Текстът е публикуван през юни 2018 г., но днес звучи пророчески. В него философът и писател Матю Стюарт описва появата на нова американска аристокрация – „9,9-те процента“, образован елит от професионалисти, който концентрира богатство, възможности и власт, докато социалната мобилност в САЩ постепенно се затваря. Според Стюарт това не е просто история за свръхбогатия 1 процент, а за по-широка, добре устроена горна прослойка – лекари, адвокати, банкери, мениджъри и високообразовани семейства, които предават привилегиите си по наследство, капсулират се в добри квартали, добри училища и добри мрежи и превръщат меритокрацията в нова наследствена система. Написан години преди днешната остра поляризация, текстът звучи като ранна диагноза за Америка, в която неравенството вече не е просто икономически проблем, а заплаха за самата демокрация.

Автор: Матю Стюарт, theatlantic.com

1. Аристокрацията е мъртва…

За около седмица всяка година през моето детство бях член на американската изчезваща аристокрация. Понякога около Коледа, по-често около 4 юли, семейството ми отсядаше в един от кънтри клубовете на дядо ми в Чикаго, Палм Бийч или Ашвил, Северна Каролина. Бюфетът за закуска беше великолепен, а дядо ми беше жизнерадостен домакин, винаги готов с позната история, като рядко пропускаше възможност деликатно да ни инструктира за подходящия етикет на клубовете. На 11 или 12-годишна възраст научих от него, между кълбетата дим от пурата му, че дължим седмиците на изобилие на пра-дядо ми, полковник Робърт У. Стюарт, който е бил заедно с Теди Рузвелт в Първа доброволческа кавалерия и е направил състоянието си като председател на Стандард Ойл Индиана през 1920-те години. Беше ми дадено да разбера също, че по причини, които можеха да бъдат проследени до някакъв стародавен неразбираем спор, фамилията Рокфелер бяха морални врагове на нашия клан. Едва по-късно в живота научих, че историите за полковника и връзките му с титаните са доста далеч от истината.

В края на всяка от тези седмици ние се връщахме у дома. Моята реалност беше агресивната средна класа от 1960-те и 1970-те години на военните бази на САЩ и свързаната с тях общност. Животът там също беше добър, но пицата беше от кутия, а за закуска имаше корнфлейкс с бонбонки. Славата ни достигна своя връх в деня, когато родителите ми се върнаха вкъщи с нов Volkswagen кемпер. С порасването ми празничната помпозност на патриотичните обеди и ритуалната игра на бридж започнаха да ми изглеждат леко нелепи, дори обидни, подобно на парти за рожден ден на хора, чието основно постижение в живота е да се перчат. Принадлежах към ново поколение, което вярваше, че трябва да се напредва по заслуги, а заслугите се определяха по праволинеен начин – резултати от тестове, оценки, конкурентни данни в автобиографията, превъзходство в настолни игри, баскетбол и, разбира се, труд, с който да се прехранваме. В моя случай това означаваше поемане на домашни задължения за съседите, работа в местен ресторант за бързо хранене, печелене на стипендии, за да завърша гимназия и колеж. Роден съм с много предимства, но парите не бяха едно от тях.

Вече бях станал част от нова артистокрация, макар че все още се наричахме победители по заслуги. Ако сте от редовите читатели на „The Atlantic“, може би и вие сте неин член. (А ако не сте член, надеждата ми е, че и вие ще намерите историята за новата класа още по-интересна – макар и също по-тревожна.) Със сигурност новата ми група имаше много възхитителни страни и аз ще я нарека – по причини, които скоро ще узнаете – 9,9-те процента. Изоставихме стария дрескод, започнахме да вярваме във фактите и бяхме (донякъде) по-разнообразни в цвета на кожата и етноса си. Хора като мен, които имат избледняващи спомени от живота в предишната управляваща каста, са изключение, а не правило.
По всички социологически или финансови показатели, е хубаво да си нас. Още по-хубаво е да си нашите деца. По здраве, семеен живот, приятелски кръг и ниво на образованост, да не говорим за пари, ние смазваме конкуренцията. Но имаме мъртва точка и тя се намира точно в средата на огледалото – изглежда сме последните, които забелязват колко бързо се променихме и в какво се превърнахме.

Меритократичната класа се специализира в стария трик на консолидиране на богатството и предаване на привилегиите нататък, за сметка на децата на другите хора. Ние не сме невинни странични наблюдатели на нарастващата концентрация на богатство по наше време. Ние сме главните съучастници в процес, който бавно задушава икономиката, дестабилизира американската политика и подкопава демокрацията. Нашата измамна вяра в заслугите сега ни пречи да осъзнаем естеството на проблема, който нашата поява като класа предствлява. Имаме склонността да мислим, че жертвите на нашия успех са просто хора, изключени от клуба. Но историята показва доста ясно, че в играта, която играем накрая всички са силно губещи.

2. Дискретния чар на 9,9-те процента

Нека първо поговорим за пари, въпреки че парите са само една част от всичко, което прави новите аристократи специални. Има позната история за нарастващото неравенство в САЩ, а нейните борсови персонажи са добре известни. Злодеите са плутократите с изкопаемите горива, охранените шефове от Уолстрийт, недораслите технологични братлета и останалите от така наречения топ 1 процент. Готините са 99 процента, известни също и като „народа“ или „средната класа“. Линията на разказа е проста: някога бяхме равни, но сега сме разделени. В тази история има зрънце истина. Но тя разбира погрешно основните характеристики на персонажите и сюжета.

Всъщност топ 0,1 процент е големият победител в нарастващата концентрация на богатство през последния половин век. Според икономистите от университета Бъркли Еманюел Саез и Габриел Цукман около 160 хиляди домакинства от тази група държат 22% от богатството на Америка през 2012 г., което е увеличение от 10% спрямо 1963 година. Ако търсите пари, с които могат да се купят избори, ще ги намерите единствено у топ 0,1 процента.

Фигура 1: Приказка за трите класи

9,9-те процента държат по-голямата част от богатството в САЩ

Всяко парче от баницата, което взима 0,1-ят процент, относително казано, идва от хората отдолу. Но не всеки от 99,9-те процента е дал парче. Само тези от долните 90 прцента са го направили. В своя пик в средата на 80-те години хората от тази група са притежавали 35% от богатството на нацията. Три десетлития по-късно то е спаднало с 12 пункта – точно толкова, с колкото е нараснало богатството на 0,1-я процент.

Между топ 0,1-я процент и долните 90 процента стои група, която се орпавя добре. Тя се държи за своя дял от нарастващата баница, десетилетие след десетилетие. И като група, тя притежава значително по-голямо богатство, отколкото останалите две взети заедно. В приказката за трите класи (Фиг. 1) тя е представена със златната линия, минаваща високо и стабилно, докато останалите две се борят помежду си. Там ще намерите новата аристокрация. Ние сме 9,9-те процента.

Що за персонажи сме ние, от 9,9-те процента? Повечето от нас не са като екстравагантните политически манипулатори от 0,1-я процент. Ние сме възпитани, костюмирани адвокати, лекари, зъболекари, средно ниво инвестиционни банкери, магистри по бизнес-администрация с неясни длъжности и всякакъв сорт други професионалисти – такива, които можеш да поканиш на вечеря. Всъщност, ние сме толкова скромни, че отричаме собственото си съществуване. Продължаваме да настояваме, че сме „средна класа“. Към 2016 г. бяха необходими 1,2 милиона долара нетна стойност, за да се попадне в 9,9-процентовия сегмент; 2,4 милиона долара, за да се достигне медианата на групата; и 10 милиона долара, за да се попадне в най-горните 0,9 процента. (И ако все още не сте там, не се притеснявайте: нашият клуб е отворен за хора, които са на прав път и имат правилната нагласа.) „Ние сме 99%“ звучи правдоподобно, но това е слоган, а не анализ. Семействата в нашия край на спектъра не биха могли да съберат сено с вила.

Ние също сме предимно, но не изцяло, бели. Според анализ на Центъра за изследвания Pew, афро-американците са 1,9% от 10-те процента най-богати домакинства; испано-американците са 2,4%, а всички останали малцинства, включително азиатци и лица от различни раси, са 8,8%, въпреки че тези групи заедно представляват 35% от общото население.
Един от рисковете на живота сред 9,9-те процента е, че нашите вратове се схващат от гледане нагоре. Ние съзерцаваме 0,1-я процент със смесица от възхищение, завист и готовност за подчинение. В резултат пропускаме другата голяма история на нашето време. Оставили сме 90-те процента в прахта, докато тихо поставяме барикади след себе си, за да сме сигурни, че никога няма да ни настигнат.

Да предположим, че започвате точно в средата на разпределението на богатството в Америка. Колко високо ще трябва да скочите, за да стигнете до 9,9-те порцента? Във финнасово изражение мярката е лесна, а тенденцията е безпогрешна. През 1963 г. щеше да е нужно да умножите богатството си шест пъти. До 2016 г. би било нужно да скочите още два пъти по-високо и да увеличите богатството си 12 пъти, за да одраскате нашата група. А ако дръзко се устремите към средата на нашата група, вместо към долната ѝ граница, би се наложило да умножите богатството си по 25. В това отношение 2010-те приличат много на 1920-те години.

Ако започвате от средно ниво за хората с цвят на кожата, ще трябва да упражнявате финансовия си скок с прът. Институтът за политически изследвания изчисли, че ако изключим парите, инвестирани в „трайни стоки“ като мебели и семеен автомобил, средното чернокожо семейство е имало нетно богатство от 1700 долара през 2013 г., а средното латиноамериканско семейство – 2000 долара, в сравнение с 116 800 долара за средното бяло семейство. Проучване от 2015 г. в Бостън установи, че богатството на средното бяло семейство там е 247 500 долара, докато богатството на средното афроамериканско семейство е 8 долара. Това не е печатна грешка. Това са две големи капучино. Това и още 300 000 чаши кафе ще ви вкарат в 9,9 процента.

Нищо от това няма значение, ще чувате често, защото в Съединените щати всеки има възможност да направи скок: мобилността оправдава неравенството. По принцип, това не е вярно. В САЩ не е вярно и на практика. Противно на популярния мит, икономическата мобилност в страната на неограничените възможности не е висока и намалява.

