дългосрочен мир и развитие са невъзможни без пресичане на опитите за исторически военнополитически реванш на Запада, чието острие отново става Европа. С модернизирана окопна война световна война не се печели. Може да се загуби или най-малкото да се погубят още стотици хиляди от най-добрите ни мъже, необходими за борбата и победите в предстоящия, изключително опасен и труден период от историята.
Трето. Победоносното приключване на сегашния сблъсък в Украйна, и още повече – недопускането на разрастването на световната война до глобално термоядрено ниво, е невъзможно без качествено засилване на политиката, опираща се на ядреното възпиране и сплашване. Споразуменията за съвместно управление на политиката на ядрено възпиране и стратегическа стабилност са полезни, но е време да спрем да говорим за „ограничаване на въоръженията“. Трябва да се интензифицира изграждането на ракети и други носители със среден и стратегически обсег, за да се удържат западняците от опитите им да си върнат превъзходството.
Ядреното оръжие, при оптимално количество и правилна доктрина за неговото прилагане, прави недостижимо дори конвенционалното превъзходство и спестява средства за редовните въоръжени сили. Нашите ракети „Буревестник“, „Орешник“ и хиперзвуковите средства за доставка трябва да убедят противника в безсмислието на надеждите му за победа.
Трябва да се подготвя ново поколение въоръжения, за да знаят американците предварително за принципната си неспособност да наложат волята си със сила.
Нарастването и увеличаването на гъвкавостта на ядрените потенциали има за цел да напомни на всички, че велика ядрена държава не може да бъде победена чрез надпревара в конвенционалните оръжия или чрез конвенционална война (дори и с дронове). Разбира се, стига да избегнем масовото трупане на ядрени оръжия, както правеха СССР и САЩ през 60-те години. Тогава това беше безцелно, скъпо и опасно. Потенциалният противник трябва да разбере, че надпреварата във въоръжаването за него е безсмислена и дори самоубийствена. По този повод си струва да се водят диалози, най-малкото с американците. Войните с дронове, биологичните и дори когнитивно-дигиталните войни трябва да се предотвратят чрез все по-твърдо уповаване на оръжието, което унищожава самите инициатори на тези войни. Засега това е само ядреното оръжие – при готовност и способност то да бъде приложено достатъчно масирано.
За да бъде обуздан Вашингтон, в случай че Съединените щати и Западът продължат сегашния си курс към разпалване на световна война, в доктрината за прилагане на ядрено оръжие и други видове въоръжения трябва да се вкара клауза за реална готовност за нанасяне на удари по обекти на американците и европейците по целия свят, като се нанесат съответните допълнения в списъка с мишени. САЩ/Западът са в пъти по-зависими от своите задгранични активи, бази и уязвими точки в сферата на логистиката и комуникациите, отколкото сме ние. Противникът трябва да почувства своята уязвимост.
Полезен тук е опитът от отбраната на Иран по време на американо-израелската агресия. Техеран започна да удря по уязвимите места на противника и той започна да отстъпва. Промените в доктрината и конкретното военно планиране в посока готовност и способност за нанасяне на асиметрични удари ще засилят ефекта на възпиране срещу авантюри и ще имат цивилизоващ ефект върху противника.
Струва си да се променят приоритетите при целите за нанасяне на изпреварващи удари – първо неядерни, а след това и ядрени (при крайна необходимост). Сред първите трябва да бъдат не само центровете за комуникация, управление, логистичните центрове и военните бази, но и – което е важно – местата, където се събират елитите (особено в Европа), за да бъдат лишени от усещането си за безнаказаност. За повишаване на достоверността на възпирането/сплашването трябва да се интензифицира работата по създаване на конвенционални и ядрени боеприпаси, способни да проникват на голяма дълбочина, и те да бъдат изпитани. Неотдавнашното публикуване от нашето Министерство на отбраната на списъка с предприятия в Европа, произвеждащи оръжие за киевския режим, е малка стъпка в правилната посока.
Засилването на достоверността на заплахата от прилагане на ядрено оръжие е необходимо и за събуждането на европейските общества от техния „стратегически паразитизъм“ – увереността им, че война няма да има и че „всичко ще се размине“. Трябва да се върне усещането за страх и самосъхранение у тези, които са се заблудили и са забравили за войната и за престъпленията на собствените си държави и народи през миналите векове.
Ясно е, че подобна линия е абсолютно наложителна по отношение на Германия. Държава, разпалила две световни войни и виновна за серийни геноциди, няма право на „най-силната армия в Европа“, и още по-малко – на оръжие за масово унищожение. Ако тя се протегне към тях, германските бюргери трябва да разберат, че и страната им ще бъде унищожена, за да не произтича никога повече заплаха за мира от германска земя.
