Автор: Марк Саксер, cicero.de
На Мюнхенската конференция по сигурността трансатлантическата двойка САЩ – ЕС, която от месеци води „война на розите“, си обеща ново начало пред очите на света. Това се случи след като миналата година вицепрезидентът на САЩ даде на шокираните европейци ултиматум: Правете каквото ви нареждаме, или ще подадем молба за развод. Оттогава трансатлантическата двойка „счупи много чинии в кухнята“: търговска война, диктат по отношение на Украйна, спор за Гренландия.
Поставени под натиск от всички страни, европейците постепенно се сблъскват с реалността на света на вълците. Канцлерът Мерц открито посочи мащаба на отчуждението, настъпило в трансатлантическото семейство и ясно формулира стремежът на Европа за собствена сила и по-голяма автономия от САЩ. В същото време той протегна ръка за приятелство към властолюбивия си партньор от другата страна на Атлантика. Германия продължава твърдо да определя бъдещето си като европейско, но ако е възможно – и трансатлантическо (разбирай – ако може да не се развежда със САЩ).
Тези дни Марко Рубио, американският държавен секретар, сложи балсам върху наранените европейски души. Той заговори за неразрушимата общност на западната цивилизация и прикани европейците да продължат партньорството, макар и под американски условия. Обещават ли клетвите за вярност от двете страни на Атлантика ново начало за трансатлантическата двойка? Или отвъд цветистата реторика има малко фундаментални промени в протеклия геополитически разлом?
Говори ли Рубио от името на цялата администрация на Тръмп?
Колко устойчиво е предложението му към Европа за приятелство зависи преди всичко от това дали държавният секретар говори от името на цялата администрация на Тръмп. Рубио принадлежи към лагера на приматистите, които разчитат на Европа да им помогне за връщането и защитата на американската хегемония. Той спечели доверието на европейците в Женева, когато заедно изработиха контрапредложение срещу руския план от 28 точки за прекратяване на войната в Украйна. Изработения нов съвместен план вече отчиташе повече европейски интереси.
Неговият конкурент за наследник на Тръмп, вицепрезидентът Джей Ди Ванс обаче сеобърна към европейците с безмилостната визия на restrainers: Вече не се нуждаем от вас. Ако искаме да останем партньори, трябва безпрекословно да се подчините на визията на MAGA.
„Войната на розите“ за Гренландия предизвика голямо вълнение сред европейците. Но вместо да се примирят с ролята си на васали, те изведнъж станаха по-сериозни в стремежа си към автономия, отколкото американците биха искали. Вместо строгия адвокат по разводи, Вашингтон им изпрати тази година в Мюнхен европейски „шепнещ“ с изкусителен тон посредник.
В борбата за власт във Вашингтон линията на Рубио – за смяна на държавни режими от Венецуела до Иран – в момента взема връх. Докато военните бази в Европа са нужни на САЩ за предстоящата му война срещу Иран, конфликтът около Гренландия е замразен. Но този милитаристичен курс на Вашингтон пък предизвика открито въстание в средите на MAGA; рейтингът на одобрение на Тръмп се срива. Затова би било сериозна грешка да се счита тази борба за власт за решена. Докато тя бушува, американската външна политика ще остане непредсказуема.
Отвъд цялата високопарна реторика за евроатлантическо помирение, геостратегическата ситуация в света доста се е променила
Дали трансатлантическият брак има бъдеще, зависи, второ, от това дали нещо съществено се е променило в посланието на администрацията на Тръмп отвъд топлите думи. Американците продължават да настояват да прехвърлят тежестта на конвенционалната отбрана на Европа върху европейските плещи. Подобно на Ванс, Рубио формулира идеологически условия за продължаване на партньорството: ЕС трябва да спре масовата миграция, да скъса с постколониалната си вина и изкуплението й, да скъса с „климатичния култ“. Намесата на САЩ във вътрешните работи на европейците с цел да докара на власт в европейските държави свои идеологически съюзници, които да преобразят Европа според модела на MAGA също остава непроменена. Това показва, че не става дума за партньорство между равни, а за йерархична връзка между покровител и последователи.
Администрацията на Тръмп продължава да следва непоколебимия си курс за прекратяване на войната в Украйна чрез споразумение с Русия. Това стана ясно, когато Рубио отмени участието си в берлинския формат – координационната група между лидерите на Украйна, Германия, Франция, Европейската комисия, Европейския съвет и НАТО – и вместо това пътува до Братислава и Будапеща, за да се срещне с евроскептиците и приятелите на Русия Роберт Фицо и Виктор Орбан. Мюнхенското послание на Рубио беше експлозивно: САЩ искат да приключат войната със сделка, „с която Украйна трябва да продължи да живее и която е приемлива за Русия“. Асиметрията във формулировката показва, че Вашингтон продължава да оказва натиск върху Киев да прави отстъпки, за да се постигне компромис с Москва. Администрацията на Тръмп продължава да поставя геополитическите си и бизнес интереси над тези на европейците.
Освен цялата реторика за помирение, доста се е променило и нещо в геостратегическата ситуация. Европа продължава да бъде в клещите на Путин и Тръмп. Европейците са в конфликт с Русия, Китай и САЩ, т.е. с всички полюси на възникващия мултиполярен ред. В тази ситуация Европа е изключително уязвима. Стратегически възниква въпросът как Европа възнамерява да оформи отношенията си с трите велики сили в бъдеще. Възможни са три варианта:
Много ог правителствата на държави от Източна Европа искат да останат под американския защитен чадър
В първия сценарий Европа се подчинява на хегемоничната стратегия на американските хегемонисти и продължава да се конфронтира с Русия и Китай. Ако обаче се подчини безусловно на САЩ, тя ще е беззащитна срещу опитите за намеса на идеолозите на MAGA. Тази стратегия ще изхвърли управляващите в момента Европа глобалистки неолиберални елити от властта, а те очевидно не са съгласни с това.
Във втория сценарий – Европа да започне да се струми към статут на велика сила. Като независим полюс в мултиполярния ред тя ще трябва да поддържа равнопоставена дистанция спрямо трите велики сили. За тази опция Европа обаче няма необходимите ресурси и средства за власт в обозримо бъдеще. Съмнително е дали европейските граждани биха имали възможността да поемат разходите за такава визия за велика сила.
В третия сценарий Европа засилва своята автономия от САЩ в общия им трансатлантически алианс. Като поеме конвенционалната отбрана на собствения си континент, тя консолидира независим стълб в пребалансирано партньорство. Стратегическото самостоятелно действие ще означава Европа да се противопостави на стремежа на Америка да я доминира и да подобри отношенията си с Китай и Русия на базата на европейските интереси.
Не е изненадващо, че европейците не са единодушни относно бъдещия курс. Франция смята, че Европа трябва да се превърне в независима велика сила със собствено независимо от чужди фактори ръководство. Правителствата в Източна Европа искат да останат под американската закрила, независимо колко ще им струва това. Германия, от друга страна, флиртува с идеята за стратегическа автономия, но все още не може да обясни конкретно как ще се изрази това в отношенията с Вашингтон, Пекин и Москва.
Това са трите възможни плана за бъдещето на Европа като единна структура – за жалост и трите нереализуеми в днешния многополярен свят на вълци. Дори да намери смелост, Европа няма силата и ресурсите да ги реализира. Затова въпрросът е не дали, а кога ще се разпадне Европейския съюз.
Марк Саксер е член на Комисията за основни ценности на ГСДП (SPD). През 2021 г. излезе неговата книга „Трансформативен реализъм. За преодоляване на системната криза“.
Източник: cicero.de
Коментирай първи