Представете си се на социо-икономическата стълбица, за единия край на която е вързан с ластик единият ви крак, а за другия ѝ край – този на баща ви. Здравината на ластиците ще бъде определяща за бързината, с която ще се отдалечите от стпалото, на което сте роден. Ако родителите ви са високо на стълбицата, ластикът ще ви дръпне нагоре, ако понечите да паднете. Ако те са по-ниско, ластикът ще ви дърпа надолу, щом понечите са се изкачвате. Икономистите изразяват тази идея с число, което наричат «междупоколенческа еластичност на доходите“ или IGE, която измерва доколко отклонението на детето от средния доход може да се обясни с дохода на родителите. IGE от нула означава, че няма никаква връзка между дохода на родителите и този на техните деца. IGE от едно означава, че съдбата на детето е да завърши точно там, където е дошло на този свят.
Според Майлс Корак, професор по икономика в Сити Университета на Ню Йорк, преди половин век IGE в Америка е бил по-малко от 0,3. Днес той е около 0,5. В Америка играта е наполовина спечелена, след като си избрал родителите си. IGE тук сега е по-висок, отколкото в почти всяка друга развита икономика. По този показател за икономическа мобилност Съединените щати приличат повече на Чили или Аржентина, отколкото на Япония или Германия.

Историята става още по-обезпокоителна, когато видите къде точно на стълбицата се намират най-стегнатите ластици. Канада, например, има IGE, който е около половината от този на САЩ. Все пак от средните стъпала на стълбицата на доходите в двете страни, потомците се движат нагоре или надолу през близките стъпала със същото завидно темпо. Разликата е в това, което се случва в крайните точки. В Съединените щати децата от най-ниското стъпало и, преди всичко, от най-високото стъпало – 9,9% – се установяват най-близо до началната си точка. Тук, в страната на възможностите, колкото по-високо е дървото, толкова по-близо пада ябълката.

Всички тези анализи на процентното богатство, нека сме наясно, предлагат само грубо начало на представата за развиващата се класова система на Америка. хората се движат навътре и навън между категориите през цялото време, без задължително да сменят социалната си класа, както и в собствените си очи могат да принадлежат на различна класа от тази, на която принадлежат в очите на другите. Но дори и трендовете в паричните статистики да са несъвършена илюстрация на по-дъбокия процес, те все пак регистрират част от необикновената трансформация, която се случва в нашето общество.

Преди няколко години Алан Крюгер, икономист и бивш началник на Съвета на икономическите съветници на Обама, беше прегледал международните данни за мобилността и беше уловил частица от фундаменталния процес, който стои в основата на сегашния момент. Нарастващата неподвижност и нарастващото неравенство не са като две парчета от същото дърво, които случайно са се озовали на плажа по едно и също време, отбеляза той. Те се измиват заедно на всеки бряг. В различните страни колкото по-голямо е неравенството, толкова по-висок е IGE (виж фигура 2). Сякаш човешките общества имат естествена тенденция да се разделят, а след това, когато класите са достатъчно отдалечени една от друга, да се кристализират.

Фигура 2: Кривата на Великия Гетсби. Неравенството и класовата неподвижност вървят заедно.

Икономистите са предпазливи създания, които ще погледнат подобна графика и ще ви напомнят, че тя показва само корелация, не и причинно-следствена връзка. Това е удобна преграда за онези от нас, които са на върха, защото поддържа жив един от основните митове на американската меритокрация: че нашият успех няма нищо общо с провала на другите. Това е приятна идея. Но по цял свят и в цялата история богатите са движили напред процеса на кристализация по един директен начин. Те са извадили парите си от производствени активи и са ги вложили в стени. Освен това, през цялата история една социална група, повече от всички други, е поемала отговорността за поддържането и защитата на тези стени. Нейните членове са били наричани аристократи. Сега сме 9,9-те процента. Основната разлика е, че ние сме намерили начин да се преструваме, че сме част от средната класа като част от стратегията да останем на върха.

Крюгер толкова харесва графиката, показана на Фиг.2, че решава да ѝ даде име: Кривата на Великия Гетсби. Добър избор, с който се чувствам силно свързан. Романът на Ф. Скот Фитцджералд за разпадането на Американската мечта е написана през 1922 г., или точно по времето, когато прадядо ми тайно е точел пари от Стандард Ойл и ги е влагал във фиктивна компания в Канада. Книгата беше публикувана през 1925 г., точно когато специалният съветник откриваше доказателства, че облигации от тази компания са попаднали в ръцете на министъра на вътрешните работи. Авторът на романа прекарваше времето си в кафенетата на Париж, докато полковник Робърт У. Стюарт бягаше от призовки за явяване пред Сената на Съединените щати, пред който да свидетелства за ролята си в скандала „Teapot Dome”. Едва сега се приближаваме до върха на неравенството, достигнато от неговото поколение през 1928 година. Сигурен съм, че и те са мислели, че това ще продължи вечно.

3. Произход на видовете

Парите не могат да ти купят класа, или поне така казваше баба ми. Но могат да купят частен дететктив. Баба ми е била дебютантка от Кентъки и за известно време моделка (подобно на Дейзи Бюканън от «Великия Гетсби», странно съвпадение, така че е знаела какво да направи, когато най-големият ѝ син обявява намерението си да се ожени за испанка. Наема детектив, който веднага докладва, че семейството на бъдещата булка се прехранва с продажба на вестници по улиците на Барселона. Баба налага незабавно и пълно комуникационно ембарго. Всъщност семейството на майка ми притежаваше и управляваше голяма фабрика за хартиени изделия. Когато се раждат децата, баба най-накрая се смирява. Решена да постъпи правилно, тя урежда младото семейство, което по това време е на военна мисия в Хавай, да бъде вписано в Нюйоркския социален регистър.

Социолозите биха казали на суховатия си език, че баба ми е била ревностен мениджър на семейния социален капитал и не е била склонна да позволи на някаква испанска хлапачка от улицата да избяга с него. Имала е осование, дори и фактите ѝ да са били погрешни. Парите може и да са мерило за богатство, но не са единствената му форма. Семейство, приятели, социален кръг, здраве, култура, образование и дори местоживеене са също начини да бъдеш богат. Тези нефинансови форми на богатство, оказва се, не просто привилегии на членството в нашата аристокрация. Те са това, което ни определя.

Ние сме хората с добрите семейства, с доброто здраве, с добрите училища, добрите съседи и добрите професии. Може да решим да се наречем «5G“, вместо 9,9 процента. (от Good – добро; добри на англ. език – б.пр.) Ние сме толкова далече от не-много-добрите по всички тези показатели хора, че започваме да приличаме на нов вид. И, точно както навремето с баба ми, процесът на видообразуване започва с любовна история, или – ако предпочитате – сексуална селекция.

Учтивият термин за този процес е избирателно чифтосване. Изразът понякога се използва, за да се подскаже, че това е още едно от чудесата на ерата на интернет, където пуканките най-накрая срещат маслото, а феновете на „Янкис“ намират фенове на „Янкис“. Всъщност, днешната лудост по избирателното чифтосване е резултат от истина, която би била призната от всяка героиня на всеки роман на Джейн Остин: нарастващото неравенство намалява броя на подходящите богати партньори, дори и да увеличава наградата за намирането на такъв и наказанието за неуспеха в това. Според едно проучване, последният път, когато брачните партньори са се подреждали по образователен статус в така степен, в която се прави сега, е бил през 1920-те години.

За повечето от нас този процес е щастливо невидим. Срещаш правилния човек под дърво в ексклузивен кампус или по време на ориентация във високопоставена професионална фирма и преди да се усетиш, си два пъти по-богат. Но понякога — баба разбираше това добре — се налагат допълнителни мерки. Точно тук нашата нова технология засрамва тромавите обществени детективи. Завършилите Ivy League, които търсят да се чифтосат със своите равни, могат да кандидатстват за присъединяване към услуга за запознанства, наречена «The League». Тя е селективна, естествено: само 20 до 30 процента от кандидатите от Ню Йорк биват приети. Понякога я наричат „Tinder на елитите“.

Заблуждаващо е да се мисли, че избирателното чифтосване  е симетрично, както когато градска мишка се жени за градска мишка и селска мишка се жени за селска мишка. По-добро обобщение на данните би било: богатата мишка намира любовта, а бедната мишка бива прецакана. Оказва се — кой би предположил? — че хората, които се борят да се справят с всичко наведнъж, имат по-големи трудности да задържат своя партньор. Според политолога от Харвард Робърт Пътнам, преди 60 години само 20 процента от децата, родени от родители със средно образование или по-малко, са живеели в домакинство с един родител; сега тази цифра е почти 70 процента. Сред домакинствата с висше образование, напротив, делът на домакинства с един родител остава под 10 процента. От 70-те години насам процентът на разводите е намалял значително сред двойките с висше образование, докато се е увеличил драматично сред двойките само със средно образование — дори когато самият брак е станал по-рядко срещан. Процентът на родителство от един човек от своя страна е най-значимият отделен индикатор за социална неподвижност между окръзите, според изследване, ръководено от икономиста от Станфорд Радж Чети.

Нищо от това не предполага, че отделните хора грешат, когато търсят подходящ партньор и създават красиво семейство. Хората трябва да — и вероятно винаги ще — преследват щастието по този начин. Една от заблудите на нашата меритократична класа обаче е да предполага, че ако нашите действия са безукорни поотделно, тогава сборът от нашите действия ще бъде добър за обществото. Може да сме изучавали Шекспир по пътя към юридическия факултет, но имаме слабо усещане за трагичните възможности на живота. Фактът е, че ние тихо и колективно сме избрали неравенството, и това е, което неравенството прави. То превръща брака в луксозна стока, а стабилния семеен живот — в привилегия, която богатият елит може да предава на своите деца. Как очакваме това да проработи?

Това разминаване на семействата по класова линия е само една част от процес, който създава две различни форми на живот в нашето общество. Спрете за момент в местното си йога студио или в клас по групова психология, и ще забележите, че същият процес сега се записва и в нашите собствени тела. В Англия през XIX век богатите наистина са били различни. Те не просто са имали повече пари; те са били по-високи — много по-високи. Според изследване с цветистото заглавие „On English Pygmies and Giants“, 16-годишните момчета от висшите класи са се извисявали средно с впечатляващите 8.6 инча (около 21.8 см) над своите недохранени сънародници от по-ниските класи. Ние възпроизвеждаме същия вид разделение през различен набор от показатели.