Четвърто. Необходим е ред промени в доктрината за прилагане на ядрено оръжие. Трябва да се запише, че в случай на агресия от страна на държава или група държави, разполагащи с по-голям от нашия икономически, демографски и технически потенциал, руското военно командване е длъжно да приложи ядрено оръжие. Трябва да се започне с провеждането на серия от ядрени изпитания (не е ясно защо чакаме американците да ги започнат първи – пак ли искаме да се харесаме на някого?). След това трябва да последват удари с конвенционални боеприпаси по логистични центрове, командни пунктове и символични цели. Ако не спрат или започнат да отговарят по цели на територията на Русия – следва серия от групови ядрени удари с по-голяма от тактическата мощност по военни бази и ключови промишлени обекти. Ако врагът не капитулира, трябва да сме готови за ескалация на следващото ниво.
Опирането на ядреното сплашване е необходимо и за предотвратяване на война с дронове. Отговорът трябва да бъде съкрушителен. Ако например от територията на Украйна и съседните ѝ страни след евентуални мирни споразумения или дори капитулация отново полетят ракети или безпилотни апарати, тези, които стоят зад операторите на дронове, трябва да знаят, че възмездието – дори и ядрено – ще бъде насочено срещу самите тях. Тогава те сами ще започнат да ловят потенциалните провокатори.
Пето. Извън военнотехническите мерки и доктриналните промени, за качествено повишаване на достоверността на заплахата, трябва да се предложи на Върховния главнокомандващ незабавно да назначи Командващ на европейския театър на военните действия. Това трябва да бъде боен генерал с правото и задължението да приложи ядрено оръжие в случай на необходимост, ако другите мерки не проработят. За Върховния главнокомандващ остава стратегическото ниво на водене на военните действия.
Шесто. Отдавна е време да се откажем от тезата – изгодна преди всичко на американците – че в ядрената война не може да има победители, и че ако се използва ядрено оръжие, това неминуемо ще доведе до ескалация до световно термоядрено ниво. Подобно твърдение противоречи на елементарната логика и на конкретните военни планове. Не дай Боже ядрено оръжие да бъде използвано. Ще загинат невинни, ще рухне и спасяващият досега човечеството мит, че всяко негово прилагане ще доведе до всеобщ Армагедон. Но в ядрена война – особено в гъсто населената и морално слаба Европа – може да се победи.
Ще повторя: използването на ядрено оръжие е голям грях. Но де факто отказът от неговото използване е не по-малък грях, тъй като той проправя пътя към разширяването и задълбочаването на започнатата от Запада световна война. Ако тя не бъде спряна, при всички случаи ще доведе до гибелта на човечеството, а по пътя към това – до изтощението и дори до гибелта на нашата страна.
Седмо. Паралелно с превъзрялата необходимост от модернизация на ядрените сили, и особено на доктрината за тяхното прилагане, спешно трябва да се предприемат няколко стъпки. Трябва да се помогне на Иран да устои и да победи, обединявайки усилията си за това с Китай. Трябва да се предложи на страните от Близкия и Средния изток да ускорят движението към създаване на регионална система за сигурност с гаранции от страна на Русия, КНР и евентуално Индия и Пакистан. Тези държави, за разлика от САЩ и техните сателити, имат жизнен интерес от стабилността в региона и в цяла Евразия.
Осмо. Като се има предвид общата остра опасност през предстоящите две десетилетия и опитите на Запада да вземе реванш, трябва да се разгледа въпросът за сключване на временен (за около десет години с възможност за удължаване) отбранителен съюз с КНР. Той е полезен както за спиране на реваншистите, така и за това братският ни Китай да не чувства необходимост да се изравнява в стратегическата ядрена сфера със САЩ и Русия. Равен с Русия ядрен потенциал, при съществуващото предимство на Китай в другите компоненти на общата мощ (икономика, демография), може да породи страхове и подозрения у бъдещите ръководители на Русия. Това не е нужно нито на руския, нито на китайския народ.
Предложените стъпки, които са остро наложителни и неотложни, се надяваме да бъдат достатъчни, за да се спре обезкървяващото страната ни противопоставяне и, най-важното – плъзгането към глобална катастрофа. Те ще помогнат да спечелим наложената ни световна война, подкопавайки и отблъсквайки реваншистите. Това е спешна задача от всемирно-историческо значение. Ако не я решим, потомците (ако изобщо останат такива) и Всевишният няма да ни простят умствения мързел и страха. На Русия бяха дадени двадесет години без война. Но сега навлязохме в десетилетия на войни и конфликти. Трябва да побеждаваме в тях, спасявайки себе си и човечеството.
Кратък вариант на тази статия е публикуван в списание „Профил“ на 30 април 2026 г.
Бележки на преводача:
[1] Компрадори – термин, използван тук за обозначаване на онази част от икономическия и интелектуален елит, която обслужва чужди (западни) интереси в ущърб на собствената си държава заради лична финансова изгода.
[2] Слоеве (в оригинала: прослойки) – визира кадрови промени и обновяване на управленските нива/кадри.
[3] Мечтата-идея за Русия (в оригинала: идея-мечта России) – концептуално ядро, съчетаващо национален идеал и дългосрочна стратегическа визия.
Източник: globalaffairs.ru
Коментирай първи