Затлъстяване, диабет, сърдечно заболяване, бъбречно заболяване и чернодробно заболяване са два до три пъти по-разпространени сред хора, които имат семеен доход под 35 000 долара, отколкото сред тези, които имат семеен доход над 100 000 долара. Сред нискообразованите, бели американци на средна възраст смъртността в Съединените щати — единствено сред развитите страни — се е увеличила през първото десетилетие и половина на XXI век. Движещият фактор на тази тенденция е бързото нарастване на това, което икономистите от Принстън Ан Кейс и Ангъс Дийтън наричат „смърт от отчаяние“ (deaths of despair) — самоубийства и смъртни случаи, свързани с алкохол и наркотици.
Социологическите данни не са ни най-малко двусмислени по който и да е аспект на това нарастващо разделение. Ние, 9.9-процентовите, живеем в по-безопасни квартали, ходим в по-добри училища, имаме по-кратки пътувания до работа, получаваме здравеопазване с по-високо качество и — когато обстоятелствата го изискват — излежаваме присъди в по-добри затвори. Имаме също и повече приятели — от онзи вид приятели, които ще ни представят на нови клиенти или ще осигурят отлични стажове за нашите деца.

Тези специални форми на богатство предлагат и допълнителното предимство, че са едновременно по-трудни за имитиране и по-безопасни за парадиране, отколкото високия доход сам по себе си. Нашата класа се разхожда в дънки и тениски, наследени от нашия предполагаемо скромен старт. Предпочитаме да сигнализираме статуса си, като говорим за нашите органично хранени тела (organically nourished bodies), за вдъхващите благоговение постижения на нашето потомство и за екологичната правилност на нашите квартали. Ние сме измислили как да перем нашите пари чрез по-висши добродетели.

Най-важното от всичко е, че сме се научили как да предаваме всички тези предимства на нашите деца. В Америка днес най-добрият отделен индикатор за това дали даден човек ще се ожени, ще остане женен, ще преследва високо образование, ще живее в добър квартал, ще има обширна социална мрежа и ще се радва на добро здраве, е представянето на неговите или нейните родители по същите тези показатели.

Ние оставяме 90-те процента и тяхното потомство далеч зад нас в облак от дългове и лоши житейски избори, които те по някакъв начин не могат да спрат да правят. Склонни сме да пренебрегваме факта, че родителството е по-скъпо, а майчинството по-опасно в Съединените щати, отколкото във всяка друга развита страна; че кампаниите срещу семейното планиране и репродуктивните права са нападение срещу семействата на долните 90 процента; и че политиката на „закон и ред“ служи за това да държи още по-голяма част от тях долу. Предпочитаме да тълкуваме тяхната относителна бедност като порок: защо тези хора не могат да се стегнат?!

Новите форми на живот неизбежно пораждат нови и различни форми на съзнание. Ако се съмнявате в това, очевидно не сте чели обявите за „лични и домакински услуги“ на Monster.com. По времето, когато пиша това, разделът за моя град Бруклайн, Масачузетс, съдържаше обява, публикувана от „заета професионална двойка“, която търси „Part Time Nanny“ (бавачка на непълен работен ден). Бавачката (или «manny» — мъжка бавачка; обявата внимателно избягва да се ангажира с пол) трябва да бъде „умна, любяща и енергична“; „дружелюбна, интелигентна и професионална“; и „много добър комуникатор, както писмено, така и устно“. Тя (евентуално) ще „помага с грижата и развитието“ на две деца и ще бъде „отговорна за всички аспекти на нуждите на децата“, включително къпане, обличане, хранене и водене на малките до и от училище и дейности. Затова „висше образование по ранно детско развитие“ е „плюс“.

Накратко, бавачката трябва да притежава всяко качество, което човек би искал да види у един великолепен, професионален, високообразован родител. Освен, разбира се, частта за това да бъде действителен професионален, високообразован родител. Няма никакъв шанс бавачката да разменя местата си с нашата заета 5G двойка. Тя „трябва да познава правилния етикет в професионално управлявано домакинство“ и да бъде готова да „се приспособява към променящи се обстоятелства“. От нея се изисква „над 5 години опит като бавачка“, което прави малко вероятно да е имала време да получи юридическата диплома, която би я поставила от другата страна на сделката. Всички умения, образование, опит и професионализъм на бавачката ще ѝ донесат работа, която е „на непълен работен ден“.

Обявата е написана на безупречния бизнес-език на XXI век, но това, което тя всъщност търси, е гувернантка — онази изящно противоречива фигура от викторианската литература, която е едновременно неразличима във всички външни отношения от висшата класа и въпреки това категорично не е неин член. Най-добрият шанс на бавачката да се издигне в света вероятно е да последва примера на Джейн Еър и да избяга с господаря (или господарката) на имението.

Ако погледнете отвъд персонажите в този ненаписан роман за бавачката и нейните 5G господари, ще видите позната форма, очертаваща се на хоризонта. Кривата на Гетсби е успяла да се възпроизведе в социалния, физиологичния и културния капитал. По-точно казано: има само една крива, но тя функционира чрез множеството форми на богатство.

Нарастващото неравенство не следва от скрит закон на икономиката, както иначе проницателният Томас Пикети предположи, когато твърдеше, че историческата норма на възвръщаемост на капитала надвишава историческия темп на растеж на икономиката. Неравенството неизбежно се вкоренява чрез други, нефинансови, по своята същност разграничаващи форми на богатство и власт. Ние използваме тези други форми на капитал, за да проектираме нашите предимства в самия живот. Ние гледаме надолу от нашите по-висши добродетели по същия начин, по който английската висша класа е гледала надолу от своите по-високи тела, сякаш разграничението между превъзходен и по-нисш е артефакт на природата. Така правят аристократите.

4. Привилегията на образованието

Моята 16-годишна дъщеря седи на диван и разговаря с непозната жена за своите мечти за бъдещето. Това злополучно събитие е възможно, защото, както казва тя, „всички мои приятели го правят“. За момент се чудя дали не сме се записали неволно за някакъв вид терапия. Професионалната жена в елегантно-неформален костюм хвърля към мен многозначителен поглед и казва: „Нормално е да се чувстваш тревожен в момент като този.“ Тя наистина приема себе си за нещо като терапевт. Но изглежда все още не знае, че източникът на моята тревожност е идеята да извадя 12 000 долара за „основен пакет“ от услуги за консултиране за колеж, чиято основна цел очевидно е да намали моята тревожност. Решен да извлека нещо от тази пробна консултантска сесия, настоявам за препоръки за летни дейности. Тръгваме си със съвет за 10-дневно „културно пътуване“ във Франция за гимназисти. В бизнеса с кандидатстване за колеж това е известно като „обогатяващо преживяване“ (enrichment experience). Когато се прибираме у дома, го проверявам. Цената на обогатяването: 11 000 долара за 10 дни.
Тогава чувам легендата за „Говорещия със SAT“ (SAT whisperer). Ако случайно преминавате през жълто-кафявите долини на крайбрежието на Калифорния, покрай дизайнерските домове, които изникват навсякъде, където технологичните „еднорози“ (tech unicorns — стартиращи компании с оценка над 1 милиард долара) разпръсват своите златни предложения за акции, може да го срещнете. Неговите съученици от гимназията все още го помнят, почти четири десетилетия по-късно, като едно от детските чудеса на епохата. Тогава той и неговите също толкова рано развити братя и сестри демонстрираха своите почти свръхестествени словесни и музикални таланти в местно телевизионно предаване. Сега неговите клиенти го превозват със самолет из щата за подготовка за тестовете SAT на своите 16-годишни деца. Можете да го наемете за 750 долара, плюс транспорт, за двучасова сесия през уикенда. (Има отстъпка през делничните дни.) Някои от неговите клиенти го резервират всяка седмица в продължение на една година.

В този момент се чудя дали животът не е бил по-лесен в старите дни, когато можеше да купиш място в елитния университет по свой избор с пари в брой. После си напомням, че дядо е издържал само една година в Yale University. В онези дни университетите от Ivy League са те изхвърляли, ако не си бил готов за действие. Днес трябва да се самозапалиш по впечатляващ начин, преди да ти покажат вратата.

Неизбежно започвам да репетирам речта за моята дъщеря. Напълно възможно е да водиш смислен живот, без да минеш през колеж с известна марка, ще кажа. Ние те обичаме такава, каквато си. Ние не сме като онези вулгарни амбициозни претенции, които искат стикер на задното стъкло, който да свидетелства за нашите превъзходни родителски умения. И защо изобщо би искала да станеш инвестиционен банкер или корпоративен адвокат? Но се въздържам от тази реч, знаейки много добре, че тя ще активира детектора за родителски глупости на дъщеря ми подобно на задействана димна аларма.

Цветовете на кожата на елитните студентски тела на нацията сега са по-разнообразни, както и техните полове, но техните финансови кости са се вкаменили през последните 30 години. През 1985 г. 54% от студентите в 250-те най-желани колежа идваха от семейства от долните три четвърти на разпределението на доходите. Подобен анализ на випуска от 2010 г. поставя тази цифра на само 33 процента. Според изследване от 2017 г. 38 елитни колежа — сред тях пет от Ivy League — са имали повече студенти от горния 1 процент, отколкото от долните 60 процента. В своята книга «Excellent Sheep» от 2014 г. бившият преподавател по английска литература в Yale University Уилям Дерезиевич обобщава ситуацията добре: „Нашата нова многорасова, полово неутрална меритокрация е измислила начин да направи самата себе си наследствена.“

Богатите също могат да се възползват от разнообразие от програми за утвърждаващо поведение (affirmative action), предназначени именно за тях. Както посочва Даниъл Голдън в «Цената на приемането» («The Price of Admission“), политиката за прием на наследствени кандидати (с родители, учили в същия университет) възнаграждават онези кандидати, които са имали далновидността да изберат родители, посещавали въпросния университет. Атлетическият подбор също, като цяло и противно на популярната мъдрост, облагодетелства богатите, чиито деца практикуват лакрос, скуош, фехтовка и други спортове с висока цена, в които частните училища и елитните държавни училища се отличават. А поне сред членовете на горния 0.1 процент, старият метод просто да се дарят малко от парите на татко също прави завръщане. (Достатъчно е да се спомене Джаред Къшнър, завършил Harvard University.)

Най-големият инкубатор от всички програми за affirmative action за богатите, разбира се, остава частното училище. Само 2.2 процента от учениците в страната завършват несектантски частни гимназии, и въпреки това тези завършили съставляват 26 процента от студентите в Harvard University и 28 процента от студентите в Princeton University. Другите програми за affirmative action — тези, насочени към разнообразяване на външния вид на студентското тяло — без съмнение са добре намерени. Но до известна степен те са просто продължение на тази система за съхраняване на богатството. Тяхната функция, поне отчасти, е да позволят на богатите хора да поддържат убеждението, че техният колеж е отворен за всички на основата на заслуги.

Рязко падащите проценти на прием в най-елитните училища въпреки това оставят много от децата на 9,9-те процента изправени пред големи пречки. Но не се тревожете, млади 9,9-процентници! Ние създадохме нов диапазон от елитни колежи точно за вас. Благодарение на амбициозни университетски администратори и постоянно разширяващата се машина за класации на U.S. News & World Report, 50 колежа днес са толкова желани, колкото Princeton University беше през 1980 г., когато аз кандидатствах. Изглежда колежите мислят, че натрупването на откази ги прави специални. Всъщност това просто означава, че те колективно са избрали да използват своите огромни, субсидирани фондове с данъчни облекчения, за да възпроизвеждат привилегията, вместо да изпълняват своя дълг да създават образована общественост.
Единственото нещо, което расте толкова бързо, колкото процентите на отказ в желаните колежи, е поразителната цена на обучението. Измерено спрямо националната средна заплата, таксите и обучението в топ колежите са се утроили повече от три пъти между 1963 и 2013 година. Добавете консултантите, „говорещите“, уроците по цигулка, частните училища и цената на организирането на това джуниър да спаси някое село в Микронезия, и сметката се натрупва. За справедливост трябва да се каже, че финансовата помощ затваря разликата за много семейства и не позволява средната цена на колежа да расте толкова бързо, колкото цената на етикета (sticker price). Но това все пак оставя въпроса: защо богатите са толкова нетърпеливи да си купят влизането? Краткият отговор, разбира се, е – защото си струва.

В Съединените щати премията в доходите, която завършилите колеж получават спрямо своите връстници без висше образование в ранната зряла възраст, надхвърля 70 процента. Възвръщаемостта на образованието е с 50 процента по-висока, отколкото е била през 1950 г., и е значително по-висока от нивото във всяка друга развита страна. В Норвегия и Дания премията за колеж е под 20 процента; в Япония — под 30 процента; във Франция и Германия — около 40 процента.

Всичко това идва преди дори да се вземе предвид всепоглъщащата разлика между „добрите“ училища и останалите. Десет години след започване на колеж, според данни на Департамента по образованието на САЩ, горните десет процента по доходи от всички училища са имали средна заплата 68 000 долара. Но горните десет процента от 10-те колежа с най-високи доходи са прибирали 220 000 долара — 250 000 долара за номер едно, Harvard University — а горните десет процента в следващите 30 колежа са получавали 157 000 долара. (Не е изненадващо, че топ 10 са имали среден процент на прием 9 процента, а следващите 30 — 19 процента.)

Напълно е възможно да получиш добро образование в многото училища, които не се считат за „добри“ в нашата обсебена от марки система. Но „лошите“ наистина са лоши за теб. За онези, които са направили грешката да се родят от неправилните родители, нашето общество предлага нещо като виртуална образователна система. Тя има места, които изглеждат като колежи — но всъщност не са. Тя има дълг — и той, за съжаление, е реален. Хората, които влизат в тази класова холограма, не получават премията на колежа; те се оказват в нещо по-близко до обслужващ персонал по договор.

И така, какъв е действителният източник на тази премия за „добро образование“, която всички изглежда жадуваме?

Една от историите, които си разказваме, е, че премията е награда за знанията и уменията, които образованието ни предоставя. Друга — обикновено развивана след кръг напитки — е, че премията е награда за превъзходните дарби на черепните ни кутии, които сме притежавали още преди да стъпим в кампуса. Ние сме, както някои социолози деликатно са го формулирали, „когнитивен елит“.

Зад двете истории стои един от основополагащите митове на нашата меритокрация. По един или друг начин си казваме, че нарастващата премия за образование е пряка функция от нарастващата стойност на заслужилите хора в модерната икономика. Тоест, не само че заслужилите напредваме, но и наградите, които получаваме, са право пропорционални на нашите заслуги.
Но фактът е, че притежателите на дипломи печелят толкова много повече от останалите не толкова защото са по-добри в работата си, а защото най-често заемат различна категория професии. Значително повече от половината от завършилите Ivy League, например, обикновено отиват директно в една от четири професионални пътеки, които като цяло са запазени за добре образованите: финанси, управленско консултиране, медицина или право. За да опростим, нека просто кажем, че в света има два типа професии: такива, чиито членове имат колективно влияние при определянето на собственото си заплащане, и такива, чиито членове трябва сами да се справят с последствията.

По-добре е да принадлежиш към първата група. Не е изненадващо, че там ще намерите университетската публика.
Защо лекарите в САЩ печелят два пъти повече от лекарите в други богати страни? Като се има предвид, че Съединените щати са се класирали последни пет поредни пъти в класацията на «Commonwealth Fund“ на здравните системи в страните с високи доходи, трудно е да се твърди, че те са два пъти по-надарени в спасяването на животи. Старшият икономист Дийн Бейкър от Center for Economic and Policy Research предлага по-правдоподобно обяснение: „Когато икономисти като мен разглеждат медицината в Америка — независимо дали политически клонят наляво или надясно — ние виждаме нещо, което много прилича на картел.“

Чрез влиянието си върху броя места в медицинските училища, наличието на специализации (residencies), лицензирането на лекари, обучени в чужбина, и ролята на практикуващите медицински сестри, лекарските организации могат ефективно да ограничават конкуренцията, пред която се изправят собствените им членове — и точно това правят.
Адвокатите (или поне определено елитно подмножество от тях) очевидно също са се научили да играят тази игра. Дори след срива на така наречения балон на юридическите училища (law-school bubble), американските адвокати са №1 в международните класации по заплати и печелят повече от два пъти, средно, отколкото техните британски колеги с перуки. Професорът по право от University of Chicago Тод Хендерсън, пише за Forbes през 2016 г. и дава директна оценка: „American Bar Association (Американска адвокатска колегия) функционира като одобрен от държавата картел.“

Подобни схеми за професионално лицензиране осигуряват защита за заслужилите в различни други сектори. Изследователите на политики Бринк Линдзи и Стивън Телис описват механизмите в книгата «Завзетата икономика» («The Captured Economy“). Зъболекарските кабинети, например, имат негласен таван, който ограничава какво могат да правят денталните хигиенисти без надзор, като това запазва позицията техните началници в 9,9-те процента. Законите за авторско право и патенти поддържат печалбите и заплатите в образователно интензивните сектори на фармацевтиката, софтуера и развлеченията. Тези договорености обаче са дреболии в сравнение с това, което се предлага в технологиите и финансите, два от най-мощните сектора на икономиката.

До този момент, за щастие, вече сме приключили с приказките от технологичния сектор, в които свръхумни каубои иновират до безумие едно тромаво статукво. Реалността е, че пет чудовищни компании — знаете им имената — струват заедно около 3.5 трилиона долара и представляват повече от 40 процента от пазарната капитализация на Nasdaq. Голяма част от останалия технологичен сектор се състои от виртуални дружества, които търпеливо чакат да бъдат погълнати от тези зверове.

Нека си го кажем направо: това са хартийки от Монополи (Monopoly money) с усмихнато емоджи. Нашето общество преди време е разбрало как да се справя с компании, които се опитват да монополизират пазара на вискозни вещества като петрола. Все още не знаем какво да правим с монополите, възникващи от мрежови ефекти и мащабиране на пазара на информация. Докато не го направим, свръхпечалбите ще се прилепват към онези, които успяват да се доближат най-много до информационното гърне с мед. Можете да сте сигурни, че тези хора ще имат много заслуги.

Кръстникът на днешната меритократична класа, който раздава бонбоните, разбира се, е индустрията на финансовите услуги. Американците днес предават 1 долар от всеки 12 долара от БВП на финансовия сектор; през 50-те години банкерите са били доволни да задържат само 1 от 40. Играта е по-сложна от грубо заграбване на пари с две ръце, но същността ѝ стана очевидна по време на Финансовата криза от 2008 година. Публиката поема рисковете; финансовите гурута сядат на масата в казиното; и ако се падне ези — те печелят, ако се падне тура — ние губим. Финансовата система, която имаме днес, не е продукт на природата. Тя е конструирана, в продължение на десетилетия, от могъщи банкери, за тяхна собствена полза и за такава на техните потомци.

Кой не участва в тази игра? Автомобилните работници, например. Болногледачите. Работниците в търговията на дребно. Производителите на мебели. Работниците в хранителната индустрия. Заплатите на американските работници в производството и услугите постоянно се задържат в средата на международните класации. Американските нива на възнаграждение спират да бъдат изключителни при видовете работа, които не изискват университетска диплома.

Виждате ли, когато образовани хора с отлични удостоверения се обединяват, за да прокарват своя колективен интерес, това е част от служенето на общественото благо — чрез гарантиране на високо качество на услугите, установяване на справедливи условия на труд и отдаване на дължимото на заслугата. Затова го правим чрез „асоциации“, и с помощта на колеги професионалисти с бели обувки (white shoes — символ на елитни професионални кръгове – б.пр.). Когато работническата класа го прави — чрез профсъюзи — това е нарушение на свещените принципи на свободния пазар. Това е грубиянско и анти-модерно. Представете си, ако работниците наемат консултанти и „комитети по възнагражденията“, съставени от техни колеги в други компании, за да препоръчват колко трябва да им се плаща. Резултатът би бил — е, знаем какъв би бил, защото това правят изпълнителните директори.

Не е случайно, че премията за образование нарасна през същите години, през които членството в профсъюзите се срина. През 1954 г. 28% от всички работници са били членове на профсъюзи, но до 2017 г. тази цифра е спаднала до 11 процента.
Образованието — самото то, а не дипломата — винаги е добро. Истинското образование отваря умовете и създава добри граждани. То трябва да се преследва в името на обществото. В нашата небалансирана система обаче образованието е сведено до частно благо, оправдавано единствено чрез увеличенията в заплатите на завършилите. Вместо да ни обединява и обогатява, то ни разделя и обеднява.

Което всъщност е просто друг начин да се каже, че нашите меритократични идеали за образователни възможности в крайна сметка не могат да се противопоставят на приливната сила на Кривата на Гетсби. Показателят, който е проследил нарастващата премия на колежа с най-голяма точност, е — точно така — междупоколенческата еластичност на доходите (intergenerational earnings elasticity, IGE). В различните страни се наблюдава една и съща корелация: колкото по-висока е премията за колеж, толкова по-ниска е социалната мобилност.

Докато обмислям всички възможни ъгли за кандидатстването на дъщеря ми за колеж — консултантът отпадна, а „Говорещия със SAT“ никога нямаше да се случи — осъзнавам защо тази заблуда на меритокрацията е толкова трудно да бъде разклатена. Ако аз — имам предвид, тя — успее да го постигне, ето го доказателството, че го заслужаваме! Ако системата може да бъде изиграна, тогава нашата способност да играем системата се е превърнала в новия тест за заслуга.

Така че давайте — заменете SAT с шафълборд в открито море, или с каквото искате. Кой се съмнява, че бихме овладели и тази игра? Колко бързо бихме се убедили в абсолютното си право върху богатствата, които пряко и осезаемо произтичат от нашия талант в шафълборд? Колко скоро бихме усъвършенствали изкуството да отглеждаме вълшебници по шафълборд? Дали някой от нас би забелязал или би го интересувало накъде се движи корабът?

Да предположим, че някои от нас все пак поглеждат нагоре. Виждаме айсберга. Дали това ще ни накара да намалим усилията си за върховно родителстване? Мрачната истина е, че докато доброто родителство и доброто гражданство са в конфликт, ние просто ще натъпчем още няколко ненужни ценности за пътуването.

5. Невидимата ръка на правителството

Що се отнася до дядо ми, нападението срещу производствената класа е започнало много преди Новия Курс (Нов курс е серия от федерални програми, проекти за обществени работи и финансови реформи, приети от Франклин Д. Рузвелт между 1933 и 1939 г., предназначени да осигурят помощ, възстановяване и реформи по време на Голямата депресия. Целта му е да стабилизира икономиката, да помогне на безработните и да предотврати бъдещи депресии – б.пр.). Всичко е започнало през 1913 г., с ратифицирането на Шестнасетата поправка в Конституцията на САЩ. В случай че сте забравили, тази поправка дава на федералното правителство правото да налага пряк данък върху личния доход. Случва се също така, че ратификацията става само няколко месеца след раждането на дядо ми, което по странен начин ми се струваше логично. Със сигурност най-голямата част от доходите му през живота му се дължеше на неговото раждане.

Дядо ми известно време е бил борсов посредник. В крайна сметка разбрах, че основно е търгувал със собственото си портфолио и за тази цел е купил място на борсата. Политиката също беше негово хоби. В един момент той обяви намерението си да стане републиканската номинация за заместник-губернатор на Кънектикът. (Не беше ясно дали някой извън Клуба изобщо е разбрал за това.) Нещото, което наистина обичаше да прави, беше да лети. Най-важните за него спомени бяха годините му на служба като транспортен пилот през Втората световна война. Или времето, когато той и баба ми се издигнали в небето над Средния Запад със самолет за акробатични демонстрационни полети. Моите баба и дядо никога не загубиха вяра в безграничните възможности на живот без правителство. Но в последните им години, когато резервите, наследени от Полковника, започнаха да намаляват, те станаха доста старателни в събирането на своите помощи от Социални и здравни осигуровки.

В книгата за Американската политическа мисъл има една страница — дядо ми я знаеше наизуст — която казва, че трябва да избираме между правителство и свобода. Но ако я прочетете два пъти, ще видите, че всъщност тя предлага избор между правителство, което можете да видите, и правителство, което не можете да видите. Аристократите винаги предпочитат невидимия вид правителство. Той им оставя свобода да упражняват своите привилегии. Ние, в 9,9-те процента, сме усвоили изкуството да накараме правителството да работи за нас, докато същевременно силно се оплакваме, че то работи за онези други хора.

Да разгледаме, за начало, силно преувеличените твърдения за нашето данъчно бреме. В телевизионни дискусии през последния празничен сезон защитниците на последния набор от данъчни намаления, насочени нагоре, предлагаха версии на твърдението на Мит Ромни, че 47 процента от американците, които не плащат федерален данък върху дохода в дадена година, не са вложили нищо. Глупости. Разбира се, федералният данък върху личния доход, който събра 1,6 трилиона долара миналата година, остава прогресивен. Но 1,2 трилиона долара, събрани чрез данъка върху заплатите, удрят всички работници — но не и инвеститорите, като Ромни — и удрят по-ниските доходи с по-висока ставка, благодарение на таван на дохода, подлежащ на този данък. След това има 2,3 трилиона долара, събрани от щатските и местните правителства, голяма част от които чрез регресивни данъци върху продажбите и имотите. Най-бедната една десета от американците плаща повече от два пъти по-висока ставка на щатските данъци, отколкото горният 1 процент, и приблизително половина повече, отколкото горните 10 процента.

Нашите фалшиви протести, че плащаме всички данъци, обаче звучат като невинни песни, в сравнение с нашето майсторство в изкуството данъците да бъдат върнати при нас. Системата на подоходния данък, която толкова е възмущавала дядо ми, е имала непреднамерения ефект да създаде изключително дискретна категория правителствени разходи. Те се наричат „данъчни облекчения“, но е по-добре да се мисли за тях като за раздавания, които спестяват на правителството неудобството изобщо да събира парите. На теория данъчните разходи могат да се използват за подкрепа на всякакви достойни социални цели, и някои от тях — като кредита за трудови доходи — наистина отиват към хора с по-ниски доходи. Но по-често, тъй като тяхната стойност обикновено е функция от количеството пари, което хората вече имат, и от техните пределни данъчни ставки, ползите текат нагоре.

Нека бъдем благодарни: всяка година федералното правителство раздава данъчни разходи чрез приспадания за пенсионни спестявания (на стойност 137 милиарда долара през 2013 г.); здравни планове, спонсорирани от работодателя (250 милиарда долара); лихви по ипотечни кредити (70 милиарда долара); и — най-сладкото от всичко — доходи от наблюдаването как стойността на вашия дом, портфейл от акции и партньорства в частен капитал расте (161 милиарда долара). Общо федералните данъчни разходи надхвърлят 900 милиарда долара през 2013 година. Това е повече от цената на щатската здравната застраховка, повече от цената на федералните здравни осигуровки, повече от цената на всички останали федерални програми за социална защита взети заедно. И — това е красотата на системата — 51 процента от тези раздавания са отишли при горната една пета на доходите, а 39 процента — при горната една десета.

Най-доброто в тази програма за обратно облагане (reverse taxation), що се отнася до 9,9-те процента, е, че долните 90 процента нямат никаква представа. Работническите класи се ядосват, когато видят някого в магазина да размахва талони за храна, за да си купи T-bone стек. Те нямат представа, че едно приятно семейство от другата страна на града си тръгва със 100 000 долара, като разменя къщата си.

Но почакайте, има още! Да не забравяме децата. Ако тайните на душата на една нация могат да се прочетат от нейния данъчен кодекс, тогава нашата нация трябва да е влюбена в децата на богатите хора. Данъчният закон от 2017 г. увеличава сумата, която семейните двойки могат да предадат на своите наследници без данък, от вече много щедрите 11 милиона долара до великолепните 22 милиона долара. Поправка: това не е просто без данък; това е с данъчна субсидия. Нереализираното данъчно задължение върху поскъпването на къщата, която сте купили преди 40 години, или върху портфейла от акции, който е събирал прах — всичко това изчезва, когато предадете печалбите си на децата. Само през 2013 г. тези несъбрани данъци са стрували на държавната хазна 43 милиарда долара — около три пъти повече, отколкото е изразходвано за Здравноосигурителната програма за децата.

Бащата на дядо ми, Полковникът, умира през 1947 г., когато максималната ставка на данъка върху наследството е била днес вече нечуваните 77 процента. Когато остатъкът е бил разделен между четирима братя и сестри, дядо ми едва е имал достатъчно, за да плати за Bentley-то и да поддържа членския внос в необходимите клубове. Правителството се погрижи аз да израсна в средната класа. И за това винаги ще съм благодарен.

6. Златният пощенски код

От моя дом в Brookline, Massachusetts е приятна 10-минутна разходка до фризьора. По пътя минаваш покрай огромни брястови дървета и къщи, готови за рекламна брошура, сияещи в своята възстановена викторианска слава. Освен някой и друг градинар, едва ли ще забележиш човешко същество в тази пустош от прекалено големи гардероби, дървено облицовани дневни и хладилници Sub-Zero. Ако все пак срещнеш съсед, разговорът може да протече така:

„Нашият ремонт на кухнята излезе много над бюджета. Голяма борб беше, докато накараме плочкаджията да се появи!“
„Знам! Ние ядохме тайландска храна за вкъщи цял месец, защото колата на газовия техник все се разваляше!“
Пристигаш в салона освежен от разходката, но милата жена, която ти подстригва косата, изглежда стресирана. Ще разбереш, че тя пътува по един час през задръстени магистрали, за да стигне до работа. Газовият техник също. Плочкаджията идва от друг щат. Никой от тях не може да си позволи да живее тук. Наемът е адски висок.

От 1980 до 2016 г. стойността на жилищата в Бостън се е умножила 7,6 пъти. Ако се отчете инфлацията, това е донесло 157 процента реална възвръщаемост на собствениците. Сан Франциско е донесъл 162 процента реална възвръщаемост през същия период; Ню Йорк Сити — 115 процента; и Лос Анджелис — 114 процента. Ако случайно живеете в квартал като моя, сте заобиколени от хора, които се смятат за гении на недвижимите имоти. (Това е една от причините да можем да си позволим толкова много грешки при ремонтирането на домовете.) Ако живеете в Сейнт Луис (3 процента) или Детройт (минус 16 процента), от друга страна, явно не сте били толкова умни. През 1980 г. една къща в Сейнт Луис би се разменяла за прилично студио в Манхатън. Днес тази къща ще купи баня от 80 квадратни фута в Голямата ябълка.

Доходността от (правилния вид) недвижими имоти е била толкова извънредна, че според някои икономисти само недвижимите имоти може да обяснят почти цялото увеличение на концентрацията на богатство през последния половин век. Не е изненадващо, че цените се повишават в големите градове: това са златните мини на новата икономика. И все пак има парадокс. Наемът е толкова висок, че хората — особено хората от средната класа — напускат града, вместо да работят в мините. От 2000 до 2009 г. районът на Сан Франциско Бей Ериа е имал едни от най-високите заплати в страната, и въпреки това е загубил 350 000 жители, които са се преместили в региони с по-ниски заплати. В цялата страна, пише журналистът и икономист Раян Авент в «The Gated City“, „най-добрите възможности се намират на едно място, а по някаква причина повечето американци избират да живеят на друго.“ Според оценки на икономистите Енрико Морети и Чнаг Тай Шиен, миграцията далеч от продуктивните центрове като Ню Йорк Сити, Сан Францико и Сан Хосе сама по себе си е намалила общия растеж на САЩ с 9,7 процента между 1964 и 2009 година.

Вече е добре известно, че непосредствената причина за тази лудост е немислимата дребнавост на кварталната политика. Местните зониращи регулации налагат прекомерни ограничения върху строителството на жилища и повишават цените. Това, което се разбира по-малко добре, е колко централна роля играе процесът на обезлюдяване на икономическото ядро на страната в преплетените истории за нарастващо неравенство и намаляваща социална мобилност.
Инфлацията на недвижимите имоти е донесла със себе си съответно увеличение на икономическата сегрегация. Всеки хълм и дол в страната вече има въображаема порта, която предварително ви казва колко пари са ви нужни, за да пренощувате там. Образователната сегрегация се е ускорила още повече. В моето предградие на Бостън 53 процента от възрастните имат магистърска или по-висока степен. В предградието точно на юг тази цифра е 9 процента.

Това икономическо и образователно сортиране на кварталите често се представя като въпрос на лични предпочитания — например, че червените обичат да са с червени, а сините със сини. В действителност става дума за консолидация на богатството във всичките му форми, започвайки, разбира се, от парите. Златните пощенски кодове се намират до гигантски банкомати: банка „твърде голяма, за да фалира“, приятелски технологичен монопол и т.н. Местните правителства, които през 2016 г. са събрали рекордните 523 милиарда долара чрез данъци върху имотите, се грижат голяма част от тези пари да останат близо до дома.

Но близостта до икономическата власт не е просто средство за трупане на стотинки; тя е сила за естествен подбор. Златните пощенски кодове осигуряват по-висока продължителност на живота, по-полезни социални мрежи и по-ниски нива на престъпност. Дългите пътувания до работа, обратно, причиняват затлъстяване, болки във врата, стрес, безсъние, самота и развод, както съобщава Ани Лоуъри в «Slate“. Едно изследване установява, че пътуване до работа от 45 минути или повече от страна на единия съпруг увеличава вероятността от развод с 40 процента.

Никъде механизмите на нарастващото географско разделение не са по-очевидни, отколкото в системата на началното и средното образование. Държавните училища са се родили от надеждите за възможност за всички; най-добрите от тях сега на практика са повторно приватизирани, за да обслужват по-добре висшите класи. Според широко използвана услуга за класиране на училища, от повече от 5000 държавни начални училища в Калифорния, топ 11 се намират в Пало Алто. Те са безплатни и отворени за обществеността. Трябва само да се преместите в град, където средната стойност на жилището е 3 211 100 долара. Скарсдейл, щата Ню Йорк изглежда направо изгоден в сравнение: държавните гимназии там изпращат десетки абитуриенти всяка година към Ivy League, а средната стойност на жилището е едва 1 403 600 долара.

Расовата сегрегация е намаляла с нарастването на икономическата сегрегация. Ние в 9,9-те процента се гордеем с това. Какво по-добро доказателство, че се интересуваме само от заслуги? Но всъщност не искаме твърде много доказателства. Отвъд определен праг — 5 процента малцинство или 20 процента, варира според настроението на региона — кварталите внезапно стават напълно черни или кафяви. Обезпокоително е, но може би не изненадващо, че социалната мобилност е по-ниска в региони с високи нива на расова сегрегация. Поразителното откритие в данните обаче е, че щетата не се ограничава до очевидните жертви. Според изследователския екип на Радж Чети: „Има доказателства, че по-високата расова сегрегация е свързана с по-ниска социална мобилност за белите хора.“

Разбира се, тази връзка не се наблюдава във всяка част на страната и несъмнено е статистическо отражение на по-сложен набор от социални механизми. Но тя сочи към истина, която американските робовладелци от XIX век са разбирали много добре: разделението по цвят остава ефективен начин да се държат всички цветове от 90-те процента на мястото им.

С локализираното богатство идва и локализирана политическа власт, и то не само от вида, който се проявява в изборните урни. Което ни връща към парадокса на обезлюдяването. Като се има предвид социалният и културният капитал, който циркулира в богатите квартали, дали е чудно, че можем да защитаваме своята територия в зониращите войни? Имаме много начини да представим това като обществена добродетел. Всичко било за спасяването на местната околна среда, съхраняването на историческия характер на квартала и избягването на пренаселеността. В действителност става дума за натрупване на власт и възможности вътре в стените на собствените ни замъци. Така действат аристокрациите.

Пощенският код е това, което сме. Той определя нашия стил, обявява нашите ценности, установява нашия статус, съхранява нашето богатство и ни позволява да го предадем на децата си. Той също така бавно задушава нашата икономика и убива нашата демокрация. Той е тухлено-бетонната версия на Кривата на Гетсби. Традиционната история на икономическия растеж в Америка е била история на пристигане, строене, канене на приятели и още строене. Историята, която пишем сега, прилича повече на затръшване на вратите след нас и бавно задушаване под маса от професионален клас кухненски уреди.

7. Нашата мъртва точка

В моето семейство леля Сара беше истински вярваща. Според нейната версия на реалността, фамилното име е предадено директно от древните крале на Шотландия. Пра-пра-нещо-прадядо Уилям Стюарт, войник в Континенталната армия, седял от дясната страна на Джордж Вашингтон. А самата Сара по някакъв начин била потомка на „сестрата на Покахонтас“.

Историите никога не са имали много смисъл. Но това не спираше Сара да вярва в тях. Семейството ми трябваше да е специално по някаква причина.

9,9-те процента са различни. Ние не се заблуждаваме относно древните източници на нашите привилегии. Това е така, защото, за разлика от леля Сара и нейните въображаеми принцеси, ние сме се убедили, че изобщо нямаме никакви привилегии.

Помислете за приемането, което поне някои членове на нашето племе са оказали на онези, които глупаво са се осмелили да обърнат внимание на нашите предимства. Миналата година, когато изследователят от Brookings Institution Ричард В. Рийвс, в продължение на книгата си „Dream Hoarders“, каза на читателите на „The New York Times“ да „спрат да се преструват, че не са богати“, много от тези читатели го обвиниха, че се занимава с „класова борба“, че пише „безсмислена статия“ и че е „изпълнен с чувство за вина“.

В своя проницателен портрет на моите сънародници, „Uneasy Street“, социологът Рейчъл Шърман документира този синдром. Мнозина от нас, когато им се напомни за привилегиите ни, отговарят с контрааргумент, който обикновено звучи така: Аз съм роден на улицата. Всичко съм постигнал сам. Едва се справям с заплатата си от 250 000 долара. Трябва да видите другите родители в частното училище на децата ни.

Донякъде имаме проблем с разбирането. Американците имат затруднения да разграничат социалната критика от личната обида. Така, когато един автор посочи широк социален проблем с комплексни причини, читателят отговаря с: „Какво, искаш да ме накажеш за успеха ми ли?“

Отчасти наблюдаваме и обикновена егоцентричност, подхранена от обичайните когнитивни пропуски. Хората са много добри в отбелязването на собствените си трудности; по-малко вероятно е да знаят, че от другата страна на града има хора, които работят на две работни места с минимална заплата, за да оцелеят, а не гледат повторения на „Семейство Симпсън“ по цял ден. Хората имат просто обяснение за своите победи: аз го направих. Те лесно забравят хората, които им дадоха молива и ги подготвиха за успеха. Хората от 9,9-процентовия вид също така рутинно бъркат стреса от конкуренцията за статус със стреса за оцеляването. Не, това, че не сте успели да вкарате детето си в Станфорд, не е бедствие, което променя живота.

Фактът, че всичко това е толкова ново, също може да играе роля в неспособността ни да признаем нарастващите си привилегии. Необходимо е било по-малко от един човешки живот, за да се превърне (никога напълно оформената) меритокрация в (зараждаща се) аристокрация. Класовото разделение се натрупва по-бързо, отколкото си мислим. Нашето съзнание изостава, затваряйки ни в рамките на предположенията, с които сме родени.

И все пак, дори и да допуснем тези твърде човешки провали в познанието, виковете на мъка, които ехтят по футболните игрища при най-малкия намек за незаслужени привилегии, са твърде упорити, за да бъдат пренебрегнати. Макар и да не отговарят на фактите, те говорят за една по-дълбока истина за живота на 9,9% от населението. Това, което всъщност ни казват, е, че да си аристократ не е толкова хубаво, колкото изглежда.

Странната истина за кривата на Гетсби е, че дори когато ни осигурява привилегии, тя не прави нещата много по-лесни. Знам, че например не е било толкова лесно да растеш в дома на полковника. Историята, която дядо ми повтаряше най-често, беше как след някакво тийнейджърско провинение баща му, 113-килограмов, 180-сантиметров бивш кавалерист, го ударил толкова силно, че той прелетял през стаята и паднал по гръб на пода. Всичко – абсолютно всичко – изглежда е ядосвало полковника.

Джей Гетсби може би е разбирал това. Животът в Уест Ег никога не е толкова спокоен, колкото изглежда. Мъжът от Принстън – този кух принц на развлеченията, който преминава от подготвително училище към лесния живот – е измислица на нашите нискородени предци. Това си мислеха, че виждат, когато гледаха нагоре. Хората от Уест Ег разбират много добре, че една грешна стъпка или един (или три-четири) нещастни случая могат да доведат до стръмен спад. Знаем колко скъпо е да се живее там, но да живеем извън острова е немислимо. Ние сме усетили един от основните парадокси на живота по Кривата на Гетсби: колкото по-голямо е неравенството, толкова по-малко можеш да купиш с парите си.

Ние чувстваме в костите си, че класата работи само за себе си; че всеки индивид е заменим; че някои от нас ще бъдат изхвърлени и заместени с нова кръв. Тази несигурност на привилегията само нараства, докато пропастта под привилегированата класа се разширява. Тя е неспокойният двигател, който ни кара да инвестираме още повече време и енергия в стените, които ще ни пазят в безопасност, като държат другите настрана.

Ето още един факт от живота в Уест Ег: винаги има някой над теб. В случая на Гетсби това бяха старите пари от Ийст Ег. В случая на полковника това беше Джон Д. Рокфелер-младши. Винаги се опитваш да им угодиш, а те винаги са готови да те изключат.

Ако се замислим по-задълбочено, източникът на проблема е, че сме заменили правата си с привилегии. Ние сме готови да лишим всички, включително и себе си, от универсалното право на добро образование, адекватно здравеопазване, адекватно представителство на работното място, истински равни възможности, защото мислим, че можем да спечелим играта. Но кой в крайна сметка ще спечели тази хлъзгава игра на ескалиращи привилегии? При тези обстоятелства заблудите са разбираеми. Но това не ги прави полезни, както леля Сара откри твърде късно. Дори когато последните няколко стотинки от парите на полковника се стичаха към поколението на баща ми, тя все още имаше големи визии, които съответстваха на нейната версия на семейната митология. Убедена, че е наследила усет за бизнеса, тя заложи парите си на дот-ком балона. В последните си години на работа тя облече червено-черна униформа и сервираше хамбургери в Wendy’s в околностите на Джаксънвил, Флорида.

8. Политиката на огорчението

Политическата теология на меритокрацията не оставя място за огорчение. Ние сме научени да се състезаваме в живота, като гледаме часовника, а не един друг, сякаш всеки от нас е сам. Ако някой спечели с моторна лодка във водите на Лонг Айлънд, толкова по-добре за него. Загубилите просто ще се усмихнат и ще се постараят повече следващия път.
В реалния свят ние, хората, винаги гледаме наляво и надясно. Имаме ясно съзнание за това, което другите хора мислят и правят, и сме съзнателни до степен, че се занимаваме с това, което те мислят за нас. Нашият статус е видим само чрез отражението му в очите на другите.

Може би най-доброто доказателство за силата на аристокрацията се крие в степента на недоволство, което тя предизвиква. По този показател 9,9-те процента се справят наистина добре. Най-сигурният признак за нарастване на недоволството е увеличаването на политическото разделение и нестабилността. Ние определено се справяме отлично с този тест. Можете да прочетете всичко за това в заглавията от последните две години.

Президентските избори през 2016 г. белязаха решаващ момент в историята на недоволството в Съединените щати. В лицето на Доналд Тръмп недоволството влезе в Белия дом. То се появи на гърба на съюз между малка подгрупа от супербогатия 0,1 процент (не всички от които са непременно американци) и голям брой от 90-те процента, които представляват почти всичко, което 9,9-те процента не са.

Според екзит пол на CNN и Pew, Тръмп спечели белите избиратели с около 20 процента. Но това не бяха просто стари бели хора (макар че и те бяха стари). Първото нещо, което трябва да се знае за значителното мнозинство от тях, е, че те не бяха победителите в новата икономика. Разбира се, в по-голямата си част те не са били и бедни. Но са имали причина да се чувстват осъдени от пазара – и да се чувстват непълноценни. Окръзите, които подкрепиха Хилъри Клинтън, представляваха удивителните 64% от БВП, докато окръзите на Тръмп представляваха едва 36 процента. Аарон Теразас, старши икономист в „Zillow“, установи, че средната стойност на жилищата в окръзите на Клинтън е 250 000 долара, докато средната стойност в окръзите на Тръмп е 154 000 долара. Когато коригираме спрямо инфлацията, окръзите на Клинтън се радват на 27% поскъпване на цените на недвижимите имоти от януари 2000 г. до октомври 2016 г.; окръзите на Тръмп отбелязват само 6% ръст.

Жителите на страната на Тръмп бяха също губещи във войната за човешкото здраве. Според Шанън Моннат, доцент по социология в Сиракуза, окръзите от Руст Белт, които изведоха начело антиправителствения кандидат в областта на здравеопазването, бяха тези, които загубиха най-много хора през последните години поради смърт от отчаяние – поради алкохол, наркотици и самоубийства. За да направите цяла Америка толкова велика, колкото страната на Тръмп, ще трябва да изгорите около една четвърт от общия БВП, да изтриете подобна част от жилищния фонд на страната в морето и да загубите няколко години от продължителността на живота. Има причина, поради която една от любимите думи на Тръмп е „нечестно“. Това е единствената дума, която огорчението иска да чуе.

Въпреки това, отличителната черта на (белите) избиратели на Тръмп не беше доходът им, а образованието им или липсата на такова. Последният анализ на Pew показва, че Тръмп е загубил белите избиратели с висше образование с унизителна разлика от 17 процента. Но той си е отмъстил с белите без висше образование, които е спечелил с разгромяваща разлика от 36 процента. Според анализ на Нейт Силвър, 50-те най-образовани окръга в страната се обърнаха към Клинтън: през 2012 г. Обама ги спечели с едва 17 процентни пункта, а Клинтън ги спечели с 26 пункта. 50-те най-малко образовани окръга са се движили в обратната посока; докато Обама ги е загубил с 19 пункта, Клинтън ги е загубила с 31. Окръзите съставени преимуществено от малцинства са се разделили по същия начин: по-образованите са се придвижили към Клинтън, а по-малко образованите – към Тръмп.

Историкът Ричард Хофстадтер обърна внимание на антиинтелектуализма в американския живот през 1963 г.; Сюзън Джейкоби предупреди през 2008 г. за ерата на американската неразумност; а Том Николс обяви смъртта на експертизата през 2017 година. В лицето на Тръмп ерата на неразумността най-накрая намери своя герой. „Самостоятелно успелият човек“ винаги е идол за онези, които не успяват да се реализират. Той е свещеното въплъщение на американската мечта, човекът, който не се отчита пред никого, представата на бедния човек за богат човек. Тази група не понася образованите лицемери. С пълната си липса на познания в областта на политиката и войнствената си решимост да поддържа невежеството си, Тръмп е идеалният представител на население, чиято представа за добро управление е просто да се разправи с интелектуалците. Когато разумът става враг на обикновения човек, обикновеният човек става враг на разума.

А споменах ли, че обикновеният човек е бял? Това ни води до другата страна на американския тип недоволство. Първо риташ, а след това строяваш редиците около въображаемото си племе. Проблемът, казваш ти, са мошениците, змиите, кралиците на подаянията; решението е знамето и религията на твоите (бели) предци. Според проучване на политолога Брайън Шафнер, Тръмп е спечелил сред избирателите, които „са силно несъгласни“, че „белите хора имат предимства заради цвета на кожата си“, както и сред онези, които „са силно съгласни“, че „жените се стремят да придобият власт над мъжете“. Струва си да се добави, че тези отговори не измерват директно расизма или сексизма, а по-скоро негодуванието. Те са подходящи за избор на хора, които ще настояват, че са най-малко расисти или сексисти между хората, които сте срещали, дори когато гласуват за явен расист и обвинен в сексуално насилие.

Никой не се ражда с омраза. Като масови явления, расизмът, ксенофобията, антиинтелектуализмът, нарцисизмът, ирационализмът и всички други варианти на омразата са толкова скъпи за създаване, колкото и смъртоносни за демократичната политика. Само дълги часове телевизионни програми, интелигентно манипулирани социални медии и скъпо поддържани информационни балони могат да направят реални злощастните нагласи на човечеството до такава степен, че да могат да бъдат успешно манипулирани за политически цели. Расизмът в частност не е само наследство от миналото, както много американци биха искали да вярват; той също така трябвада бъде постоянно преоткриван за настоящето. Масовото лишаване от свобода, разпалването на страх и сегрегацията не са само резултат от предразсъдъците, но и средство за тяхното възпроизвеждане.

Яростната поляризация на американския политически живот не е следствие от лоши маниери или липса на взаимно разбирателство. Тя е просто шумното последствие от ескалиращото неравенство. Това не би могло да се случи без 0,1-я процент (или по-скоро, агресивна подгрупа от неговите членове). Богатството винаги се запазва, като разделя опозицията. Кривата на Гетсби не само води до изграждането на бариери на земята, но и налага изграждането на стени, които преминават през съзнанието на другите хора.

Но това не означава, че 9,9-те процента са без вина. Може би не сме тези, които финансират расовата омраза, но сме тези, които трупат възможностите в ежедневието. Ние сме персоналът, който управлява машината, която прехвърля ресурсите от 90-те към 0,1-я процент. Бяхме щастливи да вземем своя дял от плячката. Гледахме със самодоволно презрение как нашите усилия създадоха население, склонно към недоволство и готово за манипулация. Трябва да сме подготвени да понесем последствията.

Първото важно нещо, което трябва да се знае за тези последствия, е най-очевидното: омразата не е решение на нищо. Тя не е програма за реформи. Тя не е „популизъм“. Тя е страдание на демокрацията, а не пример за нея. Политиката на омразата е средство за увеличаване на неравенството, а не за неговото намаляване. Всяка промяна в политиката, която е излязла от объркващото блато на некомпетентност на администрацията на Тръмп, го показва ясно. Новият данъчен закон; изпълнителните действия в областта на околната среда и телекомуникациите, както и в областта на регулирането на финансовите услуги; назначаването на консервативни идеолози в съдебната система – всичко това ще има за ефект да задържи 90% от хората в подножието на меритокрацията за много години напред.

Второто нещо, което трябва да знаем, е, че ние сме следващите на ред за клане. С разширяването на популацията на огорчените, кръгът на радостта близо до върха се смалява. Хората, които се възползват от народния гняв, за да стигнат до слава, в крайна сметка осъзнават, че сме по-малко полезни за тях като слуги на икономическата машина, отколкото като образцови врагове на народа. Анти-сините разпоредби на новия данъчен закон разгневиха някои членове на 9,9-те процента, но те са само предвкусване на лошите неща, които ще се случат на хора като нас, докато политиката на недоволството се разгръща.

Миналата година дава достатъчно потвърждение за третата и най-важна последица от този процес: нестабилност. Неразумните хора също са склонни да бъдат неуправляеми. Няма да се спирам подробно на тази точка. Просто опитайте да направите честотно търсене на израза „конституционна криза” през последните пет години. Това е характерно за Кривата на Гетсби. Мислите, че тя фиксира всичките ви печалби. Но процесът на кристализация всъщност има ефекта да прави цялата система по-крехка. Ако погледнете отново историята, можете да разберете как обикновено завършва този процес.

9.Как падат аристокрациите

В продължение на месеци полковник Робърт У. Стюарт се измъква от призовките. Той е в Мексико или Южна Америка, където води толкова деликатни бизнес преговори, че разкриването на точното му местонахождение би застрашило националния интерес, или поне така твърди адвокатът му. Сенатор Томас Дж. Уолш от Монтана най-накрая извика адвоката на свидетелското място и му представи изрезки от клюкарските рубрики на хаванските вестници, придружени с компрометиращи фотографии. Полковникът, известен с любовта си към добрите коне, явно беше редовен посетител на Жокей клуба. Усмивката му блестеше пред камерите и по време на впечатляваща поредица от обеди и вечери, както и на вечерния бал в Яхт клуба на Хавана.

Когато сенаторите най-накрая принуждават полковника да отговори на въпросите за облигациите на фиктивни компании, които са се разпространили като дървеници в политическата екосистема, той им показва кой е шефът. „Не мисля, че посоката на разпита от тази Комисия попада в юрисдикцията на Комисията съгласно законите на Съединените щати“, заявява той. Въпреки това, добавя, сякаш като услуга, той „лично не е получил нито една от тези облигации“. Което, според обичайното тълкуване на английския език, не отговаря на истината.

Залезът на легендарната династия Стюарт не е славен. Един изтънчен адвокат успява да измъкне полковника от обвиненията в неуважение, както се подиграва един журналист, но Рокфелер-младши не е готов да му прости публичното фиаско. След епична, но безрезултатна битка за сърцата на акционерите, полковникът окачва шпорите си на пирона и се оттегля завинаги в семейното имение в Нантакет.

Нищо от това не променя реалността, която скандалът „Teapot Dome“ с подкупите, рушветите и изгодните сделки за богатите нефтени магнати ясно показа. Под огромния натиск на Кривата на Гетсби американската демокрация е в безизходица. На власт са хората с парите. В крайна сметка, това, което искаха богаташите от 20-те години на миналия век, е това, което богаташите винаги искат. И техните слуги им го предоставиха. Администрацията на Калвин Кулидж приема огромно намаление на данъците през 1926 г., като се погрижва всеки да си тръгне с печалбите си. Богатите сякаш смятат, че няма за какво друго да се тревожат – до октомври 1929 година.

Къде бяха останалите 90 процента по време на тези грабежи? Значителна част от тях можеше да бъде намерена на митингите на Ку Клукс Клан. А що се отнася до най-гласовитата (макар и не непременно най-голяма) част от тези 90 процента, най-големите проблеми на Америка се дължаха изцяло на ордите от имигранти, които се възползваха от системата. Знаете ги – имигрантите, чиито внуци са стигнали до убеждението, че най-големите проблеми на Америка днес се дължат на ордите от имигранти, които се възползват от системата.

Токсичната вълна на концентрация на богатството, която възникна през Златната ера и достигна връхната си точка през 20-те години на миналия век, най-накрая се разби в плитчините на депресията и войната. Днес ни се иска да вярваме, че социалните програми, заложени от Новия курс и разцъфнали в следвоенния период, са били основните двигатели на новото равенство. Но истината е, че тези усилия принадлежат по-скоро към категорията на следствията, отколкото към тази на причините. Смъртта и разрухата бяха истинските двигатели на промяната. Финансовият колапс отблъсна богатите няколко крачки назад, а войната даде сила на работниците – и най-вече на работещите жени.

Тази позлатена, бушуваща вълна на разрушение не беше по никакъв начин първата подобна дестабилизираща вълна на неравенство, която премина през американската история. През първата половина на 19 век най-голямата единична индустрия в Съединените щати, измерена както по пазарен капитал, така и по заетост, беше робството (и развъждането за робство) на човешки същества. През този период индустрията се концентрира до такава степен, че по-малко от 4000 семейства (около 0,1% от домакинствата в страната) притежават около една четвърт от този „човешки капитал“, а други 390 000 (да речем 9,9%, плюс-минус няколко процента) притежават останалата част.

Робовладелският елит е значително по-образован, по-здрав и има много по-добри маниери на масата от преобладаващото мнозинство от своите събратя бели хора, да не говорим за хората, които са били поробили. Те доминират не само в правителството на нацията, но и в медиите, културата и религията. Техните привърженици в църквите и новинарските мрежи са толкова успешни в демонстрирането на свещеността и благодетелността на робската система, че милиони бедни бели хора, които не притежават роби, смятат за чест да дадат живота си в защита на системата. Тази вълна приключи с 620 000 военни жертви и много имуществени щети. Тя изравни шансовете в американския Юг за известно време, макар че процесът започна да се обръща твърде бързо.

За да бъдем ясни, Съединените щати не са най-тежкият нарушител в историята на човешкото неравенство. Европейските нации, от които са емигрирали колониалистите в Северна Америка, са познавали степен на неравенство и нестабилност, която на американците е отнело повече от век, за да възпроизведат. Независимо дали става дума за древен Рим, Близкия изток, Азия или Южна Америка, сюжетът остава същият. В книгата „The Great Leveler“ историкът Уолтър Шайдел представя тревожно убедителни аргументи, че неравенството е приключвало само с катастрофално насилие: войни, революции, разпадане на държави или епидемии и други бедствия. Това е депресираща теория. Сега, когато третата вълна на американското неравенство изглежда достига своя връх, какво сме готови да заложим, че това не е вярно?

Вярата в нашата собствена новост е една от определящите характеристики на нашата класа. Това означава преди всичко, че не познаваме много добре нашите предшественици. Дълго време съм предполагал, че полковникът е потомък на дълъг род полковници, всеки от които е предал огромното си чувство за право на наследство на следващия. Пропагандата на леля Сара е била по-ефективна, отколкото съм предполагал.

Робърт У. Стюарт е роден през 1866 г. в малка ферма в Айова и е израснал в ранните сутрешни часове и дългите работни дни, които Пол Хенри Гидънс, историк на Standard Oil of Indiana, учтиво описва като „много скромни обстоятелства“. Съседите, виждайки, че грубоватият тийнейджър има нещо специално, обединили усилия, за да го изпратят в малкия колеж Coe College, в града на месопреработването Сидар Рапидс. Трудно е да не повярваме, че спешната нужда да печели във всичко вече е била движещата сила, когато стипендиантът пристигнал в Юридическия факултет на Йейл няколко години по-късно. Светкавиците в яхт клуба в Хавана улавят поза, която вероятно е било забелязано за пръв път в надраскано огледало някъде в тихите равнини на Средния Запад.

10. Изборът

Харесва ми да мисля, че краят на „Великият Гетсби“ е прекалено песимистичен. Дори ако сме обречени да гребем безспирно с лодките си обратно към миналото, как да знаем коя част от миналото ще бъде това? Историята ни показва редица аристокрации, които са направили добри избори. 9,9% от древна Атина забавиха мъртвата вълна на Кривата на Гетсби за известно време, дори и демокрацията да не беше точно подходящата дума за тяхната система на управление. Първото поколение революционери в Америка се състоеше предимно от 9,9 процента, но въпреки това те обърнаха гръб на човека на върха, за да създадат правителство от и за народа. Най-добрите революции не започват от дъното, а са дело на горната средна класа.

Тези изключения са редки, разбира се, но все пак те са историята на съвременния свят. По отношение на общата популация, средната продължителност на живота, материалното благосъстояние, художественото изразяване, нивата на насилие и почти всеки друг показател, който има значение за качеството на човешкия живот, съвременният свят е коренно различен от всичко, което е съществувало преди него. Историците предлагат много сложни обяснения за този щастлив обрат в човешките събития – парната машина, микробите, времето – но има един прост отговор, който предшества всички тях: равенството. Историята на съвременния свят е разгръщането на идеята, която е в сърцевината на Американската революция.

Определящото предизвикателство на нашето време е да подновим обещанието на американската демокрация, като обърнем калцифициращите ефекти на ускоряващото се неравенство. Докато неравенството властва, разумът ще отсъства от нашата политика; без разум нито един от останалите ни проблеми не може да бъде решен. Това е световно-исторически проблем. Но решенията, които са предложени досега, са в по-голямата си част с размерите на кутия за обувки.

Добронамерени меритократи предложиха нови и по-добри тестове за приемане на хора в своите украсени с бижута класни стаи. Добре, но няма да победим Кривата на Гетсби, като променяме формулите за изключване на хора от престижни университети. Политическите експерти са насочили вниманието си към по-скандалните данъчни облекчения, като например отстъпката за лихви по ипотеки и плановете за спестяване за колеж. Добре – и после какво? Консерваторите продължават да рециклират характерните решения, като приветстване на традиционния брак или връщане на старата религия. Разбира се – възстановяването на семейните и общностните връзки е достойна цел. Но говоренето за тези добродетели няма да спаси нито едно семейство от изтощителния натиск на манипулираната икономика. Междувременно радикалите от кафенетата казват, че искат революция. Те изглежда не оценяват, че единствените прости решения са невероятно насилствени и разрушителни.
Американската идея винаги е била пътеводна звезда, а не политическа програма, и още по-малко реалност. Правата на човека никога не са били и никога не биха могли да бъдат трайно установени с няколко фрази или стари декларации. Те винаги се опитват да наваксат света, в който живеем. В нашия свят днес трябва да разберем, че достъпът до средства за поддържане на добро здраве, възможността да се учим от натрупаната в нашата култура мъдрост и очакването, че човек може да го прави в приличен дом и квартал, не са привилегии, запазени за малцината, които са се научили да манипулират системата. Те са права, които произтичат от същия източник, който по-ранното поколение наричаше живот, свобода и стремеж към щастие.

Да, промяната, която наистина има значение, ще изисква действия от страна на федералното правителство. Това, което създава монополна власт, може и да я унищожи; това, което позволява на парите да влязат в политиката, може и да ги извади от нея; това, което е прехвърлило властта от труда към капитала, може и да я върне обратно. Промяната трябва да се случи и на държавно и местно ниво. Как иначе ще отворим нашите квартали и ще възстановим публичния характер на образованието?
Това ще коства нещо и на всеки от нас, и може би особено на онези, които се оказват временните победители в този кръг на играта. Трябва да откъснем погледа си от огледалото на собствения си успех и да помислим какво можем да направим в ежедневието си за хората, които не са наши съседи. Трябва да се борим за възможности за децата на другите хора, сякаш бъдещето на нашите собствени деца зависи от това. И вероятно е така.

Матю Стюарт е автор на книгите „Богът на природата: Еретичните корени на Американската република“ и „Управленския мит“.

Източник: theatlantic.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: